Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (38)

37

Вашингтон

5:00 ч. сутринта

Уайът огледа апартамента с нескрито възхищение. Просторен, стилен и скъп. Проникна лесно, защото ключалката беше съвсем обикновена. Нямаше аларма, нямаше кучета, липсваше специално осветление. Намираше се извън центъра, в престижен район с маркови бутици и изискани ресторанти. Достъпът се осъществяваше през висок портал от ковано желязо, който най-вероятно се задвижваше дистанционно. Обитателите на подобни апартаменти обичат гостите им да чакат безшумното отваряне на високите крила. Самият той също живееше в подобен апартамент във Флорида, но там порталът на блока се отваряше от жива охрана — лукс, който костваше по няколкостотин долара месечно на всеки от обитателите му. Струваше си, защото така си осигуряваха надеждна защита срещу разни досадници.

Той огледа наоколо. Преобладаваше минималистичният стил. Оникс, ковано желязо и теракота. Видя поставка с музикални дискове. Повечето с мамбо, салса и латино джаз. Тази музика не беше по вкуса му, но със сигурност се харесваше на собственичката на апартамента.

Андреа Карбонел.

Бе научил къде живее от свой стар информатор. За разлика от повечето си колеги тя беше предпочела дом извън чертите на Вашингтон. Това налагаше всекидневното използване на служебна кола с шофьор. Същият човек му съобщи, че в момента Карбонел се намира на борда на хеликоптер на НРА, който щеше да кацне на летище „Дълес“ след трийсет минути. Тя вече беше предупредила в службата, че ще се появи там не по-рано от осем сутринта. След като го остави в Мериленд, беше прекарала остатъка от нощта навън. Небрежността по отношение на личната й програма беше доста странна на фона на старателно обмислените й машинации. Озадачаваха го и събитията, които се бяха разиграли в Мериленд. Дали Карбонел вече знаеше за смъртта на д-р Гари Вокио? В това нямаше никакво съмнение. През целия вчерашен ден тази жена беше на крачка пред него. Днес беше негов ред.

В жилището не се виждаше нито една лична вещ, нямаше дори намек за домашен уют. Никакви снимки, никакви сувенири. Тази жена очевидно нямаше съпруг и деца, нямаше приятели и домашни любимци.

Той живееше по същия начин. Сам, винаги сам. Години наред без постоянна връзка. Няколко жени бяха проявили интерес. Главно разведени и вдовици, но имаше и омъжени. Той обаче не бе отвърнал на чувствата им. Коремът му се свиваше при мисълта, че може да споделя чувствата и живота си с някоя жена и да получи в замяна собствените й недостатъци. Предпочиташе самотата и тишината, която в момента го обгръщаше.

До ушите му достигна някакъв звук. Погледът му се измести към входната врата. Чу се някакво драскане. Не от ключ в ключалката, а от използването на специални инструменти. Същите, до които и той беше прибягнал преди малко.

Уайът измъкна пистолета си и се оттегли в една от спалните. Зае позиция, която му позволяваше да наднича през процепа на рамката. Входната врата безшумно се отвори и в антрето се появи тъмна фигура.

Мъж, висок приблизително колкото него, облечен в черно. Стъпваше напълно безшумно.

Явно не само аз проявявам интерес към Карбонел, помисли си Уайът.

* * *

Нокс се отби у дома си, за да вземе душ и за да се преоблече. Жена му го посрещна с обичайната приветливост, без да пита къде е бил и какво е правил. Тези неща ги бяха изяснили отдавна. Работата му в Общността беше поверителна и тя действително вярваше, че той се занимава със секретната страна на корпоративния бизнес, а не с покушения, отвличания, убийства и още ред по-дребни престъпления, които вършеше почти ежедневно. За нея най-важното беше, че я обича, че се грижи добре за трите им деца и са щастливи заедно. Тъмната страна на живота му предлагаше безброй възможности да прави каквото пожелае, но той беше научил от баща си — също боцман, че рискът винаги се възнаграждава.

Честно ли е да мамя майка ти с други жени?, беше попитал баща му. Не е, разбира се. Но аз съм там навън, а не тя. Ако ме хванат, аз ще вляза в затвора, а не тя. Накрая винаги се връщам у дома при нея. Грижа се за нея, ще остарея с нея. Но винаги ще правя това, което ми харесва.

