Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (8)

7

Нокс напусна хотел „Плаза“ с ясното съзнание, че поне трима от членовете на Общността са на ръба на паниката. Което беше нормално. Задачите, които изпълняваха, бяха свързани с голям риск. По негово мнение прекалено голям. Досега бяха работили с благословията на държавата, която им осигуряваше права и закрила. Но днес бяха ренегати, оставени на произвола на съдбата.

Прекоси уличното платно и навлезе в Сентръл Парк. В далечината виеха сирени и воят им нямаше да стихне скоро. Все още нямаше информация за състоянието на президента, но инцидентът все пак беше станал едва преди час.

Открай време харесваше Сентръл Парк. Цели 320 хектара горички, поляни и езера, пресечени от многобройни пътечки. Задният двор на огромния град. Без него Манхатън щеше да бъде просто една безкрайна бетонна джунгла.

Още в хотела беше набрал един номер с молба за спешна среща. Човекът насреща имаше същото желание. Разбраха се да се видят на пейката покрай Шийп Медоу близо до фонтана „Бетезда“, където се бяха срещнали последния път.

Мъжът, който го чакаше, беше напълно безличен — както по физиономия, така и по облекло. Казваше се Скот Парът. На лицето му грееше самодоволна усмивка. Нокс се намръщи и седна до него.

— От вашите хора ли беше онзи, който висеше от прозореца? — попита той.

— Не ми обясниха как ще провалят операцията. Само ме информираха, че ще я провалят.

Отговорът на Парът повдигна нови въпроси, но Нокс реши да не му обръща внимание.

— А сега какво? — попита той.

— Искаме това да бъде послание за капитаните — въздъхна Парът. — Трябва да разберат, че знаем всичко за Общността. Знаем, че нейните работници…

— Екипажи.

— Моля?

— В компанията работят екипажи.

— Всички сте проклети пирати! — засмя се Парът.

— Не, ние сме капери.

— Каква е разликата, по дяволите? Крадете от всички, от които можете.

— Само от враговете на страната.

— Всъщност няма значение какви сте — махна с ръка Парът. — Важното е, че трябва да сме един екип.

— Нашата гледна точка е по-различна.

— Съчувствам на твоите шефове, защото знам, че ги притискат. Разбирам ги, но нещата все пак имат граници. Трябва да са наясно. Никога няма да им позволим да убият президента. Бях шокиран, когато разбрах, че очакват от нас именно това. Нека разберат посланието ни.

Нокс беше наясно, че именно той трябва да предаде въпросното послание от Националната разузнавателна агенция, тъй като Парът беше връзката му с нея. Преди около година, когато стана ясно, че определени кръгове в разузнаването имат намерение да ликвидират Общността, зад нея застана единствено НРА.

— Капитаните ще се запитат защо им изпращате послания — отвърна той. — И защо се намесихте.

— Предай им, че имам добри новини за тях. Толкова добри, че трябва да ни благодарят за днешната намеса.

Изпълнен със съмнения, Нокс замълча.

— В този момент, докато си говорим, ключът към шифъра на Джеферсън вероятно се зарежда на лаптопа ми — добави Парът. — Нашите момчета успяха да го открият.

Нокс не повярва на ушите си. Разбили са шифъра?! След 175 години?! Тук Парът беше прав: капитаните щяха да изпаднат във възторг. Но проблемът с глупавата ситуация, в която бяха изпаднали днес, продължаваше да стои. Можеше само да се надява, че не е допуснал грешки при заличаването на следите. В противен случай никакъв шифър нямаше да ги спаси.

— Ако нещо изобщо може да им помогне да излязат от дупката, която днес си изкопаха сами, това е шифърът — сякаш отгатна мислите му Парът.

— Защо просто не ни го казахте?

— А, нямам такива правомощия — засмя се агентът. — Важното е, че не оставихте следи, а и ние бяхме там, готови да предотвратим атентата. Следователно случилото се няма значение.

Нокс запази спокойствие и направи опит да си припомни всички детайли на решението, което беше взел, докато крачеше към парка. То трябваше да бъде изпълнено.

— Може би ще ме черпиш един обяд — подхвърли Парът. — А после ще отскочим до хотела ми, за да разбереш какво си е наумил Андрю Джаксън.

Нима щеше да се окаже, че късметът е изскочил именно от пълния провал? Дори Куентин Хейл щеше да забрави гнева си в мига, в който научеше голямата новина за разбития шифър.

Нокс служеше като боцман вече близо петнайсет години, наследявайки поста от баща си. Пиратските филми винаги го развеселяваха, особено когато показваха жестоки и всесилни капитани, които тероризират екипажите си. Това беше безкрайно далеч от истината. Пиратите винаги бяха живели в демократични общности, чиито членове свободно решавали кой и докога да ги управлява. А правата на обикновените моряци били гарантирани именно от факта, че капитаните и боцманите задължително били избирани от самите тях. Освен това всеки екипаж имал правото да избира по всяко време нов капитан и нов боцман. Немалко властни капитани се оказвали захвърлени на първото парче земя сред океана, защото екипажът избирал някой друг да ги замести. А положението на боцмана било още по-деликатно, защото той бил длъжен да балансира между моряците и капитана.

Добрият боцман винаги знае как да постигне този баланс.

И Нокс знаеше какво трябва да направи.

— Добре — кимна с усмивка той. — Пържолите са от мен. — Протегна ръка и потупа Парът по рамото. — Разбирам за какво става въпрос. Вие сте на руля, а аз ще предам посланието ви на капитаните.

— Надявах се, че ще ме разбереш — въздъхна с облекчение Парът.

Нокс свали ръката си от рамото му и го шляпна зад врата. Късата игла се подчини на лекия натиск на пръстите му и потъна в кожата. Миниатюрната спринцовка светкавично се освободи от съдържанието си.

— Хей! — извика Парът и инстинктивно вдигна ръка към тила си.

Едно, две, три, преброи Нокс.

Тялото на Парът се отпусна. Нокс го подхвана и внимателно го сложи да легне на пейката. Спринцовката съдържаше вещество, извлечено от една карибска рифова риба. Karenia annulatus. Смъртоносна и бързодействаща отрова. Преди стотици години, когато пиратските шхуни волно порили вълните на южните морета, много от техните врагове ставали жертва на нейното светкавично действие.

Жалко, че този човек трябваше да умре. Но Нокс нямаше друг избор. Той се наведе и внимателно положи дланта на Парът под бузата му. Сякаш беше задрямал. Нещо съвсем нормално за Сентръл Парк. Сръчно прерови джобовете му и извади ключа за хотелската стая в „Хелмсли Парк Лейн“. Добро място. Неведнъж беше отсядал там. Той се обърна и се отдалечи.