Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (5)

4

Клифърд Нокс прекъсна радиовръзката и изключи лаптопа. Ракетната установка беше стреляла само веднъж, а зарядът не бе улучил президентската лимузина. Наблюдателните камери, монтирани в автоматичните огневи устройства, изпращаха нестабилни и подскачащи кадри. Той изпитваше затруднение при насочването на пушката надолу, а накрая тя просто отказа да изпълнява радиокомандите. Беше поръчал специални модификации на пропелерите и експлозивите, за да бъде сигурен, че трите бойни глави ще унищожат тежкобронираната лимузина.

Сутринта всичко бе работило безотказно. Какво се бе случило?

Отговорът на този въпрос дойде от телевизионния екран в противоположния край на хотелската му стая. Множество снимки и видеоклипове от джиесеми вече бяха достигнали до медиите. На тях се виждаше някакъв мъж, който се беше надвесил през счупения прозорец на един от горните етажи на „Гранд Хаят“, високо над Източна четирийсет и втора улица. Бе яхнал металната рамка на устройството. Ръцете му енергично го разклащаха наляво-надясно и в крайна сметка успяха да насочат пушката към ракетната установка. В резултат един от автоматично изстреляните куршуми попадна в електронния блок и го унищожи в момента на изстрелването на ракетата.

Нокс бе изпратил командата за изстрелване на трите ракети една след друга. Но от устройството излетя само една, която бързо изчезна в южна посока, далеч от целта.

Телефонът иззвъня.

— Това е пълен провал! — процеди мрачен глас в слушалката.

Очите на Нокс останаха приковани в телевизионния екран. Още снимки бяха уловили автоматичните устройства, които стърчаха от остъклената фасада на „Гранд Хаят“. Под тях течеше текстът с последните новини. Засега липсваше информация за състоянието на президента.

В слушалката прозвуча нов глас:

— Кой е онзи мъж, който обърка нещата?

Нокс си представи картината от другата страна на линията. Трима надхвърлили четирийсет мъже, облечени спортно, седят в луксозно обзаведен салон, приведени над говорителя.

Общността.

Без един.

— Нямам представа — отвърна той. — Не съм очаквал подобна намеса.

Информацията за непознатия беше оскъдна. Камерите бяха успели да уловят бял мъж с пясъчноруса коса, тъмно сако и светъл панталон. Чертите на лицето му не се виждаха, защото телефоните, които го бяха заснели, бяха с ниска резолюция и липса на достатъчно фокус. Движещият се текст в долния край на екрана информираше зрителите, че по този човек бяха стреляли, но той все пак бе успял да насочи едното оръжие срещу другото, а после се бе оттеглил във вътрешността на стаята.

— Как е възможно някой да е бил информиран за предстоящата операция? — долетя следващият въпрос. — И на всичкото отгоре да я провали?

— Очевидно имаме пробив в сигурността.

Мълчанието насреща беше доказателство за правилността на предположението му.

— Тази операция беше възложена на теб, боцмане — обади се един от мъжете, използвайки официалното прозвище на Нокс. — И ти си изцяло отговорен за нейния провал.

Той добре съзнаваше това.

Някога, в далечното минало, боцманът се избирал от целия екипаж. Капитанът имал абсолютна власт по време на акция, но боцманът бил онзи, който отговарял за всичко, свързано с ежедневието на кораба. Той разпределял провизиите, поставял конкретните задачи, потушавал конфликтите и изисквал желязна дисциплина. Капитанът можел да направи твърде малко без неговото предварително одобрение. Тази система беше запазена и до днес, но с едно допълнително усложнение — Общността се управляваше не от един, а от четирима капитани. Нокс се отчиташе пред тях както индивидуално, така и общо. В неговите задължения влизаше и надзорът на екипажа — тоест на хората, които работеха пряко за Общността.

— Между нас има предател — твърдо отсече той.

— Даваш ли си сметка какво произтича от това? Последиците ще бъдат изключително тежки!

Нокс замълча за миг, после си пое въздух и решително отвърна:

— Най-тежката от тях е, че капитан Хейл не взе участие във вашето решение.

Изявлението му нямаше да бъде възприето като неподчинение. Добрият боцман винаги изразява открито своето мнение, защото неговата власт идва от екипажа, а не от капитана. Преди една седмица ги беше предупредил за съществени слабости в плана, запазвайки за себе си мнението, че практически той е плод на отчаяние. Но когато трима от четиримата командващи издаваха някаква заповед, той беше длъжен да я изпълни.

— Твоите съвети и възражения бяха взети под внимание — отвърна един от участниците в разговора. — Но решението взехме ние.

Това едва ли ще бъде достатъчно, когато Куентин Хейл научи, помисли си Нокс. Не за пръв път Общността следваше този курс. Бащата на Нокс беше боцман при последния опит и беше успял. Но в друго време, при други правила.

— Може би трябва да информираме капитан Хейл — каза той.

— Вероятно ще се обади всеки момент, защото няма как да не е научил за инцидента — отвърна един от мъжете. — Между другото какво мислиш да правиш?

