Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (45)

44

Бат, Северна Каролина

Хейл беше готов да посрещне атаката на Болтън, но след моментно колебание противникът му свали гарда и се оттегли в дъното на стаята. Точно както можеше да се очаква от слабоволев тъпак като него. Напрежението спадна, но не се разсея.

— Президентът Даниълс със сигурност не желае личният му живот да бъде изложен на показ — обяви с равен глас той. — Досега не е имало дори намек за скандали между него и съпругата му. Цяла Америка ги смята за съвършената двойка. Представяте ли си как ще използват новината медиите и интернет? Даниълс ще влезе в историята като първия президент рогоносец. Господа, според мен ние можем и трябва да се възползваме от това.

Тримата му колеги далеч не изглеждаха убедени.

— А ти кога възнамеряваше да ни информираш? — засече го Когбърн. — Едуард е прав да се ядосва. Всички ние сме ядосани, Куентин.

— Нямаше смисъл да говорим, преди да се уверя, че в тази работа има хляб — отвърна Хейл. — Сега вече съм сигурен.

Сюркуф пристъпи към бара и си наля чаша бърбън. И на Хейл му се искаше да пийне, но се въздържа. Сега трябваше да мисли трезво.

— Ще го притиснем да свали обвиненията, но ще го направим кротко — промълви той. — Още преди месец ви предупредих, че няма смисъл да го убиваме. Тази работа ще я свършат говорещите глави от екраните и блогърите по интернет. Настоящият президент е нелюбезен към нас. Не му дължим нищо, но сега нещата ще се променят.

— Коя е жената, която държиш в килия? — попита Когбърн.

Хейл отдавна очакваше този въпрос.

— Командир на специален разузнавателен отряд към Министерството на правосъдието, известен като „Отрядът «Магелан»“ — отвърна той.

— Защо е затворена?

Не можеше да им каже истината.

— Заради разследванията й, които представляват заплаха за нас.

— Не е ли малко закъсняла? — учуди се Болтън. — Нас вече ни скъсаха от разследвания.

— Видях я, че наблюдава екзекуцията през едно от прозорчетата — добави Когбърн.

Най-накрая някой от тези мухльовци беше обърнал внимание.

— Надявам се, че посланието е било достатъчно ясно.

— Даваш ли си сметка какво правиш, Куентин? — попита Сюркуф. — Действаш в три различни посоки. Вземането на заложници може да ни докара големи неприятности.

— По-големи от опита за убийство на президента? — вдигна вежди Хейл. — Мразя да повтарям едно и също, но никой освен нас не подозира за присъствието й тук. Официално я смятат за изчезнала.

Разбира се, той пропусна да спомене Андреа Карбонел. Име, което отново му напомни за втория предател. Ако такъв действително съществуваше, той със сигурност бе осведомен за самоличността на жената в килията. Защо тогава никой не правеше опити за освобождаването на Стефани Нел? Отговорът беше очевиден и съмненията му се разсеяха.

— Може би имаш право, Куентин — обади се Сюркуф и посочи записващото устройство на масата. — Даниълс със сигурност не би желал записът да стане обществено достояние.

— Което означава, че цената на мълчанието ни е съвсем разумна — кимна Хейл. — Просто държим правителството на тази страна да спазва поетите ангажименти.

— Но има опасност Даниълс да ни прати по дяволите — отбеляза Болтън. — Както постъпи, когато ти отиде да му се молиш.

Забележката беше неприятна, но сега не беше време да й обръща внимание. Трябваше да спомене и още нещо.

— Забелязахте ли някакъв пропуск в записа? — подхвърли той.

— Липсват имена — веднага отвърна Когбърн. — Кой е мъжът, завъртял главата на Първата дама?

— Точно това е най-интересното — усмихна се Хейл.

* * *

Уайът влезе в Монтичело с първата туристическа група за деня. Вече беше разбрал, че посетителите се разпределят на групи от по трийсет души с по един екскурзовод. Не пропусна да отбележи, че екскурзоводите бяха предимно възрастни хора, най-вероятно доброволци, а групите влизаха в къщата приблизително през пет минути.

Озова се в малко помещение отвъд източния портал, което екскурзоводът нарече „входно фоайе“. Пред очите му се разкри голямо помещение на две нива, което действително приличаше на музей — каквото е било намерението на Джеферсън. То беше запълнено с карти, ловни трофеи, скулптури, картини и антики. Горният етаж се виждаше през балкон с осмоъгълна форма с парапет от тъмен махагон. Вниманието на посетителите беше насочено към прочутия стенен часовник с двоен циферблат на Джеферсън, който показваше както времето, така и деня от седмицата. Топузите му приличаха на оръдейни гюлета и стигаха чак до приземието през специално пробити дупки в пода. Уайът демонстрира привиден интерес към две платна на стари майстори, окачени над бюстовете на Волтер, Тюрго и Александър Хамилтън, за да прецени обстановката.

Групата бавно се отправи към съседната всекидневна. Тук преди години беше живяла Марта, дъщерята на Джеферсън, заедно със семейството си. Уайът изостана от групата, която се насочи към следващото помещение. Направи му впечатление, че екскурзоводът изчаква всички да се прехвърлят там, а после затваря вратата. Вероятно за да не пречат на следващата група.

