Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (44)

43

Бат, Северна Каролина

8:30 ч. сутринта

Нокс беше сериозно разтревожен. Непосредствено преди екзекуцията Куентин Хейл беше разговарял с осъдения насаме и сега го викаше на разговор без никакви обяснения. Трупът вече пътуваше към брега и не след дълго щеше да изчезне в гълфстрийма с тежести на краката. Може би беше признал на Хейл, че е отговорен за проваленото убийство, но не и за планираното покушение. Но защо би му повярвал Хейл? Освен това дори и да имаше подозрения, нищо не ги насочваше към Нокс. С изключение на факта, че той беше един от четиримата, запознати с всички подробности, а другите трима бяха капитани. Вярно е, че поне десетина души бяха работили по изработката на оръжията, но никой от тях нямаше представа за какво щяха да бъдат използвани. Дали и те бяха заподозрени? Може би, но на много по-ниско ниво.

Той влезе в дома на Хейл и се насочи към кабинета. Безпокойството му нарасна в мига, в който видя, че там са се събрали всички капитани.

— Идваш навреме — кимна Хейл. — Тъкмо щях да предложа малко музика.

След тези думи домакинът пристъпи към цифровото записващо устройство на масата и натисна бутона за възпроизвеждане.

— Ти знаеш, че отдавна имам проблеми с брака, Шърли.

— Но си Първата дама на тази страна! Не можеш да се разведеш!

— След година и половина ще мога.

— Чуваш ли се какво говориш, Полин? Сериозно ли го мислиш?

— През цялото време. Дани е на висок пост почти през цялото време на брака ни. Именно това ни помагаше да не мислим за проблемите помежду ни. Но след двайсет месеца кариерата му приключва. Оставаме само двамата, няма какво да ни разсейва. Не мисля, че ще мога да издържа повече.

— Мислиш си за онова нещо, нали?

— А ти сякаш говориш за нещо мръсно.

— Но това пречи на добрата ти преценка.

— Нищо подобно. Дори обратното — прочиства съзнанието ми. За пръв път от години насам виждам ясно какво става. Мисля, чувствам…

— Той знае ли за какво говорим в момента?

— Да, аз му казах.

Хейл изключи записа, помълча за момент, после подхвърли:

— По всичко личи, че Първата дама на Съединените щати си има любовник.

— Как се сдоби с този запис? — попита Сюркуф.

— Преди година създадох една връзка. Чрез нея се надявах да стигна до полезна за нас информация. — Хейл замълча за момент. — Така и стана.

Нокс беше извършил необходимите проучвания и беше открил, че Шърли Кейзър е близка приятелка с Полин Даниълс. За щастие Кейзър се оказа приятна и привлекателна жена, която на всичко отгоре беше и свободна. Бе уредено уж случайно запознанство, а после тя и Хейл бързо се бяха сближили. Нокс и Хейл изобщо не подозираха за дълбоко разстроения брак на Даниълс и новината им дойде като неочакван бонус.

— Защо не ни каза с какво се занимаваш? — попита Когбърн.

— Отговорът е лесен, Чарлс — обади се Болтън. — Искал е да се прояви като спасител и всички да му бъдем задължени.

Което не е много далеч от истината, помисли си Нокс.

— Ти непрекъснато ни укоряваш, че действаме самостоятелно, но и сам вършиш същото! — мрачно рече Болтън.

— С тази разлика, че аз действам внимателно и прикрито, а вие го правите открито, и то по безкрайно глупав начин!

Болтън се втурна към него със стиснати юмруци. Ръката на Хейл изчезна под сакото и се върна обратно с пистолета, с който беше прекратил мъките на осъдения затворник. Болтън се закова на място. Когбърн и Сюркуф мълчаха. Нокс беше доволен. Капитаните отново се спречкаха. А това означаваше, че са забравили за него. Всичко това потвърждаваше правилността на решението му да работи с НРА. Тези мъже нямаше да оцелеят в бурята, която ги очакваше. Пречеха им конфликтните характери, егото и откритото нежелание да си сътрудничат.

— Внимавай, Куентин! — изсъска Болтън. — Някой ден наистина ще ми писне.

— И какво ще направиш? — презрително го изгледа Хейл. — Може би ще ме убиеш?

— С удоволствие ще го направя.

— Само опитай. Тогава ще разбереш, че убийството на президент е детска играчка в сравнение с моето.

* * *

Уайът пристигна в Монтичело. Разстоянието от Вашингтон беше само двеста километра и той ги измина за по-малко от два часа. Паркира колата под дърветата на озеленения паркинг, който се намираше близо до малък комплекс от едноетажни сгради. На табелата отпред пишеше „Център за посетители «Томас Джеферсън»“ и образователен център „Смит“. Наклонените покриви се сливаха с близкия хълм, а дървените стени бяха в тон с останалите постройки — кафене, магазин за сувенири, театрален салон, класни стаи и изложбена зала.

