Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (84)

83

Касиопея беше на прага на паниката. Дебело тиксо стягаше китките й. Тялото й не можеше да помръдне, сковано от металните пръчки. Срещна погледа на Стефани. Мрачен, тревожен и безпомощен.

— Какъв е смисълът на всичко това, Куентин? — изкрещя Шърли. — Защо го правиш?

— Защото така правят пиратите — обърна се да я погледне той.

— Като убиват невъоръжени жени? — презрително подхвърли Стефани.

— Враговете трябва да получат урок.

Хейл се приближи до клетката.

— Дълги години крале и губернатори са ни затваряли в това малко приспособление. Макар и рядко, ние сме им отвръщали със същото. Но вместо да ги окачваме на мачтата и да чакаме да умрат, милостиво сме ги влачили след кораба, докато се удавят.

Мъжете вдигнаха клетката на парапета.

 

 

Времето на Малоун изтече. Не можеше да чака повече. Дишаше учестено, попаднал в плен на емоциите. Вдигна пистолета и се прицели, но миг преди да натисне спусъка, чифт здрави ръце го сграбчиха за раменете и го откъснаха от парапета. Бърз ритник изби оръжието от ръката му.

Обзе го ярост, пред очите му причерня. Кракът му потъна в слабините на нападателя, който се преви надве, но само за да срещне коляното му. Главата му отскочи назад в мига, в който лакътят на Малоун се заби в лицето му. Последваха две светкавични крошета. Тялото на противника му се прехвърли през парапета и се стовари на палубата пет метра по-надолу.

Двамата, които държаха клетката, стреснато се обърнаха. Чул шума, Хейл вдигна глава и моментално засече виновника за суматохата. Малоун трескаво се огледа, търсейки пистолета си.

— Хвърлете я! — долетя отдолу крясъкът на Хейл.

Малоун откри оръжието си, грабна го и прескочи парапета. Падна на палубата, претърколи се и застреля двамата с пушките, които стояха наблизо. После скочи на крака и хукна напред. Хейл се опита да му пресече пътя с пистолет в ръка, но той го изпревари с изстрел в гърдите. Капитанът рухна на палубата. Малоун продължи напред.

— Давай, помогни й! — изкрещя Стефани.

Четиримата мъже с клетката стигнаха до парапета. Вече беше късно да ги спре с оръжие. В продължение на една безкрайно дълга секунда клетката се разклати на ръба, после полетя надолу. Касиопея изчезна във водите на Атлантическия океан.

* * *

Уайът се върна по стъпките си към мястото на спуснатото въже. Водата вече стигаше до кръста му. Не след дълго горните шахти щяха да се наводнят изцяло. Справедлив край за онези двамата, които се мислеха за по-умни от останалите. Карбонел разчиташе на подкрепата на хората си, а Нокс беше съзрял шанс да се отърве от два проблема едновременно. Още по-добре, че и двамата разполагаха с оръжие и фенерчета, които обаче нямаше да им помогнат. Карбонел беше отговорна за ненужната смърт на няколко федерални агенти. Подобен грях тежеше и на душата на Нокс. Сега обаче щяха да си платят.

На всичкото отгоре Нокс беше направил опит да убие президента. Уайът не хранеше особено топли чувства към правителството на САЩ, но все пак беше американски гражданин. И винаги щеше да си остане такъв.

Тези двамата щяха да свършат тук още преди да са осъзнали безнадеждното си положение. Всякакви опити за спасение щяха да бъдат напразни. От това ги деляха броени минути. Приливът неумолимо настъпваше. Въжето бавно изплува. Той го хвана с две ръце и започна да се катери. Измъкна се от дупката, издърпа въжето след себе си и спокойно се отдалечи.

* * *

Касиопея падаше. Опита се да свие крака, за да намали силата на удара. Завързаните й ръце бяха безполезни. Напомни си да поеме максимално количество въздух и да го задържи в дробовете си. Резето беше извън обхвата й, освен това се отваряше отвън.

