Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (79)

78

Нова Скотия

Уайът се надяваше, че Нокс е обърнал внимание на предупреждението му. Нуждаеше се от няколко минути насаме с Карбонел. А после, когато останеха само двамата, щеше да започне играта с него. Такава със сигурност щеше да има, защото Нокс едва ли щеше да се оттегли, когато шансовете им бъдеха изравнени. Дали вече беше открил двете тела? Вероятно да. Но дори и да не беше, положително щеше да стигне до заключението, че в крепостта са останали само тримата.

Той се спусна на земята. Очилата за нощно виждане му помагаха да се ориентира. Откри основата на стълбището, а после и отвора, през който се стигаше до вътрешния двор, където го чакаше Карбонел. Погледна часовника си. Бяха изминали три часа, откакто двамата с Малоун успяха да се измъкнат от наводненото подземие. Приливът настъпваше на всеки шест часа. Такъв беше ритъмът на природата.

— Аз съм тук, Андреа.

— Знам — отвърна тя.

И двамата останаха под прикритие.

— Ти ме излъга — добави той.

— Нима очакваше друго?

— Никога не се отказваш, а?

До слуха му долетя тих смях.

— Стига, Джонатан. Не си новак, знаеш как стоят нещата.

Наистина беше така. Двуличието бе неразделна част от ежедневието на разузнавателната общност. Но тази жена беше прекалила и най-безочливо си играеше с него. Той нямаше нищо общо с целите й. Беше само средство за постигането им. Вярно, че му плащаше добре, но това не й даваше право да го използва като пионка. На всичко отгоре се беше появила тук да го ликвидира, лишавайки го от възможността да харчи парите й.

— Какъв е проблемът? — подхвърли той. — Страх те е, че мога да проговоря?

— Едва ли ще го направиш, но трябва да бъда стопроцентово сигурна — отвърна тя. — Наистина ли намери прословутите страници?

— Да.

Е, не беше съвсем вярно, но достатъчно близо до истината.

— А защо трябва да ти повярвам?

Обичайното протакане, помисли си с лека усмивка той. Поддържа разговора, за да даде достатъчно време на хората си да го засекат и ликвидират.

— Не виждам смисъл да проявяваме враждебност един към друг — добави тя.

— Тогава престани да се криеш и се изправи срещу мен.

След тези думи той свали очилата за нощно виждане. Усещаше, че Нокс се спотайва някъде наблизо с оръжие в ръка. Надяваше се, че ще се въздържи от всякакви действия, преди да научи нещо повече за скривалището на Андрю Джаксън.

* * *

Касиопея беше безсилна да направи каквото и да било. Двама моряци влязоха в килията и измъкнаха навън съпротивляващата се Шърли, докато други трима държаха на мушка нея и Стефани. Приятелката на Първата дама беше натикана в една от насрещните килии, към която имаше отлична гледка през стоманените решетки. Там я сложиха на стол от масивно дърво и увиха китките и глезените й със здраво тиксо. На устата й сложиха лепенка. Двете останаха сами.

— Какво ще правим? — прошепна Стефани.

— Ако не се обадя, кавалерията ще пристигне.

— Но какво ще стане с нея? С колко време разполагаме?

— Около час и нещо до разсъмване.

В общото помещение се появи мъж с черна кожена чанта.

— Това е нашият доктор — представи го Хейл. — Той ни превързва раните.

Човекът беше едър, с безизразно лице и късо подстригана коса. Дрехите му бяха мокри. Остави чантата си на масата срещу Шърли и извади от нея комплект никелирани хирургически инструменти.

— Докторът е важен член на екипажа — започна да обяснява Хейл. — Той не се бие като останалите, но винаги получава дял от плячката — значително по-голям от дяловете на обикновените членове и моряци. Правилото е в сила и днес. Никой не роптае срещу него.

Докторът се изправи срещу Шърли с клещи в ръце.

— Търпението ми се изчерпа, уважаеми дами — продължи Хейл. — Дойде ми до гуша от предателства и измами. Искам да бъда оставен на мира, но правителството на САЩ е на друго мнение. Ето, сега дори нападнаха дома ми…

Шперплатовата врата отскочи и в помещението се появиха трима мъже с мокри дрехи. И тримата бяха приблизително на възрастта на Хейл.

— Това са другите капитани — прошепна Стефани.

