Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (77)

76

Северна Каролина

Капанът на Хейл щракна. Трите жени бяха натикани в една от килиите на затвора. Дъждът постепенно отслабна. Носени от студения югоизточен вятър, ситните му капчици нахлуваха през разбитите прозорци. Хората от екипажа вече заковаваха рамките с шперплат. Едно голямо парче заместваше избитата врата. В имението беше обявена тревога, на която се отзоваха близо стотина мъже. Докато въоръжените патрули обхождаха терена, Хейл заповяда да подготвят пленника за разпит. Възнамеряваше да го проведе пред очите на трите жени, затворени в съседство.

Взе със себе си двама въоръжени мъже и влезе в килията.

— Искам отговор на един прост въпрос — започна без предисловия той. — Кой те изпрати тук?

Мъжът само го изгледа. Беше широкоплещест и як, с мокри от дъжда черна коса и мустаци.

— Другарите ти са мъртви. Нима искаш да те сполети същата съдба?

Никакъв отговор.

Почти се беше надявал на подобно поведение.

— Преди векове моите деди са използвали един много прост метод, за да накарат пленниците си да проговорят. Искаш ли да ти обясня как действа той?

Касиопея наблюдаваше поведението на Куентин Хейл с пламнали от омраза очи. Капитанът държеше пистолет в ръка, който размахваше като брадва.

— Действително се прави на пират — прошепна Стефани. — Гледах го как изтезава един друг човек.

Хейл се обърна към тях.

— Защо шепнете? Говорете на висок глас, за да чуваме всички.

— Обясних, че вече съм виждала как изтезаваш хора, а после ги ликвидираш с изстрел в главата.

— Тук така се разправяме с предателите — кимна Хейл. — А ти случайно да знаеш как моите деди са изтръгвали истината от своите пленници?

— Не е зле да ни просветиш. Моите познания за рода ти се изчерпват с „Карибски пирати“.

Шърли Кейзър мълчеше, но Касиопея забеляза опасния блясък в очите й. До този момент тази жена не беше демонстрирала никакъв страх и това я изненада. Не беше очаквала подобен кураж.

— Има една стара книга, която не харесвам особено — обърна се към тях Хейл. — Казва се „Обща история на пиратите“. Пълна е с глупости и измислици, но в нея има и един абзац, който наистина ми харесва: Подобно на дявола, който е техен патрон, пиратите превръщат злото в спорт, жестокостта в удоволствие, а проклятието на душата в свое постоянно занимание.

— Аз пък си мислех, че си някакъв виртуален капер, който си въобразява, че е спасил Америка — хладно отвърна Шърли.

Той се втренчи в нея.

— Аз съм това, което съм. Не се срамувам от миналото си. — Пистолетът му се насочи към затворника. — Този тук е враг, изпратен от правителството. В онези години нашите хора са имали свободата да изтезават държавни служители, точно както ние я имаме днес. — Студените му очи се заковаха върху лицето на мъжа. — Чакам отговор на въпроса си!

Мълчание.

— Добре тогава. Дължа ти едно разяснение.

Хейл направи знак на хората си. Те сграбчиха затворника и го повлякоха към празното място пред килиите. Три дебели греди подпираха тавана. Средната от тях беше покрита с множество метални скоби, които крепяха запалени свещи.

Шперплатът на вратата отскочи встрани и в помещението нахлуха седмина мъже, въоръжени с ножове, вили и лопати. Един от тях държеше цигулка. Изблъскаха затворника към централния стълб, окичен с горящи свещи. Шестима мъже образуваха тесен кръг около него на разстояние около метър. Нещастникът нямаше никакъв шанс да избяга.

— Това се нарича „изпотяване“ — поясни Хейл. — В славното минало са прикрепяли свещите на главната мачта, а около нея моряците са се нареждали в кръг, въоръжени с остри предмети — най-вече саби и ножове, а понякога и вилици. Нарушителят бил принуден да тича в кръга, а останалите започвали да го пробождат. През това време цигуларят свирел някоя игрива мелодия. От топлината на свещите нарушителят започвал да се поти. Умората постепенно вземала връх и остриетата прониквали все по-дълбоко и по-дълбоко в тялото му. В даден момент…

— Няма да гледам! — с негодувание отсече Стефани.

