Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (42)

41

Вашингтон, окръг Колумбия

Изправен до самострелящото устройство, Уайът чу стърженето на ключа в ключалката и видя завъртането на топката. Андреа Карбонел щеше да влезе всеки момент. Дали й минаваше през ум, че ако се върне у дома, може да умре? Вратата се отвори. Найлонът просвири и се опъна. Куките се извиха на трийсет градуса, после на четирийсет, четирийсет и пет. Вече беше изчислил, че спусъкът ще се задейства при ъгъл от шейсетина градуса. Подпря вратата с крак и преряза кордата с ножичката, която извади от джоба си. Той отмести подметката си и вратата се отвори.

Карбонел се втренчи в него, после извърна глава към пушката и люлеещата се в здрача корда. Лицето й не показваше никаква изненада.

— Труден ли беше този избор? — попита тя.

— Повече, отколкото си представях — отговори той, все още с ножицата в ръка.

— Явно това не е твоя работа. На кого е?

— Непознат — сви рамене той. — Дойде, постави играчката, а после си тръгна.

— А ти не го спря.

— Не ми влиза в работата — отново сви рамене Уайът.

— Май трябва да съм благодарна, че си се озовал тук.

— По-добре ми благодари, че прерязах кордата.

Тя влезе и затвори вратата след себе си.

— Защо го направи? Би трябвало да си бесен след снощните събития.

— Бесен съм. Ти се опита да ме убиеш.

— Стига, Джонатан. Добре знам на какво си способен.

Той се стрелна напред, стисна я за шията и блъсна стройното й тяло в стената. Картините зад нея се изкривиха.

— Използва ме, за да ме убиеш! Целта ти беше да изведа Вокио от института, а после да взривиш и двама ни в колата бомба.

— Дошъл си да ме убиеш, така ли? — изхриптя Карбонел. В поведението й отново нямаше следа от тревога.

Той разхлаби хватката си. Беше казал, каквото искаше да й каже. Тя се отлепи от стената, доближи се до устройството и нежно го погали.

— Голям калибър, автоматична стрелба. Колко патрона може да изстреля? Трийсет, четирийсет? От мен със сигурност нямаше да остане нищо.

Това изобщо не го вълнуваше.

— Имаш ключа за шифъра, нали?

— Вокио ми го изпрати по електронната поща няколко часа преди появата ти. Предполагам, че вече го знаеш и затова си ми ядосан.

— Ядосан съм и за много други неща.

Тя го изгледа замислено.

— Предполагам, че е така.

— Ключът няма да остане в тайна още дълго време.

— О, Джонатан! Ти май никак не вярваш в моите способности. Изпращането на имейла беше осъществено извън института. Само Вокио знаеше откъде, но той е мъртъв.

— Много удобно, нали?

Тя веднага усети какво се крие зад подмятането.

— Мислиш, че аз съм изпратила онези хора снощи, а може би, че и тази пушка тук също е мое дело…

— Напълно е възможно — мрачно процеди Уайът.

— Няма да споря с теб, защото и бездруго няма да ми повярваш. — Дръпна ножицата от ръката му и попита: — От бюрото ли я взе?

Той не отговори.

— Аз те харесвам, Джонатан. Винаги съм те харесвала.

— Не знаех, че си падаш по пурите — промърмори той и кимна към трите хумидора на масата. Вече беше усетил застоялия аромат на тютюнев дим.

— Баща ми ги е правил. През шейсетте години семейството ми живееше в Айбър Сити, близо до Тампа, в съседство с много кубински емигранти. Флорида бе втори дом за тях. Страхотно място. Ходил, ли си някога там?

Той поклати глава.

— Испанци, кубинци, италианци, германци, евреи, китайци… Всички живеехме задружно без никакви проблеми. Вълшебно място, кипящо от живот. После всичко свърши, защото прокараха междущатската магистрала точно през градчето.

Той я остави да говори. Очевидно се опитваше да печели време.

