Метаданни
Данни
- Серия
- Котън Малоун (7)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Jefferson Key, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2019)
Издание:
Автор: Стив Бери
Заглавие: Шифърът на Джеферсън
Преводач: Веселин Лаптев
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Редактор: Матуша Бенатова
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-276-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2017
История
- — Добавяне
30
Вашингтон
неделя, 9 септември, 0:10 ч. след полунощ
Касиопея завъртя ръчката на газта и моторът с рев се понесе по междущатска магистрала 95, на юг към Вирджиния. Едуин Дейвис й беше предложил да си избере транспортно средство и тя се спря на мощния мотоциклет, собственост на Сикрет Сървис. А после беше подбрала и подходящото облекло — джинси, кожени ботуши и черен пуловер.
Все още изпитваше безпокойство от разговора си с Първата дама.
Оказа се, че Полин Даниълс е доста противоречива личност.
— Аз не мразя съпруга си — обяви тя.
— По-скоро го презирате — подхвърли Касиопея. — Но сдържате чувствата си цели трийсет години.
— Политиката е мощен наркотик — въздъхна по-възрастната жена. — Успехите в нея действат като успокоително. Обожание, уважение, необходимост — чувства, които могат да те накарат да забравиш. Понякога става така, че онези сред нас, които получават в изобилие подобни емоции, започват да вярват, че всички ги обичат и че светът не може да съществува без тях. Дори започват да вярват, че са предопределени за тази роля. Тук не става въпрос за президента на Съединените щати. Светът на политиците е голям толкова, колкото самите те си го направят.
Моторът продължаваше да се носи напред по черния асфалт. По това време трафикът не беше особено интензивен и водачите на тежкотоварните камиони се възползваха.
— Когато Мери умря, Дани беше градски съветник — продължи Полин. — Следващата година стана кмет, а после щатски сенатор и губернатор. Имах чувството, че семейната ни трагедия даде старт на бързата му политическа кариера. Той давеше мъката си в политиката, която се оказа достатъчно успокоително за него. Но не и за мен.
— Говорили ли сте някога по този въпрос? Опитахте ли се да го разрешите?
— Не — въздъхна Първата дама. — Той е друг човек. Нито веднъж не спомена името на Мери след погребението й. Сякаш изобщо не беше съществувала.
— Но при вас не се получи така.
— Не. Страхувам се, че и аз не бях безразлична към политиката. Издигах се постепенно заедно с Дани. — Тези думи бяха изречени толкова тихо, че Касиопея се зачуди дали изобщо ги е чула. Към кого се обръщаше тази жена? — Дано Бог ми прости, но аз се опитах да забравя дъщеря си… — Уморените й очи се изпълниха със сълзи. — Само се опитах, но не успях.
— Защо ми разказвате всичко това?
— Защото Едуин ме увери, че сте добър човек. А аз му вярвам, защото и той е добър човек. Може би е време да се освободя от това тежко бреме. Чувствам се страшно уморена.
— Какво искате да кажете?
Първата дама забави отговора си.
— Постепенно свикнах с мисълта, че Дани ще бъде около мен — върна се към равния тон тя. — Защото винаги е бил.
Но Касиопея ясно долови неизказаното. Тази жена продължаваше да го вини за смъртта на дъщеря им. Всеки ден, всяка нощ.
— А когато ми съобщиха, че някой се е опитал да го убие…
Младата жена затаи дъх в очакване на продължението.
— Аз открих, че изпитвам радост…
Профуча покрай някаква кола и навлезе във Вирджиния. До Фредериксбърг оставаха четирийсет километра.
— Животът с Дани не е лесен — продължи Полин. — Той има качеството да класифицира нещата и няма никакъв проблем да се прехвърля от едно към друго. Предполагам, че именно това го прави добър лидер. Върши го без никакви емоции.
Което не е задължително, съгласи се мислено Касиопея. Същото казваха и за нея. Веднъж дори Котън я укори за равнодушието, което демонстрираше. Но това съвсем не означаваше, че не изпитва чувства.
— Той не отиде на гроба й — добави Първата дама. — Нито веднъж след погребението насам. В пожара изгубихме всичко. Цялата къща стана на пепел, включително и стаята на Мери. Не ни остана дори една нейна снимка. Аз обаче имах чувството, че той е доволен. Не му трябваха никакви спомени.
— За разлика от вас.
Потъмнелите от болка очи се спряха върху лицето й.
— Може би сте права.
Касиопея вдигна глава към небето. Тъмни облаци скриваха звездите, но дъждът вече беше спрял. Асфалтът беше мокър, а тя пътуваше към място, което нямаше никакво желание да посещава. Но Полин Даниълс бе споделила с нея нещо, известно само на още двама души. Никой от тях не беше Дани Даниълс. Преди да тръгне, президентът се бе опитал да разбере къде отива.
— Нали сам ми възложихте тази задача? — отряза го тя. — Оставете ме да я изпълня.