Нокс не разбираше това егоистично поведение, докато не дойде неговият ред да вникне в изискванията на работата. Понастоящем за компанията работеха двеста и четиринайсет души от четирите фамилии. Той им служеше всеотдайно и те разчитаха на него. Капитаните изискваха да защитава и техните интереси. По принцип не можеха да го уволнят, но за сметка на това бяха в състояние да превърнат живота му в ад.

Провалът и в двете посоки означаваше само едно: жестоко наказание.

Добрият боцман непрекъснато трябваше да балансира. Нормално беше да се разтоварва от стреса в леглото на някоя от жените, с които се срещаше. Но Нокс никога не го беше правил. Той обичаше жена си и държеше на семейството си. Изневерите не го привличаха. Баща му не беше прав във всичко. Особено за семейния живот и за работата в Общността. Нещата се бяха променили и той често се питаше как ли би постъпил баща му, ако трябваше да се изправи срещу някое от днешните предизвикателства. Капитаните водеха все по-ожесточена борба помежду си, която вече заплашваше самото съществуване на компанията. Близките и отдавна установени отношения помежду им бяха обтегнати до скъсване. Но въпреки всичко той беше допуснал огромна грешка, обвързвайки се с Андреа Карбонел. Слава богу, че посоченият от нея предател действително се оказа затънал до гуша. Същевременно изпитваше някаква странна симпатия към този обречен нещастник. Попаднал в капан. Без надежда за изход. Изцяло на милостта на колегите си.

— Изглеждаш уморен — подхвърли жена му от вратата на банята.

— Имах тежка нощ — отвърна той, готов за душа и бръсненето.

— През уикенда можем да отскочим до плажа да си починем.

Имаха малка вила край Кейп Хатерас, наследство от баща му.

— Звучи ми добре — кимна той. — Само ти и аз, на плажа.

Тя се усмихна и го прегърна. Той погледна лицето й в огледалото. Бяха заедно вече двайсет и пет години. Ожениха се рано и отгледаха три деца. Тя беше най-добрият му приятел. За нещастие огромна част от живота му оставаше тайна за нея. Баща му беше водил двойствен живот и беше изневерявал на съпругата си, но той се ограничаваше само с тайните на професията. Как ли щеше да реагира тя, ако научеше с какво всъщност се занимава той? Че убива хора?

— Времето обещава да бъде чудесно — подхвърли тя. — Хладно и приятно.

— Обичам те — промълви той, обърна се и я целуна.

— Винаги ми е приятно да го чуя — усмихна се тя. — И аз те обичам.

— Жалко, че трябва да се връщам в имението — подхвърли той и тя веднага разбра какво има предвид.

— А какво ще кажеш за довечера?

— Срещата е договорена — отвърна с усмивка той.

Тя го целуна и излезе.

Мислите му отново се насочиха към проблема.

За да се разсеят страховете на капитаните, въпросът с предателя трябваше да се реши бързо. Нищо не сочеше към него. Сега вече знаеше защо Карбонел му бе позволила да убие Скот Парът. Беше направил нещо, което се очакваше от него. Същевременно убийството на Парът елиминираше единствения друг служител на НРА, с когото беше имал контакти.

Което го правеше тотално зависим от тази жена. Лоша работа.

Самообладанието му постепенно се върна. След два часа щеше да бъде чист.

* * *

Уайът наблюдаваше новодошлия, който не предприе никакво претърсване. Вероятно знаеше, че в апартамента няма никой. Свали сака от рамото си и изсипа съдържанието му на пода. Един стол от трапезарията беше преместен до входната врата. Две щипки прикрепиха към облегалката му нещо, което приличаше на пушка, а краката му опряха в канапето. Метални кукички бяха завинтени в тавана, в касата и в самата входна врата. През тях непознатият сръчно промуши тънка найлонова корда, вързана за спусъка на оръжието.

Уайът бързо схвана за какво става въпрос. Самострелящо устройство.

Някога бяха използвали такива за охрана на отдалечени жилища. Вързани за вратата или прозореца, те стреляха срещу всеки, който минеше през тях. Отдавна бяха забранени от закона. Общо взето, старомодна работа. Доста примитивна. Но ефикасна.

Мъжът приключи с работата си. Подръпна кордата, за да провери дали е достатъчно опъната, после внимателно открехна вратата и се измъкна навън. Уайът гледаше след него с дълбоко недоумение. Чие друго търпение се беше изчерпало?