— Баща ми отвори фабрика за пури и бизнесът му потръгна. През двайсетте години на миналия век в Айбър Сити имало много подобни фабрики, но постепенно започнали да изчезват. Той беше решил да върне някогашната им слава. Без да използва машини. Неговите пури се свиваха ръчно, една по една. Още съвсем млада свикнах да паля по някоя пура…

Той знаеше, че родителите й бяха избягали от режима на Кастро още през 60-те години на миналия век, а самата тя бе родена и израснала тук. Но всичко останало беше мъгла.

— Винаги ли си толкова лаконичен?

— Казвам само онова, което смятам за нужно.

Тя заобиколи пушката и се приближи към него.

— В Куба родителите ми бяха доста заможни. Бяха капиталисти, а Кастро мразеше капиталистите. В крайна сметка те зарязаха всичко и дойдоха тук. Искаха да докажат, че могат да започнат от нулата и отново да бъдат богати. Обикнаха Америка, защото им даваше втори шанс. Поне в началото. После нещата се влошиха, главно заради нестабилната икономика и лошите инвестиции. В крайна сметка загубиха всичко. — Замълча за миг, само очите й светеха в полумрака. — Умряха разорени…

Защо ми разказва всичко това, запита се Уайът.

— Може би ще попиташ за опортюнистите, които избягаха от Куба през осемдесетте от пристанище Мариел? Всички те се бяха опитали по един или друг начин да се откупят от Кастро. Прекосиха залива едва след като разбраха, че това няма да стане. Появата им тук се отрази зле на кубинската общност като цяло, включително и на моите родители. Би трябвало да ги върнат обратно, при всичко на което бяха обърнали гръб… — Тя замълча за миг. — Аз си пробих път абсолютно сама. Стъпка по стъпка. Никой нищо не ми е дал даром. На смъртното легло на татко се заклех, че няма да повторя неговите грешки. Че ще бъда внимателна. За съжаление обаче днес допуснах една грешка… — Очите й се заковаха в неговите. — Но ти ме спаси. Защо? За да ме убиеш със собствените си ръце ли?

— Отивам за Колелото на Джеферсън — хладно я уведоми той. — Ако отново се опиташ да ми попречиш, ще убия всеки, който пуснеш по следите ми. А после ще убия и теб!

— Но защо? Вече не те засяга.

— Снощи умря един човек. Само защото си беше вършил работата.

— И това ти се отрази? — засмя се тя.

— Ще се отрази на теб.

Карбонел моментално разбра какво има предвид. Той можеше да й създаде проблеми. Да провали плановете й, да прецака целия й живот.

— И Малоун разполага с ключа — осведоми го тя. — Снощи го е изпратил на своя имейл от компютъра на Вокио, а после го е изтрил от сървъра на института. Друг запис не съществува. Имаме го само ние тримата.

— Значи и той ще се отправи към Монтичело — кимна Уайът, заобиколи я и тръгна към вратата.

Тя го хвана за ръката и приближи лицето си на сантиметри от неговото.

— Знаеш много добре, че не можеш да се справиш сам!

Това беше вярно. Твърде много неизвестни, прекалено голям риск. А и той не беше подготвен както трябва.

— Не можеш да ме заблудиш, Джонатан. Теб не те е грижа за мен или за снощния инцидент, а за Малоун. Не искаш той да успее. Личи ти по очите.

— Може би искам ти да се провалиш.

— Добре, върви в Монтичело и прибери онова, което е важно и за двама ни. Какво ще правиш с Малоун, си е твоя работа, но всичко останало си е между нас — между теб и мен. Бас държа, че правиш разлика между двете. Освен това имаш нужда от мен. Затова все още съм жива.

Беше права. Това беше единствената причина.

— Върви да вземеш проклетото колело.

— А защо не го вземеш ти?

— Защото предпочитам да съм задължена единствено на теб. В Ню Йорк вече ти го казах.

Явно наближаваше краят на операцията, която беше замислила. Участието на още агенти от службата й означаваше ново прочистване.

— На практика ти искаше смъртта на Скот Парът, нали?

— Той щеше да е жив, ако си беше свършил работата както трябва.

— Но ти не му даде никакъв шанс.