* * *
Уайът опипа заслепяващата граната в джоба си. Тя беше негово изобретение, направено преди години. Приел сериозно предупреждението на Карбонел, той се погрижи да вземе необходимите мерки срещу останалите посетители на института, които освен демонстрация на враждебно поведение вероятно щяха да бъдат оборудвани и с очила за нощно виждане.
— Затвори си очите! — шепнешком заповяда той, изчака Вокио да се подчини и дръпна предпазителя. Увитата в хартия граната глухо издрънча в коридора.
Ярката светлина проникна дори през плътно стиснатите му клепачи, задържа се секунда-две, после угасна. Разнесоха се викове. Той знаеше какво се случва. Хванати неподготвени, двамата нарушители се бяха оказали тотално заслепени. Ярката светлина беше причинила рязко свиване на разширените им зеници. После идваше ред на още две неща: болка и объркване.
Уайът измъкна пистолета си, надникна през вратата и натисна спусъка.
* * *
Изправен пред металната врата, която водеше към втория етаж, Малоун чу ясно двата изстрела. Ярка светлина проникна през цепнатините около рамката, после изчезна. От другата страна се разнесе тропот на крака, вратата се отвори и на стълбището се появиха две тъмни фигури, които крещяха и ругаеха, опитвайки се да смъкнат очилата за нощно виждане от лицата си. Той се възползва от суматохата, плъзна се покрай тях и зае позиция на следващата площадка.
— Мамка му на тоя мръсник! — изруга единият от мъжете.
Измина една дълга секунда. Двамата се овладяха и вдигнаха оръжията.
— Свали си очилата! — подвикна другият.
Вратата се отвори.
— Сигурно са тръгнали към другия край!
— Да се надяваме, че ще поемат надолу по другото стълбище.
— Трети, тук Втори — долетя приглушен глас. Пауза, после: — Обектите се насочват към теб. — Още една пауза. — Ясно, край.
— Давай да приключваме — извика другият.
Тихо изщракване показа, че металната врата се затвори. Малоун предпазливо надникна в мрака. Нападателите бяха изчезнали.
* * *
— Защо да убивам Стефани Нел? — попита Нокс.
— Защото нямаш друг избор — отвърна Карбонел. — Колко още ще живееш, ако капитаните научат за предателството ти? Отстраняването на един човек е проста работа, която не би трябвало да те затрудни.
— Това ли си мислиш за мен? Че непрекъснато убивам хора?
— През последните няколко часа със сигурност го направи. Двама от агентите ми бяха открити мъртви на покрива, а други двама са в болницата.
— За което вината е изцяло твоя — изтъкна Нокс, учуден от промяната в поведението й. — На Хейл не му беше лесно да я отвлече по твое нареждане. Освен това инструкциите ти бяха косъм да не падне от главата й.
— Той просто ми върна една услуга — сви рамене Карбонел. — Но нещата се промениха и Нел вече представлява сериозен проблем.
— Предполагам, че няма да ми обясниш защо.
— Ти пожела да се измъкнеш, Клифърд. Аз ти предложих начин да го направиш, а сега просто определям цената.
В думите й нямаше и следа от гняв, омраза или ирония.
— Общността скоро ще престане да съществува и тогава ще си свободен да правиш каквото пожелаеш — продължи тя. — Да живееш както намериш за добре, да си харчиш парите. Никой нищо няма да подозира. А ако желаеш, мога дори да те наема.
— Наистина ли разбихте шифъра на Джеферсън? — пожела да узнае той.
— Има ли значение?
— Искам да знам.
— Да — отвърна след кратко колебание Карбонел. — Наистина го разгадахме.
— Тогава защо не убиеш Нел със собствените си ръце? Защо изобщо ни забърка в отвличането й?
— Първо, когато помолих Хейл да се заеме с Нел, аз все още не разполагах с ключа. Сега вече го държа в ръцете си. Второ, отстраняването на противника в нашия бизнес не е толкова лесно, колкото го показват по филмите. Хората, които се занимават с подобна работа, искат твърде много за мълчанието си.
— Но не и аз, така ли?
— В рамките на възможностите ми е — сви рамене тя.
— Не отговори на въпроса ми. Какво ще стане, ако Хейл не желае смъртта на Нел?
— Сигурна съм, че не я желае, особено в този момент. Но важното е, че аз я желая. Затова намери начин да го направиш. И то бързо.
Това вече беше твърде много.
— Спомена, че си продала друг свой информатор. Хейл знае ли кой е той?
— Знае къде да търси и вече със сигурност го прави. Очаквам всеки момент да прехвърли задачата на теб — верния слуга, който току-що се е прибрал от Ню Йорк след тежка битка. Виждаш ли как се грижа за добрия ти имидж? Ти си герой. Какво повече искаш? А за да ти докажа добрата си воля и вярата си в теб, ще ти съобщя името на информатора и ще ти обясня как да докажеш предателството му.
Нокс очакваше точно това. Капитаните ще настояват за бърз процес и изпълнение на присъдата. Ако той се справеше с тази задача успешно, цената му неизбежно щеше да скочи до небето.
Но по-важното беше, че щеше да отклони вниманието от себе си.
— Дай ми името, а аз ще се погрижа за Стефани Нел.