— Това е Светая светих на Джеферсън — тържествено обяви екскурзоводът. — Място за пълно уединение.

Уайът огледа библиотеката. Високи лавици покриваха голяма част от стените. По времето на Джеферсън срещу тях били струпани чамови сандъци, облицовани отвътре със станиол. В тях били подредени книгите — най-отдолу онези с голям формат, а върху тях и останалите. Общият им брой надхвърлял 6700. По-късно всички били продадени на държавата и се превърнали в основа на Библиотеката на Конгреса, след като англичаните опожарили сградата на Конгреса през 1814 г. През високите френски прозорци се излизаше на верандата, свързана с голяма оранжерия.

Това, което интересуваше Уайът, се намираше в дъното.

Така нареченият „кабинет“ с извити прозорци във формата на пресечен осмоъгълник.

Очите му се спряха на голямо писалище, въртящ се стол с кожена тапицерия, астрономически часовник. Там беше и прочутият полиграф на Джеферсън, който създавал копия на документите едновременно с тяхното отпечатване. Под един от прозорците имаше голяма чертожна маса. Колелото с шифъра беше поставено на странична масичка, отрупана с различни инструменти. Дължината му не надминаваше четирийсет и пет сантиметра, а дървените дискове с диаметър 12–13 сантиметра бяха скрити под стъклен капак. Екскурзоводът започна да разказва как всяка сутрин и вечер Джеферсън се затварял в кабинета, заобиколен от книги и научна апаратура. Четял, водел кореспонденция. Тук имали достъп само най-близките му хора. Постепенно на Уайът му стана ясно, че всичко, което беше прочел за остъклени врати, откритост и отсъствие на тайнственост, е било просто илюзия. Фактически в тази къща бе имало безброй уединени кътчета — най-вече тук, в южното крило. Които щяха да му бъдат от полза.

Обиколката продължи към спалнята на Джеферсън — помещение с висок поне шест метра таван с голяма остъклена капандура. Нишата с леглото го свързваше директно с кабинета. Следващата зала бе голям салон, разположен в центъра на приземния етаж. Прозорците му гледаха към задния двор и западния портал. Екскурзоводът спокойно изчака всички от групата да влязат, после затвори вратата. Множество маслени портрети покриваха кремавите стени. На високите прозорци имаше тъмночервени завеси. Мебелите бяха английски, френски и американски.

Уайът бръкна в джоба си, напипа заслепяващата граната и измъкна щифта, докато екскурзоводът обясняваше подробно историята на портретите по стените и уважението, което Джеферсън изпитвал към творчеството на Джон Лок, Исак Нютон и Франсис Бейкън. Уайът се наведе и търкулна гранатата по излъскания под. Едно, две, три.

Той затвори очи. В стаята блесна ослепителна светлина, последвана от кълба задушлив дим.

Той вече беше готов с втората изненада. Издърпа запалката и я хвърли на пода, а после бутна вратата на спалнята и бързо я затвори след себе си.

* * *

Седнал до управителя на имението, Малоун пътуваше по тесния път с две платна, изпълнен с остри завои. Трафикът беше еднопосочен, само нагоре. Пътят заобикаляше къщата на върха, а после поемаше отново надолу към центъра за посетители, минавайки непосредствено покрай гроба на Джеферсън.

— Имахме късмет да си върнем колелото — каза управителят. — След смъртта на Джеферсън почти всичките му лични вещи били продадени на търг, за да се покрият дълговете му. За щастие колелото било купено от Робърт Патерсън, син на един от най-близките приятели на президента. То имало сантиментална стойност за него, защото баща му помагал на Джеферсън да го направят. Старият Патерсън и президентът били запалени по кодове и шифри.

Малоун свърза тези обяснения с чутото от Даниълс. Въпросният Робърт Патерсън бил държавен служител и именно той предал на Андрю Джаксън шифъра на баща си. И вероятно предложил да го използват в процеса на дешифриране. А Стария орех с готовност приел, защото без него Общността никога нямало да дешифрира кода.

— През хиляда осемстотин и втора година Джеферсън се отказал да използва колелото — продължи управителят. — То се появило на бял свят чак през хиляда осемстотин и деветдесета, когато някакъв френски държавен служител проявил любопитство към него. По време на Първата световна война Америка си го прибрала обратно и го използвала активно чак до началото на Втората световна.

Излязоха от поредния завой и се отправиха към малък павиран паркинг. Един от туристическите автобуси тъкмо го напускаше, разтоварил поредната група. Главният вход на къщата се намираше на трийсетина метра по-нататък.

— Беше ми приятно — рече Малоун. — Благодарение на вас лесно се добрах до тук.

— Е, не всеки ден ми се случва да ме включат в конферентен разговор с началника на президентската канцелария и с шефа на Сикрет Сървис — усмихна се мъжът и изключи двигателя.

Малоун излезе под ярките слънчеви лъчи. Въздухът беше топъл и сух, нещо типично за късната пролет. Той се обърна и тръгна към първата къща с купол в Америка.

Внезапно зад един от прозорците блесна ослепителна светлина. Разнесоха се писъци. Нов блясък. На входа се появи някакъв човек.

— Бягайте! — изкрещя той. — Вътре има бомба!