Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (69)

68

Нова Скотия

10:20 ч.

Малоун отвори очи. Цялото тяло го болеше. Лежеше по гръб. Погледът му се насочи нагоре към дупката в прогнилите дъски, през която бяха пропаднали. Предпазливо раздвижи крайниците си и с облекчение установи, че счупвания липсват. Прокрадващите се през дупката лунни лъчи бяха достатъчни, за да изчисли височината на падането — около десетина метра. За щастие върху парчета изгнило дърво, които бяха смекчили удара в твърдата скала.

Околните стени меко блестяха на лунната светлина. Доказателство, че бяха влажни. До ушите му достигна грохотът на прибоя, в ноздрите го удари вонята на птичи изпражнения.

Но къде бе Уайът?

Той бавно се надигна. В очите му блесна ослепителна светлина. Източникът й беше съвсем близо, на няколко метра от него. Малоун вдигна длан пред очите си. Светлината се отмести от лицето му. В отблясъците се очерта фигурата на Уайът с фенерче в ръка.

* * *

Нокс безпрепятствено се добра до частното летище южно от Халифакс, където се беше приземил самолетът на „Хейл Ентърпрайсиз“. То обслужваше предимно богати туристи, които можеха да си позволят лукса да притежават частен самолет.

Напусна района на Махоун Бей без никакви проблеми и подкара на север.

Телефонът в джоба му завибрира. Извади го и погледна дисплея. Беше Хейл. Точно навреме, за да си изяснят отношенията веднъж и завинаги.

Включи апарата, разказа на капитана какво се е случило и добави:

— Карбонел отново те излъга. Тук имаше и друг човек. Според Уайът името му е Котън Малоун. Решително е от другия отбор. Уайът намекна, че работи за правителството. Аз не мога да поема отговорност за всичко, което…

— Разбирам те — тихо рече Хейл.

Това беше ново. Обикновено този човек не признаваше нещо друго освен успехите.

— Карбонел е лъжкиня — горчиво добави Хейл. — Продължава да си играе с нас. Ти се оказа прав. Вече започвам да се питам дали изобщо има нещо вярно в твърденията й за шифъра.

— Може би има — отвърна Нокс. — Уайът каза да ти предам, че можеш да купиш липсващите страници в мига, в който се добере до тях. Много настояваше да ти предам тези думи.

— Значи трябва да се надяваме на един ренегат, когото Карбонел явно ненавижда — недоволно отбеляза Хейл.

— В хода на операцията загубихме двама моряци — не забрави да го информира Нокс.

— За съжаление проблемите ни не свършват — въздъхна капитанът и му разказа за Шърли Кейзър и евентуалния провал в дома й.

— Карбонел ни използва, капитан Хейл — реши да рискува Нокс. — Тя усложнява един и бездруго сложен проблем. Кълнеше се, че за това място знаят само тя и Уайът, но тук изведнъж се появи и този Котън Малоун. Тя ли го е изпратила? И ако не е, кой друг знае за този остров, по дяволите? Колко други лъжи ще изскочат наяве? До каква степен ще рискуваме?

Мълчанието от другата страна беше доказателство, че Хейл се е замислил върху тези въпроси.

— Съгласен съм с теб, че тази жена трябва да си плати — обади се най-сетне Хейл.

Отлично! Нейната смърт щеше да погребе и всичките му грешки. И той най-сетне щеше да се върне там, откъдето беше тръгнал.

— Но първо трябва да разбереш дали имаме проблем във Вирджиния — добави Хейл. — Трябва да съм наясно. А после имаш разрешението ми да се справиш с НРА както намериш за добре.

Най-после свобода на действие!

Нокс приключи разговора и се насочи към самолета. Вече беше проверил метеорологичната обстановка и получи разрешение за излитане. Тук нямаше контролна кула, тъй като издиганията и кацанията се управляваха от Халифакс. Натисна механизма за спускане на подвижната стълбичка и се качи в просторната кабина на реактивния самолет.

— Не пали осветлението! — заповяда хладен женски глас.

Нокс замръзна на място. Очите му безпомощно огледаха кабината. Три от кожените кресла бяха заети от тъмни фигури, очертани от слабата външна светлина на пистата.

Гласът му беше до болка познат. Андреа Карбонел.

— Както виждаш, този път не съм сама — добави тя. — Затова бъди добро момче и затвори вратата след себе си.

* * *

Касиопея седеше в пътническото отделение на транспортния хеликоптер на Военновъздушните сили, който излетя от Вирджиния за Северна Каролина. Едуин Дейвис бе заел мястото до нея. Няколко седмици по-рано той беше поръчал подробно спътниково заснемане на района, който владееше Общността. Щатското бюро за разследване на Северна Каролина беше предоставило на Сикрет Сървис малък катер, който ги чакаше на южния бряг на река Памлико. От там щяха да се насочат към имението на Хейл, намиращо се на северния бряг. Решиха на първо време да не ползват услугите на местните правоохранителни органи, защото нямаха представа докъде се простираше влиянието на Общността.

Наближаваше полунощ. Новината за стрелбата в къщата на Кейзър щеше да бъде отразена от местната преса във Фредериксбърг най-рано на следващия ден сутринта. Това осигуряваше на Касиопея няколко часа свобода на действие — разбира се, при условие че нямаше други свидетели на инцидента.

Беше сигурна, че именията на Общността се намират под електронен контрол, защото камерите предлагаха далеч по-надеждна защита от живата охрана. За съжаление Дейвис не разполагаше с почти никаква информация за онова, което я очакваше на земята. Току-що бяха получили сведения за силна буря в района — нещо, което може би щеше да й предложи допълнително прикритие. Агентите на Сикрет Сървис, които наблюдаваха Поу Айланд, докладваха, че вече час там цари пълна тишина.

Какво ли правеше Котън? Тя не можеше да се отърве от мисълта, че е попаднал в беда.

* * *

Уайът гледаше втренчено Малоун, който бавно се изправяше на крака. Слава богу, че се беше свестил преди него и бе открил някакво фенерче — очевидно собственост на Малоун, което беше оцеляло при падането.

— Сега доволен ли си? — попита Малоун.

Той не отговори.

— О, бях забравил. Ти не си падаш по приказките. Едно време ти викаха Сфинкса, нали? И май не обичаше този прякор.

— И сега не го обичам.

Малоун се изправи. Ледената вода стигаше до глезените му. Изпъна гръб и оправи ръкава на якето си. Уайът вече беше проучил обстановката. Намираха се в нещо като камера в скалите, висока десетина метра и широка около пет. Варовиковите стени блестяха от влага, а подът се заливаше от морска вода, която търкаляше ситни камъчета.

— Идва от залива — промърмори той и насочи фенерчето надолу.

— Че откъде другаде, по дяволите? — попита Малоун.

Уайът замълча, оставяйки му време да осъзнае за какво става въпрос. Явно и той беше запознат с историята на това място. Седемдесет и четири британски войници се бяха удавили в подземията на форт „Доминиън“ в настъпващия прилив.

— Точно така — отвърна Уайът. — Попаднали сме в капан, от който няма измъкване.