Карбонел беше права. Не можеше да допусне Малоун да успее. Беше го подмамил в Ню Йорк, за да го изложи на опасност и дори на смърт, а не за да му даде поредния шанс да се прояви като спасител на света. Но Карбонел беше права и за друго. Той имаше нужда от нея. Поне засега.

Тя му предостави цялата информация за Монтичело, включително географското положение, системата за сигурност, картите на местността с всички пътища за оттегляне.

Той изкачи стълбата, която разделяше паркинга от комплекса. Озова се в малка акациева горичка. Насочи се към касата и си купи билет за първата туристическа обиколка за деня, която започваше точно в девет, едновременно с отварянето на комплекса. Дотогава оставаха двайсетина минути, които той използва, за да изчете многобройните информационни табели. От тях научи, че Джеферсън е работил върху имението си в продължение на цели четирийсет години. Нарекъл го Монтичело, което на италиански означава „Малката планина“.

На практика имението било действаща ферма. В него се отглеждали крави, прасета и овце. Имало малка дъскорезница и мелници за царевица и пшеница. В бъчварницата се правели огромните бурета за съхраняване на брашното. От околните гори добивали дървен материал за продажба. Освен това Джеферсън отглеждал тютюн, който продавал на шотландците, а по-късно започнал да отглежда ръж, люцерна, картофи и грах. В един момент фермата му се разраснала толкова много, че трябвало да язди най-малко петнайсет километра във всяка посока, за да стигне до границите й.

Уайът изпита завист към тази пълна независимост. Но в изложбената зала узна, че Джеферсън умрял разорен. Дължал хиляди долари на кредиторите си, а за да покрият тези дългове, наследниците му били принудени да продадат всичко, включително и робите му. Къщата преминавала през ръцете на различни собственици, докато най-накрая, през 1923 г., била купена от фондация, която имала амбицията изцяло да я реставрира и да върне някогашната й слава.

Основният етаж се състоеше от десет помещения, всяко от които беше част от официалната обиколка. Умелото използване на пространството и естествената светлина, преминаването от една стая в друга, някога разделени с остъклени врати, внушаваха усещането за открит и свободен живот, без никакви тайни. Горните два етажа бяха затворени, избата бе отворена за посетители.

Уайът вдигна очи към диаграмата на стената.

Доволен от видяното, Уайът излезе навън в свежото пролетно утро. Беше ясно, че можеше да свърши работата само по един начин — с бързина и решителност. Насочи се към паркирания наблизо автобус, който щеше да откара туристите високо в планината. Те бяха петдесетина, предимно тийнейджъри, струпали се пред бронзовата статуя на Томас Джеферсън в естествен ръст наблизо. Бил е висок човек, доста над метър и осемдесет, отбеляза Уайът, неволно сравнявайки го с някои от по-високите момчета.

— Сигурно е бил готин — отбеляза едно от тях.

Уайът беше съгласен.

* * *

Малоун и Касиопея спряха пред Центъра за посетители на Монтичело. Едуин Дейвис вече ги чакаше пред стълбите. Пренебрегвайки човека на паркинга, който размахваше ръце към свободните места, Касиопея опря предната гума в тротоара и изключи двигателя.

— Уредих да видите колелото — съобщи Дейвис. — Наложи се да говоря с президента на фондацията. Управителят на имението ще ни вкара в къщата.

Малоун за пръв път посещаваше дом на американски президент. Отдавна планираше да дойде тук, а също и в Маунт Върнън, но все не намираше време. Едно от онези пътувания, планирани между баща и син. Какво ли правеше сега 16-годишният му син Гари? За последен път го чу в петък, малко след като пристигна в Ню Йорк. Говориха си половин час. Момчето бързо възмъжаваше. Беше с умерени за възрастта си възгледи и много се радваше, че баща му най-после се е решил на по-близка връзка с Касиопея.

Много е готина, беше оценката му. Което си беше чистата истина.

— Управителят ни очаква в колата си, ей там до туристическия автобус — добави Дейвис. — Пътят нагоре е затворен за външни автомобили. Ще влезем с първата група и ще видим колелото. То се намира на приземния етаж, а в някоя от стаите над него ще можем да поговорим на спокойствие.

— Нека отиде само Котън — неочаквано каза Касиопея. — Ние с теб трябва да си поговорим.

Малоун улови особения блясък в очите й и веднага разбра, че нещо я тревожи. И че предложението й не подлежи на обсъждане.

— Добре — кимна Дейвис. — Ние оставаме тук.