Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (13)

12

Малоун гледаше представлението през един от илюминаторите на „Еърфорс 1“ в компанията на Едуин Дейвис. Репортерите се бяха струпали зад набързо опънатото въже, камерите им бяха насочени към гората от микрофони пред Дани Даниълс. Президентът говореше спокойно, с изпънати рамене. Увереният му баритон със сигурност достигаше до всички краища на планетата.

— Какво искаше да каже с това, че ние имаме проблеми? — подхвърли Малоун.

— Напоследък ни е налегнала скуката — отвърна Дейвис. — Последната година от втория президентски мандат прилича на последните месеци от живота на папата. Всички очакват старецът да се пресели в отвъдното и да отстъпи мястото си на следващия… — Той посочи тълпата журналисти. — Но сега имаме новина.

Телевизорът вдясно от тях беше включен на канала на Си Ен Ен, а звукът му беше достатъчно силен, за да се чуват уверенията на Даниълс, че се е отървал невредим.

— Не ми отговори на въпроса — рече Малоун.

Дейвис отново посочи навън.

— Той ми каза да се въздържам от всякакви обяснения, докато се върне.

— Винаги ли вършиш онова, което ти казва?

— Едва ли. Но ти добре го знаеш.

Малоун се обърна към екрана, откъдето долиташе гласът на Даниълс:

— Тук е мястото да благодаря на Сикрет Сървис и на силите на реда в Ню Йорк за великолепната им работа по време на този злощастен инцидент. Пристигнах тук, за да отдам почит на свой стар приятел. Атаката срещу мен обаче няма да ме спре да пътувам из страната и по света. Жалко е, че все още има хора, които вярват, че могат да спрат промените с помощта на атентати и убийства.

— Ще опишете ли какво видяхте и изпитахте, господин президент? — извика един от репортерите.

— Страхувам се, че видях твърде малко: само някакво метално устройство, което се показа от разбития прозорец на хотела. Но веднага след това станах свидетел на бързите и решителни действия на Сикрет Сървис.

— Какво си помислихте в този момент, сър?

— Изпитах благодарност към Сикрет Сървис за отлично свършената работа.

— Преди малко споменахте за хората, които прибягват до подобни покушения. В множествено число. Кого по-точно имахте предвид?

— Нима някой ще повярва, че апаратурата и всичко останало е дело на един човек? — отвърна с въпрос Даниълс.

— Може би все пак имате предвид конкретни хора? — настоя репортерът.

— Това ще бъде задачата на разследването, което вече е в ход.

Дейвис се намръщи.

— Той трябва да е по-внимателен. Посланието беше достатъчно ясно.

— Какво става, по дяволите? — изгледа го Малоун.

Дейвис не отговори. Просто стоеше и гледаше в екрана. Както винаги изряден, с безупречно изгладен панталон.

Даниълс се оттегли, отстъпвайки мястото си на прессекретаря на Белия дом. Камерата го проследи нагоре по стълбите. Всеки момент щеше да се появи на входа.

— Става въпрос за Стефани — прошепна Дейвис. — Тя се нуждае от помощта ни.

* * *

Касиопея седеше на задната седалка на джипа. Един от агентите беше до нея, а отпред имаше още двама. Бяха й разрешили да се облече и да събере своя багаж и багажа на Котън.

Напуснаха „Сейнт Реджис“ кротко и без ескорт. Не след дълго излязоха от Манхатън по моста над Ийст Ривър и навлязоха в Куинс. Никой не проговори, а и тя не задаваше въпроси. Нямаше нужда. Всичко стана ясно от радиото в колата.

Някой беше направил неуспешен опит да убие Дани Даниълс. На току-що завършилата пресконференция президентът беше обявил, че е невредим. Котън беше замесен по някакъв начин. Може би затова Стефани Нел бе поискала да се срещне с него.

Двамата бяха много близки. Свързваше ги петнайсетгодишно приятелство. Той беше работил за нея в продължение на дванайсет от тях в „Магелан“ — секретен разузнавателен отдел към Министерството на правосъдието. Преди това Котън беше служил във флота, беше обучен пилот и дипломиран юрист. Лично Стефани го беше привлякла на работа в отряда. Преди три години той се беше оттеглил от активна служба след провеждането на редица блестящи операции. Малко по-късно се беше преместил да живее в Копенхаген и беше отворил антикварната си книжарница.

Касиопея се надяваше, че той е добре.

И двамата бяха на мнение, че имейлът на Стефани е доста странен, но пренебрегнаха предупредителните сигнали и приемаха идеята за уикенд в Ню Йорк като едно приятно разнообразие. За съжаление тя нямаше да може да покаже черната си рокля от „Армани“ в театъра. Вместо това беше арестувана от федералните власти, които я отвеждаха в неизвестна посока.

Дългата й тъмна коса беше все още влажна, леко подвита в краищата. Не беше гримирана, но тя по принцип се гримираше рядко. Избра удобни дрехи — кафяв кожен панталон, кафява кашмирена риза и двуреден блейзър от камилска вълна. Не беше суетна, но това не означаваше, че не държи на външния си вид.

— Съжалявам за ритника — подхвърли на агента до себе си тя. Той пръв се бе втурнал през вратата.

Мъжът само кимна, но запази мълчание. А тя си даде сметка, че когато някой се е запътил към затвора, едва ли му позволяват да си вземе и багажа. Най-вероятно екипът по задържането бе получил нови инструкции веднага след установяването на самоличността й.

Далеч напред се появи огромното равно поле на международното летище „Джон Ф. Кенеди“. Без да намалява скоростта, джипът мина през широко отворения портал. В далечния край се очерта силуетът на „Еърфорс 1“. Голяма тълпа хора бавно се отдалечаваше от него.

— Ще изчакаме пресата да се изтегли — обади се агентът на предната седалка.

— А после какво? — попита тя.

— После вие ще се качите на борда.