Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (30)

29

Мериленд

Уайът наблюдаваше развоя на събитията на петдесетина метра от него. Котън Малоун се справяше добре с двамата нападатели, които се бяха появили на паркинга. Карбонел беше познала и за тях.

— Какво става долу? — попита Вокио, докато се приближаваше към прозореца.

— Трябва да вървим — обърна се да го погледне Уайът.

Изтрещяха нови изстрели. В очите на учения се появи животински страх.

— Трябва да извикаме полиция!

— Къде са данните?

— Тук — отвърна Вокио и му показа някаква флашка.

— Дайте я.

Ученият се подчини.

— Защо изобщо дойдохте тук? — попита той.

Странен въпрос.

— Още преди няколко часа я изпратих по имейла на директора на НРА — поясни д-р Вокио.

Ето каква била работата. Странно, че Карбонел беше пропуснала тази малка подробност. Но защо ли не беше изненадан?

— С кола ли сте?

— Да, паркирана е отзад.

— Вземете ключовете и да вървим — подкани го с жест Уайът.

Разнесе се силно пропукване и осветлението угасна. Останаха да светят единствено трите монитора. Утихна дори вентилационната система. Тревогата му бързо се покачи от оранжево на червено. Май и те бяха обект на тази атака.

— Компютрите са на отделно захранване — поясни Вокио и посочи синкавото сияние на мониторите. — Какво става, за бога?

Не можеше да му каже, че хората отвън възнамеряваха да ги убият.

Затова предпочете просто да повтори настояването си:

— Хайде, трябва да тръгваме.

* * *

Малоун нямаше за цел ликвидирането на нападателите. Близките попадения на куршумите му трябваше само да накарат шофьора да включи двигателя и да се оттегли. И номерът мина. Колата изрева, гумите изсвистяха. Вторият стрелец изведнъж осъзна, че е останал без прикритие. Стърчеше в центъра на паркинга абсолютно сам, лесна мишена под ярката светлина на луминесцентните лампи. Лишен от избор, той натисна спусъка. Дългият откос надупчи колата на Малоун и пръсна стъклата й.

Приклекнал зад една от вратите, Малоун чакаше удобния момент. Оловото пронизваше метала с тъп и доста неприятен звук. Когато стрелбата спря, той се изправи, прицели се и пусна един куршум в рамото на противника си. Той се олюля и рухна на мокрия асфалт.

С няколко скока Малоун се озова при него и изрита автомата му встрани. Мъжът се гърчеше от болка, от раната му бликаше кръв. Дърветата се разклатиха от нов порив на ураганния вятър.

Малоун се огледа. И не пропусна да отбележи, че светлините в близката сграда бяха угаснали.

* * *

Нокс кацна в Грийнвил, Северна Каролина. Беше напуснал Ню Йорк на борда на самолета на Общността, пилотирайки лично малката, побираща 12 пътници машина. Това не беше проблем за него, бившия военен пилот. Беше постъпил във Военновъздушните сили по настояване на баща си, а шестте години активна служба му се бяха отразили добре. Синовете му бяха последвали неговия пример. В момента единият изпълняваше бойна задача в района на Близкия изток, а другият се готвеше да постъпи в армията. Той се гордееше с желанието на синовете си да служат на страната си. И те бяха добри американци, също като него.

Малкото регионално летище се намираше на четирийсет минути път от Бат. Без да губи време, Нокс се насочи към черния линкълн навигейтър, паркиран до частния хангар на Общността. Фиктивно самолетът и сградата бяха собственост на една от компаниите на Хейл. Тя плащаше заплатите на трима редовни пилоти, но Нокс никога не се беше възползвал от услугите им. По време на тайните си мисии предпочиташе да лети сам. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре. Все още беше силно обезпокоен от случилото се в Ню Йорк. Слава богу, че беше успял да се измъкне жив и здрав.

