Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (54)

53

Бат, Северна Каролина

11:15 ч. сутринта

Нокс крачеше напред-назад по тревата под дъбовете и боровете, които ограждаха къщата. Бяха го помолили да напусне срещата веднага след възкръсването на Хейл, в което нямаше нищо необичайно, но тревогата му остана. Продължаваше да мисли за разговора, който Хейл беше провел насаме с предателя преди екзекуцията.

Може би капитаните обсъждаха именно него?

По това време „Адвенчър“ вече би трябвало да се е измъкнал от тесния проток Окракоук. Трупът на предателя скоро щеше да изчезне сред вълните на океана. Каква трябваше да бъде следващата му стъпка?

Вратата се отвори. Болтън, Сюркуф и Когбърн излязоха под ярките лъчи на обедното слънце, спуснаха се по стълбите на верандата и се насочиха към електромобила, който чакаше наблизо. Болтън го забеляза и кривна към него. Останалите продължиха пътя си.

— Искам да ти благодаря — каза капитанът.

— Мой дълг е да се грижа за всички вас — скромно отвърна Нокс.

— Хейл греши. Онова, което е намислил, няма да проработи. Знам, че постъпката ни беше повече от отчаяна, но и неговите планове ще завършат зле.

— Не съм сигурен, че някой от нас знае какво трябва да направим — сви рамене Нокс.

Лицето на Болтън потъмня от тревога. Той протегна ръка и промълви:

— Още веднъж ти благодаря.

Нокс стисна десницата му. Беше добре да го има на своя страна. Може би щеше да се наложи да потърси помощта му, за да се измъкне от тази бъркотия.

— Мистър Нокс.

Обърна се. Личният секретар на Хейл му махаше от верандата.

— Капитанът ще ви приеме веднага.

Хейл стоеше до бара и си наливаше питие. Уискито беше същото, което бяха използвали за двубоя.

Той вдигна чашата към боцмана.

— Това поне със сигурност няма да ме убие.

Чашата, която беше избил от ръката на Болтън, все още лежеше на пода. Съдържанието й вече беше попило в дъските.

— Никой не трябва да докосва петното — предупреди Нокс. — Трябва да го оставим така известно време, за да се изпари отровата.

— О, ще си го оставя за спомен — кимна Хейл. — Такъв триумф над идиотията не ми се случва всеки ден. — Замълча за миг, после добави: — Трябваше да го оставиш да умре.

— Знаеш, че не мога.

— О, да, забравих за служебния ти дълг. Лоялният боцман, който пази дистанцията между капитана и екипажа. Избран от едните, но зависим от другите. Понякога се питам как, по дяволите, се справяш…

Дори не направи опит да прикрие сарказма, с който изрече тези думи.

— Успя ли да ги убедиш в позицията си? — тихо попита Нокс.

— По-скоро искаш да разбереш какво сме обсъждали в твое отсъствие, нали? — внимателно го изгледа Хейл.

— Ще ми кажеш, когато прецениш — сви рамене Нокс.

Капитанът изля уискито в гърлото си. Чашата изтрака на масата. Ръката му измъкна пистолета и го насочи в гърдите на боцмана.

* * *

Малоун се настани на седалката на служебния Гълфстрийм и включи монитора до бялата кожена седалка. В просторната кабина беше сам. Самолетът вече рулираше към пистата за излитане на националното летище „Рейгън“, готов за 1200-километровия полет на север, зад канадската граница.

Той имаше нужда от интернет и беше доволен, че не трябва да чака да се издигнат на 3000 метра, за да включи електронното устройство. Избра няколко сайта, които предлагаха достатъчно информация за Нова Скотия — тесен и дълъг полуостров, заобиколен от всички страни от Атлантическия океан. Връзката му с континента се изчерпваше с един-единствен път, който водеше до Ню Брунсуик. Беше дълъг петстотин километра, широк около осемдесет, а общата дължина на крайбрежната му ивица надхвърляше 7500 километра. Представляваше смесица между старото и новото, със скалисти заливчета, пясъчни плажове и плодородни долини във вътрешността. Махоун беше най-големият залив на южното крайбрежие между Халифакс и Шелбърн. Открит от французите през 1534-та, а впоследствие — през 1713-а, завладян от англичаните.

По време на Американската революция районът бил окупиран от колониалните войски. Идеята била да завладеят Канада и да я превърнат в 14-а колония, възползвайки се от враждебното поведение на местните французи срещу англичаните. Но опитът пропаднал. Канада останала в зоната на Великобритания, която бързо укрепила властта си благодарение на хилядите лоялисти, преселили се на север след революцията, за да избягат от новосъздадените Съединени щати.

А Махоун Бей се превърнал в рай за пиратите.

Корабостроенето се развивало с бързи темпове. Гъстата мъгла и опасните подводни течения предлагали отлична защита за стотиците по-големи и по-малки острови. Районът започнал да наподобява Порт Роял в Ямайка и Бат в Северна Каролина — известни със своите пиратски убежища.

