Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (20)

19

Ню Йорк

Уайът не остана доволен от напомнянето за уволнението му. Малоун наистина беше повдигнал обвинения срещу него и това бе довело до създаването на специална комисия, чиито членове — бюрократи на средно ниво без оперативен опит — бяха определили действията му като незаконни.

— Нима трябваше да си пробия път със стрелба заедно с Малоун? — беше попитал комисията той. — Да атакуваме с оръжие, надявайки се на някакъв успех, докато тримата агенти чакат отвън?

Според него въпросът му беше напълно основателен, а на всичкото отгоре и единствен по време на цялото изслушване. Но комисията прие твърдението на Малоун, според което тримата агенти са били използвани като мишени, а не като охрана. Невероятно! Той познаваше поне половин дузина професионалисти, които биха рискували живота си и за по-незначителна кауза. Нищо чудно, че разузнавателната общност се раздираше от проблеми. Всеки искаше да бъде прав, без да го е грижа дали работи добре.

Останал без избор, той прие поражението си и продължи напред. Но това не означаваше, че е забравил човека, който му бе причинил всичко това. Да, тези хора бяха прави — той наистина трябваше да потърси сметка от Малоун.

И днес се опитваше да го направи.

— Дано разбираш, че с Карбонел е свършено — подхвърли човекът от АНС. — Националната разузнавателна агенция е безполезна. Вече никой не се нуждае нито от нея, нито от Карбонел.

— Общността също е пътник — добави човекът от ЦРУ. — Нашите съвременни пирати ще прекарат остатъка от живота си във федерален затвор, където им е мястото. Но ти не отговори на въпроса ни: те ли са отговорни за случилото се днес?

Предоставеното от Карбонел досие съдържаше кратка справка за четиримата капитани на Общността — последни издънки на авантюристите от XVIII век и преки наследници на пиратите и каперите. Приложената кратка психологическа справка обясняваше как се чувства морякът, който излиза в открито море с убеждението, че ако се държи храбро и спечели битката с врага, ще бъде отрупан с похвали и ще получи повишение. А историята ще отбележи усилията му дори когато изгуби битката. Но човек трябва да е безумно смел, за да се изправи пред опасността със съзнанието, че никой няма да научи за това. Още повече че в случай на провал ще бъде обсипан с подигравки.

Каперите бяха работили и при двете условия.

При успех наградата им била част от плячката. Но и при най-малкото отклонение те се превръщали в обикновени пирати, които били обесвани. Каперът можел да плени най-модерните крайцери на английския крал, без това изобщо да бъде забелязано. Но ако в хода на този процес нечий живот бил погубен или някой бил осакатен, положението му се утежнявало. Изведнъж се оказвал сам, без закрилата на държавата.

В края на справката се подчертаваше колко лесно тези хора биха могли да се отклонят от правилата.

— Ти подмами Малоун и го тласна в капана — пристъпи към него представителят на АНС. — Защото си знаел какво ще се случи днес. Надявал си се някой да го гръмне, нали? Какво става с теб, Уайът? Нима вече си изгубил вкус към убиването?

Уайът запази спокойствие.

— Свършихме ли? — равнодушно попита той.

— Ти свърши — уточни човекът на ЦРУ. — Засега. Не желаеш да говориш, но при нас работят хора, които знаят как да получат отговори на въпросите си.

Двамата насреща му пристъпваха от крак на крак, сякаш за да подчертаят превъзходството си. Може би заплахата с по-суров разпит имаше за цел да го стресне. Не разбираше какво ги кара да допускат, че подобна тактика ще им донесе успех. Но той предвидливо беше скътал достатъчно пари в чуждестранни банки, за да живее спокойно до дълбоки старини. На практика не искаше нищо от тези хора. Това беше едно от предимствата на заплащането от бюджета за незаконни операции — нямаше нито проверки, нито данъчни декларации.

Всъщност Уайът се колебаеше между две възможности.

Предполагаше, че двамата, които го докараха тук, все още чакаха пред вратата. Зад спуснатите щори на прозореца в дъното със сигурност имаше противопожарна стълба. Всички стари сгради разполагаха с такива.

Въпросът беше дали да отстрани тъпаците насреща си без много шум, или да ликвидира и четиримата.

— Идваш с нас — обяви агентът от АНС. — Карбонел трябва да даде много обяснения, а ти ще бъдеш главен свидетел на обвинението. Със задачата да опровергаеш лъжите й.

— Защо мислиш, че ще го направя?

— Защото си готов на всичко, за да отървеш кожата.

Странно колко слабо ме познават, въздъхна Уайът. Усети как някъде дълбоко в него се включва един особен механизъм, който винаги досега му беше носил предимство.