Отключи колата и хвърли сака си на задната седалка. Наоколо беше пусто, както всяка съботна вечер. С крайчеца на окото си отбеляза някакво движение и рязко се завъртя. От мрака изплува неясна сянка.

— Чаках те.

Нокс напрегна взор, но лицето насреща му беше само едно размазано петно.

— Трябваше да ти видя сметката — изсъска той.

— Странно, но и аз си помислих същото за теб — засмя се жената.

— Отношенията ни приключиха!

— Аз не мисля така — направи крачка напред Андреа Карбонел. — Ние с теб все още сме много далеч от раздялата.

* * *

Малоун прибра оръжията на нападателите си и хукна към входа на сградата. Стъклената врата се оказа разбита също като електронната ключалка. Той влезе във фоайето и потърси укритие зад канапето, заобиколено от няколко стола. Едната стена беше заета от дългото гише на рецепцията. Асансьорите бяха точно срещу него. Три двойни остъклени врати водеха към вътрешността, където по всяка вероятност се намираха кабинетите. Всички бяха тъмни. В дъното се виждаше още една стъклена врата, от която се излизаше в задния двор. Очите му откриха стълбището, над което имаше червен надпис „Изход“, захранван от батерии.

Промъкна се предпазливо натам и бутна вратата. Ушите му доловиха някакви звуци. Стъпки. Над главата му.

* * *

Уайът тръгна по коридора, следван от Вокио. Част от вратите от двете им страни бяха отворени. Аварийното осветление сочеше пътя към стълбището. Беше достатъчно силно, за да се вижда входната врата, която зееше отворена.

Той сграбчи ръката на Вокио, направи му знак да мълчи и го дръпна в първата отворена врата. Помещението, в което се озоваха, приличаше на заседателна зала с остъклена външна стена. Дъждът барабанеше по стъклата, осветени сравнително добре от лампите на паркинга долу. Уайът направи знак на учения да застане в ъгъла и предпазливо надникна в коридора. Точно навреме, за да зърне неясните силуети на двама мъже с автомати, които се появиха в далечния край. Стори му се, че и двамата са оборудвани с очила за нощно виждане. Разбира се, в това нямаше нищо чудно. Хората се бяха подготвили.

Слава богу, че и той беше помислил за всичко.

* * *

Нокс не беше в настроение за театъра, който му предлагаше Карбонел. Беше се продал на тази жена, но всяка фибра на тялото му протестираше срещу онова, което трябваше да върши. За съжаление тя беше не само убедителна, но и безпощадно права. С Общността беше свършено.

Четиримата й капитани щяха да прекарат минимум десет години във федерален затвор, а правителството щеше да конфискува цялото им състояние, до последния цент. Край на екипажите. Край на разрешителните. Никакви боцмани.

Нокс имаше право на избор: или да оцелее от надвисналото бедствие, или да стане част от него. И той избра оцеляването, надявайки се на Божията помощ. НРА научи за планираното покушение благодарение на него. Това беше единственият коз, на който разчиташе. Информация, за която не подозираше нито НРА, нито който и да било друг. Билетът му към свободата.

Карбонел го беше изслушала с напрегнато внимание.

— Възнамеряват да ликвидират Дани Даниълс, така ли? — попита тя.

— Трима от капитаните са убедени, че това е единственото решение.

— А ти какво мислиш?

— Те са луди и отчаяни. Ето причината да разговарям с теб.

— Какво искаш?

— Искам да видя как децата ми завършват колеж. Искам да се радвам на внуци. Нямам желание да прекарам остатъка от живота си в затвора.

— Аз мога да го уредя.

Разбира се, че можеш, помисли си той.

— Продължавай да изпълняваш плановете им. Не прави нищо необичайно и ме дръж в течение.

Мразеше се заради предателството. Мразеше и капитаните, които го бяха принудили да постъпи така.

— И още нещо — подхвърли в заключение тя. — Споразумението ни се анулира в мига, в който ми подхвърлиш невярна информация или скриеш нещо. Но няма да потънеш заедно с тях.

