Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (70)

69

Бат, Северна Каролина

Хейл проследи с очи двамата моряци, които свалиха Шърли Кейзър от електромобила и я повлякоха към затвора. Дъждът продължаваше да плющи. Хейл им се бе обадил предварително, за да бъдат готови да приемат новата затворничка. Тя все още беше замаяна от удара, на лявата й скула синееше грозна подутина. Мъжете я довлякоха до сградата.

Хейл влезе след тях и затръшна вратата. Беше заповядал да събудят Стефани Нел и да я преместят в друга килия на първия етаж. Реши да затвори Шърли заедно с нея. Бог знае какво щяха да споделят помежду си, но електронното устройство нямаше да пропусне нито дума.

Нел стоеше в средата на килията и наблюдаваше приближаването им. Отключиха решетъчната врата и блъснаха Кейзър вътре.

— Водя ти компания — обяви Хейл.

По-възрастната жена огледа подутата скула на Кейзър.

— Ти ли й причини това?

— Държеше се неприлично. Дори ме заплашваше с пистолет.

— Трябваше да те гръмна! — просъска Кейзър.

— Имаше такъв шанс, но не се възползва от него — равнодушно отвърна той. — Нали питаше за Стефани Нел? Ето я, можете да се запознаете. — Обърна се към Нел и попита: — Познаваш ли човек на име Котън Малоун?

— Защо?

— Нищо особено. Просто се е появил не където трябва.

— Значи имаш сериозен проблем — отвърна Нел.

— Съмнявам се — сви рамене той.

— Заповядай на горилите си да донесат торбичка с лед — погледна го Нел. — Този оток е огромен.

Предложението беше разумно и той кимна на хората си.

— Тя все пак трябва да изглежда добре.

— Какво означава това? — изгледа го подозрително Нел.

— Означава, че след като бурята утихне, вие двете ще отплавате в морето. Ще бъде последното ви пътуване, защото ще останете там.

* * *

Лодката на Касиопея навлезе в тъмните води на река Памлико. Хеликоптерът я беше оставил на километър и половина от южния бряг. Агентите на Щатското бюро за разследване й бяха посочили широката около три километра водна ивица. По думите им там някъде имаше дълъг пристан, на който бе закотвена шейсетметровата яхта „Адвенчър“, собственост на Куентин Хейл. Само оттам можеше да проникне и в имението, но за целта трябваше да поддържа верния курс — нещо, което не се оказа толкова лесно, колкото изглеждаше. Откъм Атлантика духаше силен вятър, дъждът се стелеше като пелена над вълните. Последните минути на борда на хеликоптера не бяха особени приятни. Дейвис щеше да остане наблизо, очаквайки нейния сигнал или настъпването на утрото. Планът беше и в двата случая да щурмува имението с помощта на отряда агенти на Сикрет Сървис, които вече се събираха северно от Бат.

Касиопея изключи мотора и остави лодката на течението, което я носеше към пристана. Изчисленията й бяха точни. Пред очите й бавно изплува пристанът. Трябваше да внимава да не се блъсне в него, тъй като вълните бяха високи почти метър. Закотвената яхта наистина беше внушителна. Тримачтова, с издължен аеродинамичен корпус и очевидно оборудвана с автоматична система за управление на платната. Никъде не се виждаше светлина и това й се стори малко необичайно. Може би токът беше спрял заради бурята.

После изведнъж забеляза движение на палубата. И на пристана. Мъже, които тичаха към брега.

* * *

— Защо беше нужно всичко това? — попита Малоун. — Случилото се между нас бе преди толкова години.

— Имах да ти връщам.

— Значи ти ме забърка в опита за покушение, така ли?

— Моментът беше много удобен.

— А ако не бях блокирал автоматичното оръжие?

— Бях сигурен, че ще направиш нещо. При другия вариант щеше да бъдеш обвинен или просто застрелян.

Прииска му се да стовари юмрук в лицето на негодника, но бързо осъзна, че с това нямаше да постигне нищо. Той огледа пещерата. Нивото на водата оставаше до глезените им.

— А не беше ли по-просто да ме убиеш? Защо е цялата тази драма? Май имаш да си връщаш и на някой друг, а?

— Вече няма значение.

— Странна птица си ти — поклати глава Малоун. — И винаги си бил такъв.

