Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (63)

62

Малоун зърна птичето ято, което панически излетя от върха на крепостта. Възползвайки се от мрака, той беше успял да се добере до главния вход и тъкмо се питаше дали вътре има и други гости. Чу проглушено изпукване, после още едно. Доказателство, че не е сам.

Трябваше да влезе, но това не означаваше, че лекомислено ще прекоси почти трийсет метра открито пространство. Единственото укритие предлагаше купчина отломки на три-четири метра от него. Добра се с няколко скока до нея и приклекна от защитената й страна. Два куршума звъннаха в камъните зад гърба му. Изстреляни откъм амбразурите.

Свил глава в раменете си, той предпазливо надникна. Високо горе, вляво от арката на входа, забеляза някакво движение. Изчакването нямаше да му донесе нищо, а само щеше да даде време на нападателя да се подготви. Вдигна пистолета, прицели се в мястото, където допреди миг мърдаше нещо, и стреля два пъти. После без нито миг колебание хукна към портала.

Този път не го последваха куршуми. Вляво се виждаше основата на каменно стълбище, а право пред него се разкри проход към вътрешността на крепостта. Но за да стигне до него, трябваше да преодолее няколко метра открито пространство, което свършваше пред полуразрушена кула.

Той вдигна глава. Пътеката между назъбените стени се виждаше съвсем ясно. Обзе го лошо предчувствие. Сигналът беше недвусмислен: дотук добре, но трудностите тепърва предстоят.

Уайът се стрелна напред и падна по очи миг преди изстрелите на мъжа, заел позиция отсреща. Преди да го убие, успя да зърне лицето на втория нападател. И веднага го позна.

Клифърд Нокс. Което означаваше, че Карбонел отново го беше предала, този път на Общността. Наложи си да запази спокойствие. По този въпрос щеше да мисли по-късно. Камъните на сантиметри от главата му се разлетяха на ситни късчета. Куршумите го търсеха в мрака. Но назъбеният парапет предлагаше надежда защита, а и той вече беше въоръжен с пистолета на убития.

Нокс продължаваше да стреля.

* * *

Касиопея прекоси павираната алея. Ако успееха да се приближат незабелязано, със сигурност щяха да изненадат двамата нарушители. Твърдите и неоспорими доказателства най-после щяха да наклонят везните, а Хейл със сигурност щеше да изпадне в паника. Може би достатъчно, за да гарантира сигурността на Стефани. Вярно е, че до този момент липсваха улики за участието на Общността в покушението срещу президента и отвличането на Стефани, но сега имаха шанс да ги обвинят в проникване с взлом и нарушаването на още куп закони, свързани с подслушването. И тогава никакви разрешителни — валидни или не, нямаше да ги спасят. Защото Шърли Кейзър не беше враг на Съединените щати.

Нещо метално изтрака на плочите. Раздвижването от другата страна на гаража беше доказателство, че нарушителите също го бяха отбелязали.

— Не мърдай! — изкрещя Джесика.

После изтрещя изстрел.

* * *

Малоун разгледа кулата. Извитото външно стълбище стигаше едва до средата й. Останалата част беше отдавна изгнила. Дървените площадки ги нямаше, също като гредите на покрива. На тяхното място светеха ярки звезди. Изгряващата луна обливаше руините с призрачна светлина.

На стената горе помръдна сянка. Скелетът на кулата стърчеше на десетина метра по-нататък. Покритите с мъх каменни стени бяха силно ерозирали от вятъра и дъжда. Но все пак предлагаха надеждна закрила срещу куршумите. Достатъчно беше да се държи далеч от вратата.

Пътят за отстъпление беше само един — назад, откъдето беше дошъл. Но мъжът отгоре го държеше на мушката си. Отпред стърчеше оголената кула, която със сигурност щеше да му създаде проблеми. Сведе поглед надолу. Едва сега забеляза, че е стъпил на дървено мостче, широко около метър и дълго два. Малоун се наведе и погали дъските с длан. Бяха твърди като камък. Пъхна пръстите си между тях и пръстта отдолу, после рязко дръпна. Дъската, която се отлепи, беше доста тежка. Надяваше се, че онзи горе не използва муниции едър калибър. Пъхна пистолета в джоба на якето си. Вдигна дъската над главата си и я изви под ъгъл спрямо стената на кулата. Надяваше се, че това ще му осигури достатъчна защита срещу рикоширащите куршуми. Стисна зъби, пое си дълбоко въздух и хукна напред, балансирайки с дъската над главата си. Трябваше да преодолее не повече от десетина метра.

Екнаха изстрели. Оловото звучно се забиваше в импровизирания му щит. Стигна до входа и се закова на място. Дъската беше твърде широка, за да мине през вратата.

Куршумите продължаваха да се забиват в нея със смразяваща кръвта последователност. Всеки момент някой от тях щеше да открие слабо място и тогава положението му ставаше критично. Нямаше избор. Разтвори длани и дървото бавно започна да се накланя. Той го отметна с рязко движение и се хвърли към вратата. Дъската изтропа на камъните.

Пистолетът отново се появи в ръката му.

* * *

Касиопея се втурна напред, придържайки се близо до стената на гаража. Пред нея изскочи фигурата на мъж, който отстъпваше с гръб към нея. Тя искаше да разбере дали Джесика е добре, но условията изискваха най-напред да неутрализира непосредствената опасност. Изчака малко, после протегна крак и спъна мъжа. Тялото му се строполи на тревата.

Тя насочи пистолета си в гърдите му и прошепна:

— Тихо, не мърдай!

Няма да стане, отговориха очите му.

Касиопея рязко замахна. Ръкохватката на пистолета потъна в слепоочието на мъжа, тялото му застина.

Тя се изправи и продължи напред към ъгъла на гаража. Джесика беше там. С широко разтворени крака, стиснала с две ръце насоченото надолу оръжие. Вторият мъж се гърчеше на тревата с рана в бедрото.

— Нямах друг избор — заяви агентката, докато прибираше пистолета си. — Без да искам, стъпих на някаква лопата и привлякох вниманието им. Предупредих го да спре, но той продължи да настъпва. Може би не вярваше, че ще го гръмна.

— Другият е в същото състояние. Повикай линейка.