— Ще гледаш и още как! — извика Хейл. — Иначе ти ще бъдеш следващата!

* * *

Уайът чакаше Карбонел да се свърже с агентите, които предварително беше изпратила в крепостта. Не беше сигурен дали ще го направи, защото имаше вариант да са били инструктирани предварително. И двамата бяха оборудвани с радиостанции, които той беше прибрал заедно с пистолетите им веднага след като им бе счупил вратовете. В момента държеше едната от тях, но в слушалката цареше тишина. Отдавна не беше убивал по този начин — грубо и безмилостно. За съжаление обаче, беше принуден да го направи. Бе пренесъл телата близо до мястото, където беше изчезнал Нокс. Имаше голяма вероятност боцманът да ги е открил.

Неприятелят на противника е мой приятел. Банално клише, но абсолютно точно за случая. Карбонел все още не напускаше скривалището си. Той имаше отлична видимост към мястото. Може би чакаше някакво потвърждение от хората си. Но такова нямаше как да дойде и след известен размисъл Уайът реши да поеме инициативата.

— Андреа — промърмори в микрофончето той.

Тишина.

— Знам, че ме чуваш.

— Добре, нека поговорим — отвърна с обичайния си спокоен тон тя. — Излез на открито. Ще бъдем само двамата, лице в лице.

Прииска му се да се изсмее. Наглостта на тази жена нямаше край.

— Добре, излизам.

* * *

Хейл гледаше как затворникът се опитва да избегне пробождането и ударите на шестимата мъже в кръга около него. Тялото му се въртеше около дебелата греда, пламъчетата на свещите танцуваха на музиката на цигулката. Кръгът бавно се стесняваше. Моряците бяха безмилостни, както и трябваше да бъде. Този човек беше нападнал убежището им. Хейл ги беше инструктирал предварително и те знаеха какво трябва да правят.

Една лопата улучи целта. Заостреният й край потъна в жертвата, издавайки отвратителен звук. Нещастникът се олюля и се хвана за лявото бедро, опитвайки се да избегне другите удари. Но Хейл беше наредил да не бързат да го довършат. Именно в това се криеше същността на „изпотяването“. То трябваше да продължи точно толкова, колкото желаеше капитанът. Панталоните на жертвата потъмняха от кръвта.

От свещите капеше разтопен восък. По челото на мъжа избиха ситни капчици пот. Ръката му се повдигна.

Музиката спря. Мъжете прибраха оръжията си.

— Готов ли си да отговориш на въпроса ми? — попита Хейл.

Мъжът дишаше тежко.

— НРА — прошепна той.

Хейл направи знак на един от мъжете, който държеше дълъг нож. Двама от колегите му захвърлиха оръжията си, сграбчиха ранения за ръцете и раменете и го повалиха на колене. Трети го хвана за косата и рязко изви главата му назад. Без да бърза, човекът с ножа направи крачка напред и отряза дясното му ухо. Затворът се разтърси от отчаяния писък на жертвата.

Хейл се наведе и вдигна ухото.

— Отворете му устата! — заповяда той.

Хората му се подчиниха.

— Изяж го! — изръмжа капитанът и натика ухото между зъбите му.

Очите на жертвата сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

— Яж! — изкрещя той.

Мъжът поклати глава, борейки се да поеме дъх. Хейл направи знак на хората си да се отдръпнат, вдигна пистолета и застреля пленника в лицето.

Касиопея беше виждала как умират хора, но днешната сцена беше отвратителна. Стефани със сигурност можеше да го понесе, но не и Шърли Кейзър, която едва ли някога беше ставала свидетел на убийство. Тя изпищя и се обърна с гръб към ужасната гледка. Стефани започна да я успокоява.

Касиопея не отместваше очите си от Хейл. Сякаш усетил втренчения й поглед, той пристъпи към решетките с пистолет в ръка.

— Сега е твой ред да отговориш на няколко въпроса, млада госпожице!