Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (41)

40

Ричмънд, Вирджиния

Малоун повика асансьора. Касиопея вече беше огледала фоайето на „Джеферсън“. Главният вход се охраняваше от три патрулни коли, но изходът към Уест Мейн стрийт беше свободен. Според краткия й доклад по телефона ставаше въпрос за местна операция и затова нямаше смисъл да се мотаят наоколо. Той през цялото време се беше надявал, че на сцената ще се появят и някои от главните действащи лица. Притежаваше ключа за шифъра на Джеферсън и това му даваше солидно предимство при евентуални преговори. Но до такива явно нямаше да се стигне. И онова, което се намираше в Монтичело, ставаше все по-интересно. За съжаление обаче трябваше да се съобразява с полицията.

Касиопея вече се беше спуснала по покритите с дебел мокет стълби към залата с фалшиви мраморни колони и беше стигнала до остъклената врата в южния й край. Но тя се беше оказала заключена. Някаква сервитьорка от ресторанта в съседство я беше информирала, че вратата се отваря чак в девет. По всичко личеше, че полицията беше сметнала, че заключената врата осигурява добра защита, и беше насочила вниманието си към охраната на атриума, стълбището и главния вход. Той се беше регистрирал под фалшиво име, а те явно бяха стигнали до извода, че проверката на гостите стая по стая е безсмислена. Далеч по-лесно беше да го чакат да се появи във фоайето и просто да го арестуват.

Но те не подозираха за съществуването на Касиопея Вит. Тя му бе съобщила за плана си за бягство по телефона. Всъщност защо не?

Вратата на асансьора се плъзна встрани. Той излезе от кабината и се насочи към рецепцията вляво. Намеренията му бяха да свърне зад ъгъла и да поеме по стълбището към по-долното ниво. Разбира се, това нямаше как да се случи, защото отдясно изскочиха трима униформени полицаи и му извикаха да спре. Той се подчини.

— Котън Малоун, имаме заповед за вашето арестуване — обяви един от тях, облечен в капитанска униформа.

— Проклетите глоби за забранено паркиране! — направи гримаса Малоун. — Знаех си, че не бива да ги късам!

— Ръцете на гърба! — заповяда един от другите двама полицаи.

* * *

Мотоциклетът се появи от подземния паркинг, изрева и закова пред входа. Мъжът, който го караше, очевидно се наслаждаваше на мощната машина. Марката му беше „Хонда NT 700V“, 680 кубика. Човекът слезе, оставяйки двигателя да работи. После задържа с ръце 200-килограмовото возило, докато собственичката му го възседне.

Тя му подаде банкнота от петдесет долара и той благодарно кимна.

Двете патрулни коли бяха пред нея, а третата отзад. Всичките с шофьори зад волана. Веднага улови любопитните погледи зад себе си. Плътно прилепналите джинси отново свършиха работа.

— Ще ви помоля за една услуга — подхвърли на служителя до себе си тя.

— Слушам ви.

— Бихте ли задържали отворена онази врата? — попита тя и посочи изцяло остъкления вход на хотела.

* * *

Малоун изпълни заповедта на полицаите и се обърна с гръб. Най-важното беше пистолетите да останат в кобурите си. И засега се справяше.

— Каква е тая работа? — подхвърли през рамо той.

— Вие сте обект, към който ФБР проявява интерес — отвърна полицаят, докато хващаше китките му. — Искат да разговарят с вас.

— Защо тогава не са тук?

Натискът върху китките му се увеличи.

— Що за име е Котън? — подхвърли един от полицаите.

Стъклената врата на петнайсетина метра вляво от тях се отвори и през нея нахлу грохотът на мощен мотоциклет.

— Дълга история — отвърна Малоун.

Очите му се спряха на Касиопея, която бе яхнала мотоциклета на няколко метра от входа. На устните му се появи усмивка. Как да не я обича човек?

* * *

Касиопея завъртя ръчката на газта и мотоциклетът реагира с мощен рев. Кратка справка с огледалото за обратно виждане показа, че ченгето зад волана на третата патрулка продължаваше да оценява задните й части, без да се интересува от намеренията й. И със сигурност не обръщаше никакво внимание на хотелския служител, който държеше стъклената врата отворена. Тя завъртя волана надясно, включи на първа и рязко подаде газ. Гумите изсвистяха и моторът се стрелна към фоайето.

* * *

Нокс се изправи пред екипажа, който се беше събрал пред затвора точно в седем сутринта. Присъстваха 204 души от всичките 214. Останалите не бяха в града. Никой не си позволяваше да пренебрегва свикването на общо събрание.

Нито едно от трите деца на Хейл не се намираше в имението — факт, който осигуряваше пълна секретност. Охраната наблюдаваше заключения портал с помощта на видеокамери, които щяха да запишат и самото изпълнение на наказанието. Това беше свещената земя, на която членовете на Общността се бяха събирали още от самото й създаване. Хиляди мъже бяха стояли тук по различни поводи в продължение на двеста и петдесет години. За изслушване на решения, засягащи всеки един от тях, за погребване на капитани, за избор на боцмани… Или както днес — да присъстват на поредното наказание.

Хейл инспектираше лично подготовката на затворника. Искаше да бъде сигурен, че ръцете му са здраво завързани, а в устата му е напъхано парче плат. Нямаше да допусне никакви предсмъртни слова или пристъпи на гняв. Наказанието трябваше да бъде изпълнено бързо и чисто. Но дълбоко в себе си изпитваше тревога от това, което беше казал този човек. Той беше помолил за разговор насаме и капитанът беше удовлетворил желанието му. Няколко минути един срещу друг, само двамата.

А думите му наистина бяха тревожни. В това нямаше никакво съмнение.

Обърна се към колегите си капитани, които се бяха скупчили в далечния край на двора. Затворникът беше завързан за боров ствол в центъра, заобиколен от екипажа.

Хейл направи крачка напред.

— Този човек беше осъден за предателство. Наказанието му е смърт.

Направи кратка пауза. Дисциплината изисква заповедите не само да се изпълняват, но и да се запомнят. После се обърна към капитаните.

— Имате право да посочите начин за изпълнение на наказанието.

Това беше една от вековните традиции на Общността, която все пак предлагаше някакъв избор: оковаване във вериги и затваряне без храна и вода — нещо, което отнемаше време. Увисване от мачтата, изцяло на милостта на природните стихии. Това ставаше по-бързо. Бой с камшик? Още по-бърз способ, защото кожените възли убиваха за броени минути.

В днешно време също имаше избор.

Обесване. Разстрел. Удавяне.

— Удлинг! — извика Хейл.