Много сайтове предлагаха информация за Оук Айланд — един от най-големите острови в Махоун Бей. Историята му започнала в един летен ден на 1795 г., когато младеж на име Даниъл Макгинис открил тясна просека в непроходимите дъбови гори. В средата на малка, покрита с отсечени дънери полянка имало кръгла дупка с диаметър около четири метра, над която лежал отсечен ствол. Според един от сайтовете в него била забита корабна макара, друг обръщаше внимание на странните символи, издълбани в кората на дървото, а трети твърдеше, че полянката била засята с червени детелини, които не се срещали никъде другаде на острова. Нямаше сведения коя от версиите се оказала вярната, но последиците не подлежали на никакво съмнение.

Хората започнали да копаят. Първо Макгинис и приятелите му, после други, а накрая и организирани иманяри. Дълбочината на шахтата достигнала шейсет метра. Тя преминавала през въглищни пластове, примесени с изгнила дървесина, кокосови фибри, скални шисти и глина. Според слуховете изровили някакъв много странен камък, покрит със странни символи. После открили два тунела за наводняване на шахтата. Всеки, който успеел да стигне до определена дълбочина, се натъквал на вода. И нещата спрели дотук. Водата попречила за разкриването на загадката.

Възникнали стотици хипотези. Според една от тях в шахтата било скрито пиратското съкровище на самия капитан Уилям Кид. Други настоявали, че става въпрос за съкровището на капера сър Франсис Дрейк или това на испанците. Някои по-прагматични хора допускали, че било работа на военните, французи или англичани, които криели тук спечеленото по време на изтощителните морски битки за контрол над Нова Скотия.

После идваше ред на научната фантастика. Праисторически атланти, междупланетни пътешественици, масони, тамплиери, египтяни, гърци, келти. Няколко мъже загинали, мнозина изгубили състоянието си, но съкровище не било открито. Оук престанал да бъде остров, защото иманярите изградили тясна дига, която го свързвала с континента. По нея превозвали тежкото сондажно оборудване. В наскоро публикуван материал в канадската преса се споменаваше, че провинциалните власти възнамеряват да закупят острова и да го превърнат в туристическа атракция.

Може би така ще открият истинското съкровище, помисли си Малоун.

Имаше и няколко материала, в които се споменаваше за Поу Айланд, отстоящ само на няколко мили югоизточно от Оук. Дълъг около километър и половина и два пъти по-тесен. Имаше два по-големи залива в средната му част, гледащи на север, и десетки по-малки по бреговата ивица. Заоблената му западна част бе покрита с гора, на изток и запад имаше предимно голи скали. През XVII век бил обект на интерес от страна на французите, които търсели животни с ценна кожа. Но малко по-късно англичаните построили крепостта „Уайлдуд“, която контролирала достъпа до острова откъм Атлантическия океан. Малоун прочете защо в Нова Скотия няма развалини. Нищо не било пощадено. Къщите били разглобявани греда по греда. Прибирали дори пантите, бравите, пироните и бетонните постаменти. Един от сайтовете предлагаше сполучливо описание на този процес: Дъски от XXI век, заковани с пирони от XVIII, закрепени към носещи греди от XIX век. Но каменната крепост на брега на залива останала непокътната.

Историята обясняваше тази аномалия. По време на инвазията на Континенталната армия през 1775 г. паднали повечето британски фортове. „Уайлдуд“ бил преименуван на „Доминиън“. Но само година по-късно, през 1776-а, американците изгубили прочутата битка при Квебек и се изтеглили от Канада. Преди да напуснат Поу, те опожарили форта. Никой не си направил труда да го възстанови и крепостта била оставена на произвола на природните стихии. Единствено почернелите от огъня стени напомняха за отминалото величие. Днес сред тях гнездяха единствено морските птици.

— Метеорологическата обстановка се влошава, мистър Малоун — прозвуча глас по високоговорителя. — Имаме заповед да изчакаме на пистата.

— Аз пък си мислех, че тези заповеди не важат за Сикрет Сървис — сви рамене той.

— За съжаление бурята над Мейн е толкова силна, че дори Сикрет Сървис трябва да се съобрази с нея.

— Не забравяйте, че разполагаме с ограничено време.

— Налага се да изчакаме. Метеоролозите не са оптимистично настроени.

Малоун натисна няколко клавиша и на екрана се появи картата на Махоун Бей. Започна да пресмята как да стигнат до Поу по най-краткия път. Трябваше да кацнат на малко летище в южния край на острова, като задължително избегнат Халифакс и редовните международни линии към него, някоя от които вероятно щеше да използва Уайът. Оперативните работници в Сикрет Сървис вече бяха проверили имената на всички пътници по редовните линии за Нова Скотия, но името на Уайът не фигурираше между тях. Което не го изненада, защото бившият му колега най-вероятно летеше под чужда самоличност. Наемането на чартър също не беше изключено.

В крайна сметка това нямаше значение. Той искаше противникът му да има свободен достъп до острова. Където отново щяха да се изправят очи в очи.