Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (23)

22

Ню Йорк

Уайът скочи от противопожарната стълба на тротоара, събра си нещата и бързо се отдалечи. Бе решил да извърви пеша няколкото преки до източния край на Сентръл Парк, а после да вземе такси. По тихата вътрешна уличка с дървета от двете страни почти нямаше автомобилен трафик, но в замяна на това всички места за паркиране бяха заети. Нощта бързо настъпваше, студена като настроението, което го бе обзело. Никак не обичаше да го използват или манипулират. Както бе постъпила с него Андреа Карбонел. Тази жена беше сериозен проблем.

Опитен разузнавач от кариерата, тя се беше издигнала до ръководител на службата, и то през най-трудните години за НРА. Тогавашните му отношения с нея бяха напълно нормални — най-често свързани с изпълнението на епизодични и добре платени задачи. Никога не бяха имали проблеми извън обичайните. Какво бе различното сега?

На практика това не го интересуваше, но любопитството го глождеше. Просто от оперативна гледна точка.

Стигна до първата пряка и понечи да мине от другата страна, но в същия момент спря, зърнал познато лице, надничащо от сваленото задно стъкло на черна лимузина, спряла до тротоара на петнайсетина метра от него.

— Четирийсет и две минути, въпреки че аз ти дадох четирийсет и пет — подвикна Андреа Карбонел. — Какво направи с тях?

— Ще им трябва доктор — навъсено отговори Уайът.

— Хайде, влизай — усмихна се тя. — Осигурила съм ти превоз.

— Първо ме уволняваш, а после ми изпращаш двойка идиоти — процеди той. — Прибирам се у дома!

— И в двата случая прибързах — отвърна тя.

Любопитството му нарасна. Затова прие предложението й, въпреки че беше неразумно. Стъпи на уличното платно и се насочи към лимузината, която потегли в мига, в който той се настани на седалката.

— Открихме Скот Парът мъртъв на една пейка в Сентръл Парк — осведоми го Карбонел. — Бих казала, че пиратите са твърде предвидими.

Уайът беше работил с Парът в продължение на цял месец. Именно той беше връзката на НРА с Общността и неговият източник на информация. Разбира се, той не бе информирал за това нито НРА, нито ЦРУ. Не им влизаше в работата.

— Очаквах Клифърд Нокс да предприеме нещо подобно — добави Карбонел. — Беше длъжен да го направи.

— Защо?

— Всичко е част от пиратската им дейност. Ние ги унижихме с намесата си и те бяха длъжни да реагират.

— Значи съзнателно жертвахте Парът, така ли?

— Изразяваш се прекалено грубо. Помниш ли какво каза пред комисията по вътрешно разследване? Всичко е част от работата. Включително и загубата на хора.

Да, наистина го беше казал. Но не схващаше връзката между тези свои думи, които се отнасяха за агенти под вражески обстрел, и изпращането на човек на сигурна смърт.

— Парът прояви небрежност — подхвърли тя. — Би могъл да вземе предпазни мерки, ако не беше толкова доверчив.

— А ти можеше да го предупредиш или да му осигуриш подкрепление.

— Нещата не стават така — възрази тя и му подаде някаква папка. — Мисля, че е крайно време да научиш повече за Общността.

— Аз бях дотук — поклати глава той, отказвайки да вземе папката.

— Нали знаеш, че току-що приключилият инцидент ще има последствия?

— Никого не съм убил — сви рамене Уайът.

— Тях това едва ли ги интересува. Май се досещам каква е била целта им — да се обърнеш срещу мен и така да ме накарат да оставя Общността на мира за покушението. Права ли съм?

— Нещо такова — неохотно отвърна Уайът.

— Ти си умен човек, Джонатан. Единственият, който може да свърши тази работа. — На лицето й се появи усмивка. — От доста време насам ми е известно, че са ме набелязали. Убедени са, че съм на процент при Общността.

— А не си ли?

— Категорично не. Изобщо не проявявам интерес към мръсните им печалби.

— Може би Общността проявява интерес към теб.

— Аз съм от оцеляващите, Джонатан. Освен това знам, че не ти пука за чековете, които получаваш от мен. Спестил си милиони, и то на недостъпни за никого места. Аз нямам този късмет и съм принудена да работя.

Не, това не е цялата истина, помисли си Уайът. Тази жена просто обича своята работа.

— Добри шансове все още има въпреки промените на пазара на труда в нашата област, които дължим на президентските съкращения — добави тя. — Аз искам да се възползвам от някои от тях, нищо повече. Без рекет, без подкупи. Просто работа.

Беше ясно, че никой в НРА или ЦРУ не би посмял да я пипне с пръст. А самата тя едва ли щеше да приеме по-ниска позиция от заместник главен администратор или директор и това ограничаваше избора й. А и сигурно би искала някое по-безопасно място. Защо й е да скача от един пожар в друг?

Обърна се и срещна погледа й. Беше прочела мислите му.

— Точно така — кимна Карбонел. — Искам отряда „Магелан“.

* * *

Нокс се завъртя. Зърнали заглушителя, двамата мъже се заковаха на място.

— Ръцете отстрани на тялото! — заповяда той. — Отстъпете назад!

Те се подчиниха и бавно се отдалечиха по коридора.

Асансьорът спря на етажа, вратите се отвориха.