Малко преди да я хвърлят в морето, тя долови някаква стрелба и вика на Стефани: Давай, помогни й!

Какво се случваше там?

Нещо се блъсна в клетката и я стресна. Тяло на мъж, което падна във водата едновременно с нея. В следващия миг зърна лицето му и изпита огромно облекчение.

Котън.

 

 

Малоун се вкопчи в железните шини. Нямаше начин да я изпусне. Клетката изскочи на повърхността. Въжето от кърмата на яхтата беше отпуснато.

— Радвам се, че най-после се появи — извика тя.

Той потърси с очи механизма на ключалката.

Клетката започна да потъва. Той посегна към резето, но въжето се опъна и ги повлече напред.

 

 

Хейл беше замаян. Непознатият го беше прострелял в гърдите, които, слава богу, бяха защитени от бронежилетка, облечена още при нападението срещу затвора. В момента на падането беше зърнал мъжа, който прелетя през фалшборда и скочи в морето.

Надигна се на колене и направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания. После потърси с поглед хората си, но не видя никой. На крачка от него стоеше Стефани Нел с пистолет в ръка. Дулото беше насочено в главата му.

— Казах ти, че Котън Малоун ще ти донесе големи неприятности — изсъска тя.

 

 

Малоун здраво стискаше клетката. Дясната му ръка се бе впила в едно от кръглите железа на рамката, към което бяха заварени плоските ребра. Ярки цветове играеха пред очите му. Влачеха се под и над повърхността на водата на около трийсет метра зад „Адвенчър“, точно в средата на дългата пенеста следа.

Малоун пое нова глътка въздух и изкрещя:

— Дишай!

— Опитвам се — отвърна тя на пресекулки.

В сравнение с нея той разполагаше с малко по-голямо пространство за маневри. Високата скорост на яхтата превръщаше клетката в хидроплан, дарявайки ги с няколко скъпоценни секунди. Но той си даваше сметка, че ще потънат като камък в мига, в който скоростта намалее. Сърцето блъскаше лудо в гърдите му. Трябваше да открие проклетото резе.

 

 

Касиопея поглъщаше колкото въздух, толкова и солена вода. Правеше отчаяни опити да я плюе, за да запази дробовете си чисти. Едновременно с това въртеше горната част на тялото си. Острата болка в свитите крака й напомни да направи почивка. Надяваше се, че скоростта няма да намалее, защото това означаваше бързо потъване. Хейл си играеше с тях, наслаждавайки се на безсилието им.

— Ще те… измъкна… навън… — изрече на пресекулки Котън при поредното им излизане на повърхността.

— Ръцете ми — едва успя да промълви тя.

С вързани ръце нямаше да може да плува дълго.

 

 

Хейл се втренчи в Стефани Нел.

— Ще ме застреляш ли?

— Няма да се наложи.

Странен отговор. Тя махна с пистолета, принуждавайки го да се обърне. Шърли Кейзър беше вдигнала пушката, захвърлена от някого по време на суматохата. Бинтованата й ръка я поддържаше отдолу, а показалецът на здравата беше на спусъка.

От салона изскочиха хора. Мнозина от тях бяха въоръжени. Най-после!

 

 

Малоун напипа резето и рязко го дръпна. Нищо. Опита да го завърти и отново дръпна. Този път успя и клетката се отвори. Той се оттласна встрани и потъна във водата заедно с Касиопея. Клетката изчезна, подскачайки по вълните.

Той напълни дробовете си с въздух и се гмурна. Очите му почти веднага откриха фигурата й. Прегърна я през раменете и двамата заедно се насочиха към повърхността.

— Поеми си въздух, а аз ще освободя ръцете ти — извика той.

Останаха под водата достатъчно дълго, за да може да развие дебелото тиксо, което стягаше китките й, и отново изскочиха на повърхността. „Адвенчър“ беше на шейсет метра от тях и бързо се отдалечаваше с издути платна. Тишината наоколо се нарушаваше единствено от свиренето на вятъра и плясъка на водата.