Тялото му светкавично се завъртя, а десният му юмрук попадна в гърлото на агента на ЦРУ. После повали другия от АНС с тежък ритник в гърдите, като внимаваше да не загуби равновесие. Докато единият правеше отчаяни опити да си поеме въздух, той нанесе саблен удар във врата на другия, пое с две ръце свличащото се тяло и внимателно го постави на пода. Зае позиция зад агента на ЦРУ и уви ръка около шията му.

— Мога да те удуша — прошепна в ухото му той, стисна зъби и стегна хватката си. — Всъщност ще ми бъде приятно да видя как поемаш последната глътка въздух в живота си.

Стегна още малко.

— Слушай какво ще ти кажа — добави след добре изиграно колебание той. — Остани жив, по дяволите. Само не ми се изпречвай на пътя.

Агентът на ЦРУ направи опит да се вкопчи в ръката му.

— Чу ли какво ти казах? — попита той и стегна още малко.

Най-накрая мъжът кимна. Мускулите му бяха напълно омекнали от липсата на кислород.

Уайът разхлаби хватката си. Агентът безшумно се смъкна на пода. Уайът се наведе и провери пулса на двете си жертви. Слаб, но налице. Той отвори прозореца, стъпи на перваза и изчезна.

* * *

Малоун чакаше да получи обяснения за случилото се със Стефани. Същевременно си даваше сметка, че президентът има да казва още много неща. Така или иначе, на височина 10 000 метра, той нямаше какво друго да прави, освен да слуша. Облегна се на седалката и остави Даниълс да разказва за събитията от пролетта на 1835 година.

— Джаксън бил бесен заради покушението — започна президентът. — Открито обвинил сенатор Пойндекстър от Мисисипи, окачествявайки цялата работа като заговор на нулификаторите. Дълбоко ненавиждал Джон Калхун, когото нарекъл предател — според мен напълно основателно.

В качеството си на вицепрезидент, Калхун бил твърд привърженик на Джаксън, но по-късно започнал да симпатизира на южните щати и създал Партията на нулификаторите, която се борела за правата на отделните щати — най-вече на тези от Юга. А самият Даниълс добре знаеше какво е предателство на вицепрезидент.

— Джаксън имал опит в отношенията си с пиратите — продължи той. — Много харесвал Жан Лафит от Ню Орлиънс, с когото заедно успели да спасят града по време на войната от хиляда осемстотин и дванайсета.

— Защо наричате тези хора пирати? — попита Касиопея. — Не са ли били капери със специални правомощия да се борят срещу враговете на държавата?

— Точно такива са били — кимна Даниълс. — Всичко би било наред, ако се бяха придържали към своите правомощия. За съжаление обаче те се превръщали в истинска морска напаст в мига, в който получавали разрешителното си за каперство.

Президентът добави, че по време на Гражданската война Общността работила и за двете страни.

— Виждал съм документи от онова време — поясни той. — Линкълн ненавиждал Общността и възнамерявал да даде под съд всичките й членове. Но тогава каперството вече било незаконно, благодарение на Парижката декларация от хиляда осемстотин петдесет и шеста. Тук обаче има една малка подробност: въпросната декларация била подписана само от петдесет и две страни. САЩ и Испания не фигурирали сред тях.

— И Общността продължила да съществува, така ли? — вдигна глава Касиопея. — Възползвайки се от провала?

Даниълс кимна.

— Конституцията не забранява разрешителните за каперство. САЩ не подписали декларацията и по този начин не заклеймили каперите. Тяхната дейност тук продължавала да е законна. Въпреки това Америка и Испания постигнали споразумение да се придържат към клаузите на декларацията по време на войната помежду си. Това обаче не се отнасяло до Общността, която продължавала да напада и плячкосва испанските търговски кораби. Разгневен от действията им, президентът Уилям Маккинли притиснал Конгреса да приеме закон, който забранявал пленяването и разграбването на чужди кораби. Това станало през хиляда осемстотин деветдесет и девета година.

— Но това не притеснявало Общността, защото тя притежавала официални документи, които й осигурявали защита срещу действието на този закон — добави Малоун.

— Ето, вече схващаш същността на проблема! — насочи пръст към него Даниълс.

— Някои президенти прибягвали до помощта на Общността, други се борели с нея, но повечето не й обръщали внимание — намеси се Дейвис. — Но никой от тях не проявил желание да информира обществеността, че нейната дейност била легализирана от Джордж Уошингтън и правителството на САЩ, което получавало значителни приходи от нея. Повечето просто я оставяли да върши каквото си иска.

— Което отново ни връща към Андрю Джаксън — кимна Даниълс. — Той е единственият президент, който ги притиснал здравата.

Дейвис се наведе и измъкна изпод масата тънка кожена папка, от която извади лист хартия.

— Това е писмото, което Джаксън написал до Абнър Хейл — един от членовете на Общността, през хиляда осемстотин трийсет и първа — поясни президентът. — Копие от него е запазено в секретен комплект президентски документи в Държавния архив, далеч от любопитни погледи. Но Едуин успя да стигне до него.