Вътре имаше двама мъже. Явно не бяха въоръжени, защото се стреснаха при вида на пистолета. Той натисна спусъка. Изстрелите бяха насочени над главите им. Не искаше да ги убива, а само да ги стресне. Двамата се проснаха на пода, прикривайки главите си с ръце. Вратите се затвориха. Но първата двойка противници успя да се възползва от спечелените секунди. Един от тях връхлетя странично върху него.

Нокс падна на мокета и изпусна компютъра. После рязко се завъртя и отблъсна тялото на нападателя. Претърколи се надясно и повали с един изстрел втория агент, който тичаше към него.

Първият обаче се съвзе и вдигна юмрук. Ударът попадна в целта.

* * *

Уайът се замисли над казаното от Карбонел.

„Магелан“.

— Имам чувството, че е добро място — подхвърли Карбонел. — Даниълс много го обича. А неговата партия има всички шансове да остане в Белия дом и след изборите догодина. Това е перфектната позиция за жена от кариерата като мен.

— Но отрядът си има шеф — изтъкна той. — Стефани Нел.

Отбеляза, че лимузината се движи към Таймс Скуеър, където се намираше хотелът му. Въпреки че не го беше споменавал пред Андреа Карбонел.

— Страхувам се, че Стефани преживява трудни моменти — въздъхна тя. — Преди няколко дни е била отвлечена от Общността.

Това обясняваше защо Малоун беше повярвал толкова лесно на имейла, който му беше изпратил в Копенхаген. Беше постъпил елементарно, но ефикасно, откривайки джимейл акаунт на името на Стефани Нел. Това не беше събудило никакви подозрения у Малоун, тъй като оперативните агенти често използваха обикновените провайдъри на електронна поща. Те не привличаха вниманието, не разкриваха никакви данни за изпращача и лесно потъваха в океана на интернет трафика. Ако Малоун не беше захапал въдицата или се беше свързал с Нел по друг начин, той щеше да чака друг удобен момент, за да си върне дълга. За щастие не се беше наложило. Но любопитството продължаваше да го гложди.

— Общността ти помага да си намериш нова работа, така ли?

— Още не, но са готови да го направят.

— С какво си им толкова интересна?

Папката кацна на коленете му.

— Вътре е описано всичко — отвърна тя.

После започна да разказва за каперите, за разрешителните за каперство на Джордж Уошингтън, за покушението срещу Андрю Джаксън и за шифъра, който Томас Джеферсън смятал за непробиваем.

— Този шифър бил създаден от професор по математика на име Робърт Патерсън, близък приятел на Джеферсън. Според професора това бил най-добрият шифър в света и Джеферсън, който бил любител на всякакви кодове, бил склонен да се съгласи с него. След като се запознал с детайлите, той не се поколебал да го въведе в употреба, изпращайки го на американския посланик във Франция. За съжаление формулата за разкодирането не е запазена. Синът на Патерсън, носещ също името Робърт, получил назначение като директор на Монетния двор по време на мандата на Андрю Джаксън. Вероятно именно от него президентът научил за шифъра и ключа за него. Логично е да допуснем, че синът е наследил тайната от баща си. А Стария орех бил голям почитател на Джеферсън.

Карбонел извади от папката един лист, плътно запълнен с ръкописни букви, подредени в колони.

— Малко хора знаят, че до хиляда осемстотин трийсет и четвърта в Конгреса почти не се правели архиви. Доколкото ги имало, официално регистрираните документи се съхранявали в два отделни дневника — по един за Камарата на представителите и за Сената. Но през хиляда осемстотин трийсет и шеста Джаксън сложил началото на официален архив, наречен „Дебати и процедури в Конгреса на САЩ“, който бил завършен цели двайсет години по-късно. За създаването му се използвали дневници, материали в пресата, свидетелски показания — изобщо всичко, което можело да се открие. Макар и от втора ръка, тази информация се превърнала в „Хроники на Конгреса“, които сега са официалният архив на държавата.

Карбонел поясни, че никъде в хрониките не се споменават четирите разрешителни за каперство на хора с фамилиите Хейл, Болтън, Когбърн и Сюркуф. Всъщност две страници от официалните дневници на Камарата и Сената липсвали от 1793 г.

— Лично Джаксън откъснал тези страници — каза тя. — После ги закодирал с шифъра на Джеферсън и ги скрил на неизвестно място. — Замълча за миг, после добави: — Което от няколко часа насам вече е известно…

В далечния край на Бродуей се очерта фасадата на хотела му.

— Преди няколко месеца наехме експерт — продължи Карбонел. — Изключително интелигентен човек, който беше убеден, че може да се справи с шифъра. Общността вече беше правила неуспешни опити в тази насока. Нашият човек живее в южната част на Мериленд. Той владее част от компютърните програми, с помощта на които ние успешно разшифроваме информацията от района на Близкия изток. Искам да се свържеш с него и да вземеш решението.

— Не може ли да бъде изпратено по имейл или куриер?

— Твърде е рисковано — поклати глава тя. — А има и едно малко усложнение.

— За него знаят и други, така ли? — веднага включи Уайът.

— За съжаление. Двама от тях ти току-що изпрати в болницата, но Белият дом също е в течение.

— А ти откъде знаеш?

— Знам, защото сама им го съобщих.