После се появиха някакви звуци. Ритмични и басови. Малоун вдигна глава. Към тях приближаваха четири бойни хеликоптера. Точно навреме. Една от машините увисна над тях, а другите три закръжиха над яхтата.

— Добре ли сте? — прозвуча през силен рупор гласът на Едуин Дейвис.

Двамата едновременно вдигнаха палци.

— Дръжте се още малко — успокоително добави Дейвис.

 

 

Хейл чу свистенето на ротори и вдигна глава. Три бойни хеликоптера на американската армия кръжаха като гладни вълци над мачтите на „Адвенчър“.

Гняв нахлу в душата му. Неблагодарната държава, на която той и семейството му доблестно бяха служили, просто не искаше да го остави на мира. Къде изчезна Нокс, дявол да го вземе? И онзи, който се наричаше Уайът? Дали бяха успели да докопат документите, които щяха да възстановят правомощията им? И защо Болтън, Сюркуф и Когбърн ги нямаше до него, за да се сражават заедно срещу общия враг? Вероятно защото проклетите страхливци го бяха предали.

Стефани Нел откри преграден огън към главната кабина. Куршумите пръснаха извитите стъкла заедно с рамките им от фибростъкло. Хората му се бяха изпокрили. Той се обърна към Кейзър, която продължаваше да го държи на мушка.

— Няма да стане толкова лесно, Шърли.

Представи си, че е Черната брада, изправен срещу лейтенант Мейнард на борда на друг кораб с името „Адвенчър“. Онзи двубой също е бил на живот и смърт. Но Черната брада е бил въоръжен, докато пистолетът на Хейл лежеше на около метър от него на влажната палуба. Трябваше на всяка цена да се добере до него. Очите му се местеха от Шърли вдясно към Нел вляво. Нуждаеше се само от малко шанс, нито повече. Пушката в ръцете на Шърли изригна.

Куршумите пробиха защитната му жилетка. Следващият залп раздроби краката му. От устата му бликна кръв. Тялото му рухна на палубата и се разтърси от нетърпима болка. Лицето му се разкриви. Последното, което видя, беше дулото на пушката, насочено в главата му.

— Никак не беше трудно да те убия, Куентин — просъска тя.

 

 

До слуха на Касиопея долетя приглушена стрелба. Обърна се с лице към „Адвенчър“ и успя да види как две тъмни фигури скачат от задната палуба във водата.

— Стефани и Шърли току-що избягаха — осведоми ги през рупора Дейвис.

Платната на „Адвенчър“ се издуха на вятъра. Наредени плътно едно до друго, без никакво разстояние между тях, те тласкаха зеления корпус по вълните със смайваща бързина. Яхтата сякаш се беше превърнала в някогашен пиратски клипер, полетял към поредната авантюра. Но времената не бяха същите. Седемнайсети и осемнайсети век отдавна бяха отминали, а Дани Даниълс беше един наистина много разгневен президент. Хеликоптерите в небето нямаха никакво намерение да ескортират кораба обратно до пристанището.

От борда продължаваха да скачат хора.

— Това е екипажът — отбеляза Котън. — Знаеш защо го правят, нали?

Касиопея кимна. Хеликоптерите се изтеглиха.

Изпод корпусите на два от тях изригна огън. Четири ракети оставиха бели опашки в синьото небе и секунди по-късно пронизаха корпуса на „Адвенчър“. Издигна се облак гъст черен дим. Яхтата се килна на една страна като ранено животно. Платната се сбръчкаха, губейки силата си.

Една последна ракета, изстреляна от третия хеликоптер, прекрати агонията й. Изригна огромно огнено кълбо. От великолепния доскоро плавателен съд не остана нищо. Останките му бързо се скриха под вълните. Атлантикът лакомо ги погълна.