— Искам да видиш нещо — подхвърли Уайът. — Открих го, докато ти спеше.

Лъчът на фенерчето се насочи надолу, към коридор, изсечен в скалата. В дъното му, на шест-седем метра от тях, блестеше странен символ, полускрит под влажен мъх.

Θ

Малоун веднага го разпозна. Беше един от петте символа от посланието на Джаксън.

— Други има ли? — попита той.

— Можем да проверим.

Малоун вдигна глава към дупката, от която бяха паднали. Нямаше начин да се покатерят обратно. Разстоянието беше поне десет метра, а влажните стени бяха почти отвесни и хлъзгави, без никакви издутини.

Ами тогава да проверим. Какво друго ни остава?

— След теб — подхвърли гласно той.

* * *

Хейл реши да подремне. Нямаше как да излязат в открито море при тази буря. Вече се беше разпоредил да скрият извън чертите на имението взетата под наем кола на Кейзър. Все още нямаше връзка с двамата служители, които беше изпратил в дома й. Това можеше да означава само две неща — или бяха мъртви, или бяха ги заловили. Но ако бяха ги заловили, силите на реда вече щяха да са тук.

Той излезе от затвора и тръгна към електромобила. Миг по-късно се включи алармената система. Очите му се насочиха към тъмните дървета, зад които беше къщата. Светлина не се виждаше никъде. От сградата на затвора изскочи мъж и бързо зашляпа към него.

— В имението са проникнали неканени гости, капитан Хейл! — изкрещя той, опитвайки се да надвие воя на бурята.

* * *

Касиопея чу сирените, последвани от острото потракване на автоматично оръжие. Какво ставаше? Тя скочи от лодката и я завърза за близкия стълб. После извади пистолета си и хукна към брега.

* * *

Хейл се втурна обратно. Беше чул далечната стрелба — един обезпокоителен тътен в самотната крепост. Вдигна телефона във фоайето и се свърза с охраната.

— Десет души са проникнали в северния периметър на имението — докладва дежурният. — Сензорите за движение са ги засекли, а после и видеокамерите.

— Какви са? Полиция, ФБР?

— Нямаме информация. Но те са тук и си пробиват път със стрелба. Не ми приличат на полицаи. Прекъснали са електрозахранването на пристана и в главната сграда.

Хейл веднага разбра за какво става въпрос. НРА. Андреа Карбонел. Кой друг?

* * *

Нокс изгаряше от нетърпение да напусне Нова Скотия, но Карбонел и двамата й спътници явно не бързаха. Затова реши да прояви търпение и седна на едно от свободните кресла.

— Откри ли онова, за което дойде? — попита Карбонел.

Нокс нямаше никакво намерение да отговаря на подобни въпроси.

— Двама от хората ми бяха убити в крепостта! А в момента твоят човек Уайът се стреля с някакъв тип на име Котън Малоун. Ти ли го изпрати?

— Малоун е тук? — вдигна вежди Карбонел. — Интересно. Той работи за Белия дом.

Нокс изведнъж разбра причините за появата на тази жена.

— Дошла си да прибереш онова, което съм намерил, а? — подхвърли той. — Изобщо не си имала намерение да предадеш ключа за шифъра на капитаните.

— Трябват ми двете липсващи страници! — отсече Карбонел.

— Май все още не включваш — въздъхна Нокс. — Общността не е твой враг, но явно правиш всичко възможно да я превърнеш в такъв.

— Твоята Общност е силно радиоактивна. В момента всички са се обединили срещу нея — ЦРУ, АНС, Белият дом…

Тези думи никак не му харесаха.

— Трябва да се върнем на острова — каза Карбонел.

— Не, аз си тръгвам.

— Никъде няма да ходиш.

Какво ли означаваше това?

— Докато ние с теб си приказваме, любимата ти Общност е обект на масирано нападение.

— По твоя заповед?

Тя кимна.

— Стигнах до решението да освободя Стефани Нел. Какво значение има, че в хода на този процес Хейл или някой от капитаните могат да бъдат убити? Би било добре за всички ни, нали?

Рамото й леко помръдна. В ръката й се появи пистолет.

— Стигаме и до втората причина, която ме доведе тук…

Разнесе се тихо пропукване. Нещо прониза гърдите му. Усети остра болка. Секунда по-късно светът се превърна в мрак.