Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (28)

27

Белият дом

Едуин Дейвис отведе Касиопея на втория етаж, където се намираха жилищните помещения на Първата двойка. Сигурно убежище, може би единственото място, където могат да се отпуснат, беше пояснил той. Тя все още се опитваше да прецени този човек. Наблюдаваше поведението му, докато персоналът поздравяваше президента. Държеше се настрана. Винаги на поста си, но без да бие на очи.

Изкачиха мраморното стълбище и се озоваха в добре осветен коридор, който пресичаше сградата по цялата й ширина. От двете му страни се виждаха множество врати. Една от тях се охраняваше от жена, изпъната като струна до стената. Дейвис посочи помещението, което се намираше в дъното на коридора. Влязоха и затвориха вратата след себе си. Златистата светлина на лампите стопляше бледите стени и обикновените завеси на прозорците. Върху пъстроцветния килим се издигаше масивно бюро във викториански стил.

— Кабинетът на президента — поясни Дейвис. — След атентата срещу Джеймс Гарфийлд инсталирали примитивна климатична инсталация, за да облекчат последните му дни.

Касиопея забеляза безпокойството му. Странно.

— Тук президентът Маккинли подписал мирния договор, който сложил край на испанско-американската война.

— Какво всъщност трябва да ми кажеш? — погледна го в очите тя. — Предупредиха ме, че си прям човек. Видимо напрегнат, а аз не съм тук на туристическа обиколка.

— Наистина трябва да ти кажа нещо.

 

 

Дани Даниълс се събуди от задушливия дим.

Въздухът в тъмната спалня тежеше от отровна мъгла, която го принуди да се закашля. Разтърси спящата Полин и отметна завивките. Съзнанието му се проясни и установи най-страшното. Къщата гореше. Чуваше съвсем ясно пропукването на сухите греди, обхванати от огъня. Спалнята им беше на втория етаж, редом с тази на дъщеря им.

— О, господи, Мери! — простена Полин.

— Мери! — изкрещя през отворената врата той. — Мери!

Целият етаж беше обхванат от пожара. Стълбището пламтеше. Изглеждаше така, сякаш единствено тяхната спалня беше пощадена.

— Мери, отговори ми! — отново извика той.

Изправена до него, Полин също изкрещя името на десетгодишната им дъщеря.

— Отивам при нея!

Той сграбчи ръката й.

— Няма да можеш! Целият под е пропаднал!

— Не мога да стоя тук, не мога!

Той изпитваше абсолютно същите чувства, но мозъкът му все още работеше.

— Мери! — отчаяно изпищя Полин.

Жена му беше на прага на истерията. Димът ставаше все по-гъст. Той се втурна към прозореца и широко го разтвори. Часовникът до леглото показваше 3:15. Не се чуваха сирени. Фермата се намираше на пет километра от града и от най-близките съседи.

— За бога, Дани, направи нещо! — извика Полин.

Той взе решение. Обърна се, сграбчи жена си за ръката и я повлече към прозореца. Храсталаците тъмнееха на около пет метра по-надолу. Бягството през вратата вече беше невъзможно. Можеха да се измъкнат единствено оттук, но жена му едва ли щеше да го направи доброволно.

— Дишай дълбоко! — заповяда той.

Тя послуша съвета му, тъй като вече силно кашляше. Наведе се над перваза и си пое дълбоко дъх. Той се възползва от това, сграбчи я за краката и я бутна навън. Надеждата му беше да падне странично върху храстите. Може би щеше да си счупи нещо, но нямаше да бъде изпепелена от огъня. Не му трябваше тук. Сам щеше да направи това, което беше намислил. Храстите омекотиха удара и тя се изправи на крака.

— Бягай по-далеч от къщата! — извика той, после се обърна и хукна към вратата на спалнята.

— Тате, помогни ми! — прозвуча гласът на Мери.

— Идвам, миличка! — извика в отговор той. — В стаята ли си?

— Какво става, тате? Всичко гори. Не мога да дишам.

Трябваше на всяка цена да се добере до нея, но пътят към стаята й беше отрязан. Стълбищната площадка я нямаше. От стаята на дъщеря му го делеше петнайсетметрова пропаст. След няколко минути и тяхната спалня щеше да потъне в пламъците. Димът и горещината ставаха нетърпими и изгаряха очите и дробовете му.

— Мери! — изкрещя той. — Там ли си, Мери?

Трябваше да стигне до нея. Втурна се към прозореца и се надвеси навън. Полин не се виждаше никъде. Може би беше тръгнала да вземе стълбата от хамбара.