— Не съм чувал за подобен архив — поклати глава Малоун.

— Ние също научихме съвсем скоро за него — отвърна Даниълс. — Тук трябва да добавя, че аз не съм първият, който го е прочел. В Държавния архив водят дневник на всички, които са проявили интерес към него. Оказва се, че сред тях има доста президенти, последният от които е Джон Кенеди. — Той посочи листа. — Както можете да се уверите сами, Абнър Хейл изпратил убиец на Джаксън, или поне Джаксън е мислел така.

Малоун прочете текста, подаде го на Касиопея и попита:

— Абнър е роднина на Куентин Хейл, така ли?

— Прапрадядо — кимна Даниълс. — Те са много стара фамилия.

Малоун се усмихна.

— Андрю Джаксън бил толкова бесен, че откъснал страниците от дневниците на Камарата и Сената, които съдържали одобрението от страна на Конгреса на разрешителните за каперство на четирите фамилии. Аз лично видях назъбените краища на откъснатите страници.

— Това ли е причината да не анулирате тези документи? — попита Касиопея.

Малоун знаеше отговора.

— Липсата на копие, което потвърждава одобрението на Конгреса, прави въпросните документи юридически невалидни. Президентите не могат да подпишат разрешителното за каперство, преди то да бъде одобрено от Конгреса. А в този случай няма документ, който да удостоверява, че това е било направено.

— Значи президентите не могат да подписват еднолично тези писма? — попита Касиопея.

— Забранено им е от Конституцията — поклати глава Даниълс.

— В случай че въпреки всичко поемете инициативата да анулирате разрешителните, това би означавало, че ги приемате за валидни — подхвърли Малоун. — А отмяната не може да засяга вече подписани актове. Приносителите им ще запазят имунитета си пред закона — към което и се стреми днешната Общност.

— Така е — кимна Даниълс. — И в двата случая сме обречени. Би било по-добре, ако Джаксън беше унищожил въпросните страници. Но този луд мръсник предпочел да ги запази в личния си архив. За да може да ги тормози, както сам си признава. Да ги принуди да се тревожат и за други неща, а не да организират атентати срещу президента. В крайна сметка става така, че просто ни е прехвърлил проблема.

— Как ще постъпите, ако разполагате с тези две страници? — попита Касиопея.

— Това беше задачата, с която се зае Стефани. Да проучи възможностите. Не съм от хората, които прехвърлят проблемите на своите наследници.

— И какво стана? — попита Малоун.

— Нещата се объркаха — въздъхна президентът. — Посещението на Хейл при Едуин пробуди нашето любопитство и ние започнахме да задаваме въпроси. Не след дълго открихме, че директорката на НРА Андреа Карбонел поддържа контакти с Общността.

Малоун познаваше тази жена още от времето на службата си в отряд „Магелан“. Американка от кубински произход, изключително твърда и последователна. Сериозен човек. Веднага разбра и за какво намеква президентът.

— Твърде тесни контакти, а? — подхвърли той.

— Не сме сигурни — поклати глава Дейвис. — Откритието беше неочаквано и предизвика силното ни безпокойство. Почувствахме се длъжни да научим повече.

— А Стефани предложи да свърши тази работа — добави Даниълс. — Сама, напълно доброволно.

— Защо точно тя? — попита Малоун.

— Защото искаше. Защото й вярвам. НРА е в конфликт с останалите разузнавателни служби по отношение на Общността. Те искат да вкарат пиратите в затвора, но Карбонел е против. Намесата на друга агенция само би задълбочила конфликта. Миналата седмица със Стефани обсъдихме този въпрос. Тя ме убеди, че ще бъде най-добре да се заеме лично. После се свърза с няколко бивши агенти на НРА, които разполагаха с факти за връзката между Карбонел и Общността. Преди четири дни трябваше да се обади на Едуин и да докладва какво е научила. За съжаление това не се случи и ние нямаме представа защо. Предполагаме, че е била отвлечена.

Или нещо по-лошо, добави мислено Малоун.

— Притиснете Карбонел, а също и Общността.

— Не знаем дали това е тяхна работа — поклати глава Дейвис. — А и не разполагаме с нищо срещу Карбонел. Тя просто ще отрече обвиненията и ще се изсмее. Четиримата членове на Общността са уважавани бизнесмени с чисто съдебно досие. Ако ги обвиним в пиратство, те ще се обърнат към медиите и тогава ни очаква истински кошмар.

— На кого му пука? — вдигна вежди Малоун.

— На нас — отвърна Даниълс. — На нас трябва да ни пука.

Горчивината в думите му се долови съвсем ясно.

Но в съзнанието на Малоун изплува друга, далеч по-тревожна мисъл.

Четири дни. Цели четири дни.

— Но тогава кой ми е изпратил имейл онзи ден? — попита той. — И кой ми е оставил бележката в хотела?