Той знаеше какво означава това.

— Ще им кажа, че си ги предал и нищо повече. Те сами ще свършат останалото.

В това нямаше никакво съмнение. И така той изработи оръжията, пренесе ги в Ню Йорк, а после снабди Карбонел с магнитните карти за двете хотелски стаи. Тя от своя страна му заповяда да довърши операцията. Без прекъсване, точно според плана. Което доста го озадачи.

— Добър ход от твоя страна — призна й той. — В нито един момент не бях сигурен дали ще прекратиш операцията. Предполагам, че онзи тип, който увисна на прозореца, беше от твоите…

— Не, той беше непредвидено усложнение. Ти също се справи добре със Скот Парът.

Всъщност той бе ликвидирал Парът, защото капитаните очакваха от своя боцман именно това. Двойната игра беше изключена. Всичко различно от употребата на брутална сила щеше да бъде подозрително.

— Много лесно го отписа — отбеляза на глас той.

— А ти какво искаш? Може би още един свидетел, който да те предаде?

Не, той беше далеч от подобна мисъл. И затова бе направил онова, което се очакваше от него.

— Щеше ли да ме ликвидираш в Ню Йорк?

— Какво говориш — усмихна се тя. — Направих ти подарък. Нещо като застраховка, в случай че не предприемеш нищо срещу Парът.

Той неразбиращо я погледна.

— Как иначе да прикрия факта, че си предал най-близките си хора, освен като те изправя срещу директна заплаха? Разбира се, с надеждата да я отстраниш.

— Значи цялата работа е била театър?

— Не и от гледна точка на агентите. Те не знаеха нищо. Задачата им беше да те спрат и толкова. Но аз бях убедена, че ще се справиш.

— Значи пожертва и тях, така ли? Нима изобщо не ти пука за хората, с които работиш?

— Те получиха абсолютен шанс да се справят с теб — сви рамене Карбонел. — Петима срещу един. Не съм виновна, че се провалиха.

Дяволска жена! Нищо от казаното не беше задължително да се случи. Или беше? И двата инцидента представляваха отлично прикритие за него.

— Капитан Хейл и останалите членове на Общността са изпаднали в паника — изтъкна тя. — Но по всичко личи, че тяхната ефективност е не по-малка от тази на специалните служби.

На това нямаше как да възрази. Тези хора действително ставаха все по-войнствени и ирационални. Той вече знаеше, че Хейл беше умъртвил своя счетоводител. Кой ли щеше да бъде следващият?

— Хейл много иска да се сдобие с ключа за шифъра, но аз не съм много склонна да му го дам — подхвърли Карбонел.

— Ами недей тогава.

— Де да беше толкова лесно — въздъхна тя.

— Отново ти напомням, че спираме дотук. Изпълних своите задължения.

— А пък аз записах всичките разговори между нас, включително и този, който водим в момента. Твоите капитани със сигурност ще проявят интерес към тях.

— Не се ли страхуваш, че мога да те убия?

— Не съм сама.

Нокс машинално се огледа и бавно осъзна, че ако капитаните научеха за предателството му, нищо нямаше да го спаси. Макар че се наричаха капери, у всеки от тях беше останало по нещо пиратско. Най-вече отношението към предателството, което трябваше да се наказва жестоко. Колкото по-висок пост заемаше предателят, толкова по-жестоко и дори гротескно трябваше да бъде неговото наказание.

— Не се безпокой, Клифърд — най-после прекъсна мълчанието Карбонел. — Аз ти направих и още една услуга.

Той очаквателно я погледна.

— Осигурих си още един информатор. Той ми дава сведения отделно от теб.

Това беше новина.

— Току-що го продадох на Хейл — добави тя.

А той се беше чудил как да удовлетвори желанието на капитана да открие шпионина.

— Искам нещо съвсем дребно, за да изразиш благодарността си.

Тази жена слагаше цена на всеки свой жест.

— Да убиеш Стефани Нел — добави тя.