Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (37)

36

3:14 ч. сутринта

Касиопея напусна квартала на Шърли Кейзър, отби на безлюдния паркинг пред някакъв затворен мол и позвъни в Белия дом.

— Едва ли ще ти хареса онова, което ще чуеш — предупреди тя Едуин Дейвис.

Разказа му всичко, с изключение на последния въпрос, който беше обсъдила с приятелката на Първата дама.

— Тук има потенциал — заяви в заключение тя. — Може би ще успеем да изкараме Хейл на светло, но трябва да пипаме внимателно.

— Разбирам.

Имаха и други теми за обсъждане, но тя беше твърде уморена.

— Сега мисля да се наспя. Ще поговорим утре сутринта.

Отговорът на Дейвис дойде със секунда закъснение.

— Ще те чакам — рече той.

Тя прекъсна линията и понечи да запали мотоциклета, но в същия миг телефонът й отново иззвъня. Погледна дисплея. Беше Котън. Най-после.

— Какво стана?

— Поредната нощ на забавления. Искам Сикрет Сървис да провери един регистрационен номер, въпреки че вече се досещам на кого принадлежи колата.

После й разказа за развоя на събитията в Мериленд.

— Все пак имам и добра новина — добави той.

Слава богу, мълчаливо кимна тя.

— Шифърът действително е разкрит. Вече знам съдържанието на посланието на Андрю Джаксън до Общността.

— Къде си? — попита тя.

— В Ричмънд. Един много хубав хотел, казва се „Джеферсън“.

— Аз съм във Фредериксбърг. Близо ли е?

— На около час път.

— Идвам при теб.

 

 

По време на предварителните проучвания на държавния архив успях да открия част от кореспонденцията между Томас Джеферсън и професора по математика в университета на Пенсилвания Робърт Патерсън, водена през декември 1801 г. По това време Джеферсън вече бил президент на Съединените щати. И двамата членували в Американското философско дружество, което насърчавало изследванията в областта на хуманитарните науки. Запалени на тема шифри и кодове, те редовно си разменяли информация по тези въпроси. Патерсън пише: „Векове наред държавниците и философите проявяват интерес към изкуството на секретните послания“, след което добавя: „Но шифрите далеч не са съвършени“. По-нататък дава определение от четири точки за перфектния шифър: 1) да бъде използваем на всички езици; 2) да бъде лесен за запомняне; 3) да бъде лесен за четене и писане и 4) да бъде абсолютно недостъпен за всички, които не притежават ключ или код за дешифриране.

По-нататък в писмото си Патерсън предлага пример за шифър, който не може да бъде разбит „дори от колективния ум на цялото човечество“. Твърде смели думи за човек, живял през XIX век, но тогава все още не са съществували високоскоростните компютърни алгоритми.

Патерсън прави задачата наистина трудна. В писмото си обяснява, че най-напред изписва вертикално текста на секретното послание, подреждайки го в колони от ляво надясно и използвайки малки букви, които групира по пет на ред. След което прибавя произволни букви към всеки от получените редове. Разбиването на шифъра означава да се знае броя на редовете, реда на изписването им на редовете и броя на произволните букви, добавени към всеки ред.

Ето буквите от посланието на Андрю Джаксън:

XQXFEETH

APKLJHXREHNJF

TSYOL:

EJWIWM

PZKLRIELCPΔ

FESZR

OPPOBOUQDX

MLZKRGVKΦ

EPRISZXNOXEΘ

Ключът към решаването на този шифър съдържа серия от двойки двуцифрени числа. Патерсън пояснява, че първото число от всяка двойка указва номера на съответния ред в параграфа, а второто — броя на произволните букви, прибавени към началото на същия ред. Разбира се, той запазва в тайна цифровите ключове, които остават неразкрити в продължение на 175 години. В опит да стигна до цифровия ключ аз анализирах диаграфите. Част от буквените двойки просто не съществуват в английския език, например dx. И обратно, други се срещат твърде често, например qu. За да установя често срещаните езикови комбинации, аз изследвах над 80 000 буквени съчетания, съдържащи се в обръщенията на Джеферсън към нацията. Преброих честотата на съответните диаграфи, а после опитах да налучкам броя на редовете във всеки параграф, кои два реда вървят един след друг и броя на произволните букви, прибавени към тях. За да проверя тези предположения, прибегнах до компютърен алгоритъм и до т.нар. „динамично програмиране“, което решава задачи чрез разграждане на ребуса на съставните му части и свързване на решенията. Броят на изчисленията, които трябваше да анализирам, не надхвърляше 100 000 и това улесни задачата ми. Тук е важно да отбележа, че използваните от мен програми са недостъпни за широката публика. Това може би дава отговор на въпроса защо този шифър е останал неразкрит толкова дълго време. След една седмица работа компютърът успя да установи цифровия ключ.