Прекрачи перваза, увисна на ръце и разтвори пръстите си. Прелетя трите метра до храсталаците и успя да се задържи на крака. Хукна към другата страна на къщата, без да губи нито секунда. Лошото му предчувствие се сбъдна. Целият втори етаж беше обхванат от пламъците, включително стаята на дъщеря им.

Долу стоеше Полин, безпомощно протегнала ръце.

— Отиде си! — проплака тя. — Отиде си детенцето ми!

 

 

— Спомените от тази ужасна нощ го измъчват вече трийсет години — прошепна Дейвис. — Изгубили единственото си дете, а Полин не можела да има друго.

Касиопея не знаеше какво да каже.

— Причината за пожара се оказала горяща пура, забравена в пепелника. По онова време Даниълс бил градски съветник и обичал скъпите пури. Полин го молела да ги зареже, но той отказвал. Детекторите за дим още не били измислени, но официалното заключение на следствието било категорично — пожарът можел да бъде предотвратен.

Тя бавно осъзна последиците от това заключение.

— Как са успели да спасят брака си след всичко това? — прошепна тя.

— Не са успели.

* * *

Уайът прошепна паролата в домофона и електронната ключалка изщрака. Пое по стълбите към втория етаж, където се намираше кабинетът на д-р Гари Вокио. Докторът го поздрави, седнал зад бюрото, отрупано с книжа и три включени монитора. Наближаваше четирийсет, беше слаб и с по момчешки подстригана червеникава коса. Запуснат външен вид, навити ръкави на ризата и уморени очи.

Книжен плъх, безпогрешно отгатна Уайът.

— Не съм нощна птица — отбеляза Вокио, след като се ръкуваха. — Но НРА плаща сметката и ние сме длъжни да изпълняваме заповедите й. Затова изчаках появата ви.

— Искам всичко, с което разполагате.

— Този шифър здравата ни изпоти. На компютрите им бяха нужни почти два месеца, за да го разбият. Но и за това ни трябваше малко късмет.

Уайът не се интересуваше от детайлите. Приближи се до прозореца и погледна към паркинга. Мокрият асфалт блестеше под ярката светлина на луминесцентните лампи.

— Нещо не е наред ли? — попита Вокио.

Скоро ще разберем, помисли си Уайът, продължавайки да гледа навън. Блеснаха светлините на фарове. Една кола навлезе в паркинга и спря под най-близкия осветителен стълб. Вратата се отвори.

Котън Малоун.

Карбонел се оказа права. После се появи още една кола. С изключени светлини. Насочи се право към Малоун с напрегнат рев на двигателя. Проехтяха изстрели.

* * *

Хейл слушаше Андреа Карбонел. Гласът й звучеше спокойно и уверено като на човек, който се забавлява. Без никаква следа от тревога.

— Вероятно си даваш сметка, че мога да се споразумея със Стефани Нел, а после да я пусна да си върви — подхвърли той. — Все пак тя е шеф на уважавана разузнавателна агенция.

— Ще ти е трудно да работиш с нея.

— По-трудно, отколкото с теб?

— Не забравяй, че аз държа ключа за шифъра, Куентин — напомни му тя. — Аз и никой друг.

— Откъде да знам, че наистина е така? Веднъж вече ни излъга.

— Имаш предвид недоразумението с Нокс ли? Просто исках да гарантирам сигурността си, но не стана. Окей, ти спечели първия рунд. Но какво ще кажеш, ако ти предам кода? Ще изчакам да откриеш двете липсващи страници, а после ще преговаряме отново, вече от по-добри позиции.

— Да разбирам ли, че срещу това ще искаш да елиминирам пленницата си?

— Само ако не ти представлява проблем.

— Трябва да ти напомня, че дори с двете липсващи страници аз нямам имунитет срещу подобно деяние.

Карбонел би трябвало да е наясно, че разрешителните за каперство не освобождаваха от вина за предумишлено убийство.

— Това не те е притеснявало досега — отвърна тя. — Един човек на дъното на Атлантика със сигурност би се съгласил с мен.

Тези думи го хванаха неподготвен.

— Имаш информатор, така ли?

— Нали за това са шпионите.

Беше достатъчно. Вече знаеше къде да търси. А тя знаеше какво ще последва.

— Замитаме следите, а?

— Да речем, че мога да проявявам и щедрост, когато се налага — засмя се тя. — Наречи го демонстрация на добра воля.

Стефани Нел да върви по дяволите. Май щеше да се окаже, че е по-ценна мъртва.

— Искам този ключ. Открия ли липсващите страници, проблемът ти ще бъде решен.