— За разлика от тримата агенти, които вкара в играта, след като стовари пистолета си в главата на Малоун, така ли? Те са имали шанс?

Пръстите на дясната му ръка се свиха в юмрук, но той успя да се овладее. Тя разчиташе именно на подобна реакция.

— Вземи колелото, Джонатан. А после пак ще говорим.

* * *

Малоун се завъртя и ритна в глезена един от полицаите от Ричмънд. После нанесе десен прав на колегата му, а третият получи силен удар с коляно в слабините. И тримата се свлякоха на пода. Грохотът на мотоциклета в затвореното пространство на фоайето му осигури секундите, от които се нуждаеше.

Касиопея се носеше по мраморния под право към него. Намали само за миг, колкото да скочи на седалката зад нея, после рязко подаде газ и насочи машината наляво, към стълбището. Едната му се ръка се уви около кръста й, а с другата измъкна пистолета. Обърна се точно навреме, за да види как ченгетата се изправят на крака и посягат към кобурите си.

Мотоциклетът приближи стълбището и забави ход. Малоун не беше подготвен за подобно шоу.

— Дръж се! — извика тя.

Той се прицели и изстреля два патрона над главите на полицаите. Те се проснаха по корем и запълзяха към единственото укритие наблизо — статуята на Джеферсън.

 

 

На практика Касиопея никога не беше карала мотоциклет по стълбище. Това тук беше покрито с дебел мокет, което щеше да помогне на сцеплението, но въпреки това спускането обещаваше яко друсане.

Тя включи на втора и пое по стъпалата. Пружините на окачването започнаха да се свиват и отпускат, а двамата мотористи отчаяно се бореха да запазят равновесие. Тя работеше с кормилото. Отлично познаваше този модел мотори. Ниско разположеният център на тежестта ги правеше изключително стабилни. Това беше една от причините да бъдат предпочитани от полицията в редица европейски страни. Един по-стар модел от същата марка отдавна дремеше в гаража на френския й замък. Затова бе избрала това превозно средство за пътуването до Фредериксбърг, пренебрегвайки автомобилите на Сикрет Сървис.

Малоун се държеше здраво за нея. Тя подаде газ в мига, в който скочиха на първото стъпало, после леко докосна дисковите спирачки. На втората площадка кормилото рязко дръпна наляво. Тя го изправи с цената на неимоверни усилия. Продължиха да се носят надолу, тласкани от гравитацията.

— Имаме компания — каза зад гърба й Малоун.

После екна изстрел. От неговия пистолет.

След още няколко подскачания най-сетне се озоваха на равна повърхност.

Касиопея рязко подаде газ и мотоциклетът се стрелна напред, пресичайки покритата с дебел мокет и пълна с антични мебели зала. Хората в нея панически се разбягаха. Появи се изходът. На някакви си трийсет метра от тях.

 

 

Малоун беше изненадан, че стигнаха чак дотук. На практика оценяваше шансовете им на максимум трийсет процента. Успяха да изненадат полицията. Пътят напред беше разчистен. Проблемът остана зад тях. Обърна се и видя ченгетата, които тичаха надолу по стълбите. След секунда щяха да стигнат до първата площадка и да открият огън. Той ги изпревари с три изстрела, насочени малко под тях. Куршумите рикошираха в мраморните стъпала с пронизително свирене.

Надяваше се, че не е улучил никого.

— Котън! — обади се с напрегнат глас Касиопея.

Той се обърна напред. Пред тях се появи стъклената врата, която според партньорката му щеше да бъде отключена чак в девет. Яркото утринно слънце отвъд нея означаваше свобода. Петнайсет метра.

— Време е! — подкани го Касиопея.

Той вдигна пистолета над рамото й. Изстреля три куршума в бърза последователност, които разбиха част от стъкления панел на ситни късчета. Касиопея насочи мотоциклета към средата на дупката. Миг по-късно изскочиха на тротоара и тя натисна спирачките. Краката им опряха на плочите.

Перпендикулярно на хотела се виждаше оживена улица. Малоун се огледа в двете посоки, забеляза малка пролука в трафика и извика:

— Давай! Време е да изчезваме оттук!