33, 28, 71, 12, 56, 40, 85, 64, 97.

За да можем да използваме ключа, трябва да подредим редовете на шифрованото послание според инструкциите на Патерсън.

XQXFEETHAPKLJHXREHNJFTSYOL:

EJWIWMPZKLRIELCPΔFESZROPPOB

OUQDXMLZKRGVKΦEPRISZXNOXEΘ

Според първия цифров ключ — 33 — първата цифра сочи позицията на буквения ред, а втората броя на произволните букви, които отпадат. Така стигаме до петте букви FEETH, които поставяме на трети ред. Използвайки 28, трябва да отстраним следващите осем букви и петте след тях да поставим на втори ред. Продължавайки по същия начин, стигаме до оригиналното подреждане на ребуса.

JWIWM

EHNJF

FEETH

FESZR

ELCPΔ

RGVKΦ

SYOL:

OUQDX

NOXEΘ

Посланието може да бъде прочетено вертикално, в пет колони от ляво надясно.

JEFFERSONWHEEL

GYUOINESCVOQXWJTZPKLDEMFHR

ΔФ:ХΘ

Малоун изчете още веднъж заключенията на Вокио и кодираното послание на Андрю Джаксън.

Подреждането на буквите придоби конкретен смисъл. JEFFERSONWHEEL. „Колелото на Джеферсън“.

Отдолу следваха двайсет и шест произволно подредени букви и пет символа.

Вече беше проверил в интернет какво представлява този израз — двайсет и шест дървени плочки, върху всяка от които беше произволно изписана по една буква от азбуката. Номерирани от 1 до 26, те бяха подредени на железен кръг и служеха за съставяне на съответното кодирано послание. Изпращачът и получателят задължително трябва да притежават въпросните плочки, подредени по един и същ начин. Това беше лично откритие на Джеферсън, който бе използвал идеята за шифрови ключове, за които бе чел във френски специализирани списания.

Тук обаче възникваше и проблемът. Колелото беше само едно. Това на Джеферсън. Изгубено в продължение на десетилетия, днес то беше част от изложбата в Монтичело, семейното имение на Джеферсън във Вирджиния. Логично беше да се предположи, че посланието на Джаксън е било съставено в съответствие с разположението на неговите плочки. Но в какъв ред?

Липсата на подобна информация го принуди да прави предположения по отношение на цифрите. Когато плочките бъдат подредени в правилната последователност, неизбежно ще се получат двайсет и пет реда, съдържащи пълни безсмислици. И само един, който съдържа истинското послание.

Не сподели откритието си с Касиопея. Не можеше да го направи по телефона. Монтичело отстоеше само на час път в западна посока. Утре щяха да отскочат до там.

* * *

Уайът нае стая в един малък хотел в покрайнините на Вашингтон. Кокетен и модерен, с компютър във всяка стая. Не беше далеч времето, когато компютрите в хотелските стаи със сигурност щяха да се превърнат в задължителна част от обзавеждането — като сешоарите и телевизорите.

Включи флашката и прочете дешифрираните от Вокио текстове.

Умно копеле.

Жалко, че умря, но сам си беше виновен. Онези типове в института умишлено ги бяха принудили да използват колата на учения. Оставиха го да изстреля няколко патрона и да свърши онова, за което беше дошъл, а после просто се оттеглиха. Заложената бомба в колата щеше да реши два от проблемите им едновременно.

Карбонел покриваше следите си. Очевидно се беше уплашила от желанието на НРА и ЦРУ да се доберат до него. Понякога един свидетел по-малко означава много. Въпреки това беше силно разочарован от себе си. Би трябвало навреме да отгатне какво ще се случи. Алчността го беше заслепила. Искаше тези пари и си въобразяваше, че е на крачка пред противника както обикновено. Слава богу, че все пак беше извадил късмет.

Сайтът за Монтичело съдържаше информация за „Колелото на Джеферсън“, което беше изложено в имението на президента. Монтичело не беше далеч. Утре щеше да отскочи до там и да направи всичко възможно да се сдобие с това колело.

Погледна часовника си. 4:10 ч. сутринта. Няколко кликвания по клавиатурата бяха достатъчни. Къщата музей отваряше в девет. Разполагаше с пет часа, за да се разправи с Андреа Карбонел.