Нокс вече беше помислил. Нямаше начин да бъдат проследени механизмите, монтирани в двете хотелски стаи. Отделните им части бяха направени от различни членове на екипажа, като всички следи бяха заличени. Бяха наясно, че апаратурата ще бъде открита независимо от изхода на операцията, и бяха взели съответните мерки. Стаите в хотел „Гранд Хаят“ бяха наети от членове на екипажа с фалшива самоличност, които се бяха появили на рецепцията с отлична дегизировка и бяха платили с кредитни карти, които отговаряха на фалшивата им самоличност. Частите на апаратурата бяха разпределени в големи куфари. Той лично ги сглоби през нощта. Табелките с надпис „Не ни безпокойте“ му осигуриха останалото. Имаше достатъчно време да изпробва устройствата дистанционно от тази стая, която се намираше на няколко преки от „Гранд Хаят“. С помощта на портативната радиостанция, която вече беше изключена.

Бяха помислили за всичко.

Някога, далеч назад във времето, боцманите имали възможност да поемат руля и да поддържат зададения курс. В момента Общността беше направила същото. Беше му поверила руля.

— Аз ще оправя нещата — каза в слушалката той.

* * *

Малоун все още се колебаеше. Вече беше зърнал агентите, които се втурнаха към входа на хотела. Предвид прословутата предпазливост на Сикрет Сървис, той беше сигурен, че агенти на службата са били предварително изпратени на някой от по-ниските етажи, откъдето са имали възможност да наблюдават улицата. И вече бяха получили заповед да тръгнат нагоре. Въпросът беше дали да изчезне веднага, или да изчака появата им.

После се спомни за плика, който беше пъхнал в джоба си.

Разкъса го и извади лист с напечатан текст.

Исках да видиш устройствата и да ги обезвредиш преди появата на президента. Нямаше как да те предупредя по-рано. Ще ти обясня, когато се срещнем. Не бива да се доверяваш на никого. Най-малко на Сикрет Сървис. Този заговор стига далеч. Напусни хотела. В полунощ ще ти се обадя по телефона.

Стефани

Беше време за тръгване.

Вероятно Стефани беше по следите на нещо голямо. Той се чувстваше длъжен да следва инструкциите й. Поне засега.

Малоун си даваше сметка, че повечето мобилни телефони имат камери, а тротоарите долу бяха пълни с народ. Това означаваше, че снимката му съвсем скоро щеше да се появи във всеки павилион за вестници. Престоят му на открито беше продължил само минута-две и той се надяваше, че снимките нямаше да бъдат особено качествени.

Той отвори вратата и излезе в коридора, без да го е грижа за уликите, които беше оставил. Отпечатъците му бяха навсякъде по устройството, което висеше от прозореца. Спокойно тръгна към асансьорите. Едва доловимата миризма на цигарен дим му напомни, че етажът е за пушачи. Вратите от двете страни на коридора останаха затворени.

Зави зад ъгъла и се насочи към площадката с асансьорите. Нямаше как да разбере къде се намират кабините в момента. Реши, че е по-разумно да не ги използва, и бързо се огледа. Изходът към стълбите се оказа вдясно.

Отвори металната врата, ослуша се и безшумно се измъкна навън.

Изкачи се три етажа нагоре и спря на 17-ия етаж. Всичко беше тихо и спокойно. Озова се на асансьорна площадка, която беше копие на онази три етажа по-долу. Същата малка масичка с цветя и вградено в стената огледало.

Малоун се взря в лицето си. Какво ставаше, по дяволите?

Някой току-що беше направил опит да ликвидира президента на Съединените щати, а в момента самият той беше най-издирваният човек.

Свали сакото си и остана по светлосиня риза. Щяха да търсят мъж със светла коса и тъмно сако. Напъха дрехата си в металното кошче за смет между двете асансьорни шахти, прикрито от голям букет изкуствени цветя.

В коридора отляво се появи семейство с три деца. Родителите възбудено обсъждаха някаква неонова реклама на Таймс Скуеър. Таткото натисна бутона за нагоре. Малоун се присъедини към тях и търпеливо зачака. Тези хора очевидно бяха пропуснали инцидента, въпреки че според Малоун нямаше как да не бъде забелязана ракета, която се стрелва към небето, оставяйки след себе си дълга следа от дим. Но той никога не беше преставал да се чуди на туристите. Хьобро Плац в Копенхаген, където се намираше книжарницата му, постоянно бе пълен с тях.

Асансьорът пристигна и той пропусна семейството пред себе си. Таткото вкара картата си в процепа, който осигуряваше достъп до трийсет и първия етаж. Може би там имаше зала за специални гости. Малоун реши, че това е добро място за размисъл.

— О, благодаря, и аз отивах там — любезно промърмори той.

Изминаха в мълчание следващите четиринайсет етажа, след което се озоваха в голям салон за закуска, достъп до който имаха само гостите, които си бяха платили съответната такса. Пак пропусна таткото пред себе си, давайки му възможност да използва магнитната си карта още веднъж — този път за да отвори голямата стъклена врата.

Салонът имаше Г-образна форма и беше пълен с хора, които се възползваха от студения бюфет, предлагащ месни деликатеси, сирена и плодове. Сред тях Малоун бързо откри двама мъже с тъмни костюми със слушалки в ушите и прикрепени към реверите миниатюрни микрофони, които гледаха надолу към Четирийсет и втора улица.

Сикрет Сървис.

Той си взе ябълка от дървената купа на близката маса и разтвори сутрешния брой на „Ню Йорк Таймс“, който лежеше до нея. Оттегли се в дъното на салона, седна на едно от свободните кресла и захапа ябълката. Насочи вниманието си към вестника, но не изпускаше от поглед агентите до остъклената стена.

Силно се надяваше, че не беше допуснал и трета грешка.