* * *

Нокс продължаваше да се промъква към мястото на вероятната конфронтация. Дали Карбонел си даваше сметка, че Уайът я подмамва, заблуждавайки я, че все още държи положението в свои ръце? До слуха му достигаха откъслечни думи от фразите, които си разменяха. Беше си избрал позиция над тях и трябваше да внимава да не подплаши птиците, които лесно биха разкрили присъствието му.

Уайът каза, че е намерил страниците. Вярно ли беше това? И дали вече имаше значение? Може би. Никак нямаше да е зле да се прибере в Бат със скъпоценните листове, и то след като е ликвидирал Уайът и Карбонел. Цената му в очите на капитаните би се повишила стократно. Защото с един удар щеше да е спасил живота им и да ги е отървал от ударите на закона.

Подобна перспектива наистина беше много примамлива. Той стисна пистолета и замръзна на място. Мишените му бяха точно под него.

— Добре, Джонатан — прозвуча гласът на Карбонел. — Ще се изправя очи в очи с теб.

* * *

Хейл се раздразни от появата на партньорите си. Какво търсеха тук? Ставащото не ги засягаше. Не техните, а неговата къща беше станала обект на нападение, а те дори не бяха мръднали пръст да му помогнат. В момента очите им бяха заковани върху сгърченото тяло на пода с липсващо ухо и дупка в главата.

— Какво правиш, Куентин? — попита Болтън.

Хейл нямаше никакво намерение да слуша упреците на тези глупаци, особено пък пред очите на пленниците и собствените си хора.

— Това, което никой от вас не посмя да направи! — хладно отвърна той.

— Явно си изпуснал нервите си — промърмори Сюркуф. — Казаха ни, че навън лежат девет трупа.

— Тези хора нападнаха имението ми. Имам право да се защитавам, нали?

— А какво ти е сторила тази жена? — попита Когбърн и посочи завързаната Шърли Кейзър.

Никой от колегите му не я познаваше. Лично той се беше погрижил за това.

— Тя също е враг.

Затворът се намираше на територията на Хейл, но в устава изрично беше записано, че той представлява неутрална зона, където всички имат равни права. Хейл нямаше намерение да търпи никаква намеса от тяхна страна. Показалецът му се насочи към Вит.

— Тази жена се появи с останалите и направи опит да освободи пленницата ми. В хода на този процес уби двама от моите хора.

— Така няма да постигнем нищо, Куентин — предупреди го Сюркуф.

Дойде ми до гуша от тези страхливци, гневно си помисли Хейл.

— В момента боцманът отива да прибере двете липсващи страници — хладно съобщи той. — Те най-после са открити.

По лицата на капитаните се изписа дълбоко смайване.

— Да, точно така — кимна той. — Докато вие спяхте, аз спасих всички ни.

— Какво си намислил? — попита Болтън, кимайки към прикованата към стола Кейзър.

— Трябва да проведа един разговор — вдигна телефона в ръката си той. — Искам да мотивирам мис Вит, която отказа да ми сътрудничи. Уверявам те, че ако не действаме незабавно, скоро тук ще се появи отряд федерални агенти, най-вероятно с редовна съдебна заповед.

Той изчака да осъзнаят важността на казаното. Нападението тази вечер имаше за цел отвличане на вниманието. Но следващото щеше да бъде различно. Все още не знаеше какво се беше случило във Вирджиния. Но по всяка вероятност властите вече държаха в ръцете си уликите, които щяха да оправдаят действията им.

— Моля те да спреш, Куентин — обади се Когбърн. — Всички разбираме, че си бил нападнат, но…

— Къде бяха твоите хора? — прекъсна го Хейл.

Когбърн не отговори.

— А твоите, Едуард? Или твоите, Джон? Докладваха ми, че никой не ни се е притекъл на помощ!

— Нима намекваш, че ние имаме нещо общо? — подозрително го изгледа Сюркуф.

— И аз това се питам — навъсено отвърна Хейл.

— Ти си се побъркал! — възкликна Болтън.

Хейл се обърна към хората си и кратко нареди:

— Ако някой от тях помръдне, застреляйте го!

Пушките се насочиха към гърдите на капитаните. Той се обърна и кимна на доктора. Острите човки на клещите стиснаха безименния пръст на Кайзер. Очите на ужасената жена сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Хейл се обърна към Вит и вдигна джиесема.

— Давам ти последен шанс да се обадиш. Ако откажеш, ще й режа пръстите един по един, докато се съгласиш!