Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (33)

32

Уайът се просна на плочките и дръпна Вокио до себе си. Куршумите засвириха над тях и се забиха в стената. Тъмнината във фоайето му пречеше да определи числеността на противника. От паркинга идваше само бледо сияние. Между тях и източника на стрелбата се бяха изпречили две широки масивни кресла.

Той придърпа Вокио по-близо до себе си.

— Не се изправяй!

Остъклената врата към паркинга зад сградата се намираше в плитка ниша на седем-осем метра по-нататък. Трябваше на всяка цена да се доберат до нея. Сърцето му туптеше в познатия напрегнат ритъм. Единствено тежкото дишане на Вокио нарушаваше тишината около тях. Сложи ръка на рамото му и поклати глава — сигнал да запази спокойствие. След като той чуваше дишането на учения, значи го чуваше и врагът.

Продължаваше да се пита какво ли прави Малоун. Не успя да дочака финалните щрихи на стълкновението на паркинга и не знаеше дали „Капитан Америка“ е ранен, мъртъв, или е някъде отсреща с оръжие в ръка.

Дъждът навън почти спря.

— Не мога повече — прошепна Вокио.

— Дръж се за мен и мълчи! — сряза го Уайът, който изобщо не беше настроен пораженчески. — Знам какво правя!

* * *

Малоун се спусна обратно по стълбите. Изстрелите трещяха съвсем близо до него. В момента, в който откри изхода и открехна вратата, той видя силуетите на двама души, които пресичаха фоайето. Автоматите в ръцете им бяха насочени към дъното на помещението. Със сигурност не бяха онези, които зърна преди малко горе, в коридора на втория етаж. Явно тези тук бяха подкреплението, оборудвано с радиостанции.

Нямаше представа кого преследват, но обектът явно беше обкръжен. При тези обстоятелства беше най-добре да запази анонимността си, но не можеше и да остане безучастен.

Вдигна оръжието си и натисна спусъка.

* * *

Уайът чу изстрелите и зърна пламъчетата зад гърбовете на приближаващите се силуети. Някой се беше появил в тил на противниците му. Малоун? Би трябвало да е той.

* * *

Малоун стреля още веднъж. Куршумът улучи в рамото единия силует, който политна напред и се блъсна в стената. Другият реагира с рязко обръщане и продължителен откос. Малоун се шмугна под стълбището и остави металната врата да се затвори. Куршумите звучно зачаткаха по нея. Май никой не беше очаквал появата му.

* * *

Уайът долови отварянето на вратата срещу стълбището, под което бяха намерили укритие. Появиха се две неясни сенки. Би трябвало да са хората, по които Малоун беше стрелял преди малко. Единият беше ранен, но другият засипваше с куршуми втория изход, обозначен със светеща табела. Уайът се завъртя на пода и откри огън по вратата, която се намираше на три метра от него. Трябваше да се измъкнат от тук.

Очевидно и Вокио беше на същото мнение и запълзя по корем към изхода. Неразумен ход. Трябваше да прекоси едно абсолютно незащитено пространство. С единствената надежда, че основните им противници бяха достатъчно ангажирани в противоположния край на фоайето.

Вокио стигна до остъклената врата, свали резето и се плъзна навън. Вторият стрелец — онзи, който беше стрелял по Малоун, рязко се завъртя и насочи автомата си към вратата. Уайът го изпревари с три бързи изстрела. Тялото отлетя назад и рухна на пода. Двама нападатели бяха неутрализирани. Вокио хукна към паркинга.

Но само миг по-късно двамата простреляни отново бяха на крака с автомати в ръце. Уайът разбра, че са били с бронежилетки.

Нито той, нито Малоун бяха постигнали нещо.

* * *

Малоун се върна обратно на първия етаж, прекоси коридора и пред очите му се появи задното стълбище. Приготви се да атакува двамата нападатели, които беше зърнал преди, но в същия момент вратата откъм стълбището се отвори.

Той хлътна в близкия офис и предпазливо надникна навън. В дъното му се появи мъж с пушка в ръка. Малоун остави пистолета си на килима и залепи гръб за стената, готов за атака. Мъжът бавно се плъзна покрай него. Той скочи, обви ръка около шията му, а с другата посегна към пушката.

Успял да обезоръжи противника си, той рязко го обърна към себе си и заби коляно в слабините му. Вече беше напипал бронежилетката и знаеше, че никакви удари над кръста не можеха да му донесат успех.

Противникът му се преви напред и издаде вик на болка.

Втори удар с коляно, този път в брадичката, го отхвърли назад. Приготви се да го довърши с юмрук в лицето, но противникът го изненада с неочакван ритник в бъбреците. Тялото му се скова от болка. Мъжът заряза оръжието си на килима и хукна към вратата на стълбището.

Малоун стисна зъби и се понесе след него. После мъжът се завъртя, в ръката му проблесна пистолет. Резервно оръжие. От дулото излетя дълъг огнен език.

* * *

Уайът се насочи към изхода. Спря на метър от остъклената врата и се обърна, готов за стрелба. Но фоайето беше безлюдно.

Възползвайки се от затишието, той бутна вратата, излезе навън и залепи гръб за тухлената стена. После внимателно надникна обратно. От главния вход изскочиха трима мъже. В първия миг той реши, че ще организират атака отвън, но после видя фаровете на паркинга. Тримата се понесоха към колата, която очевидно ги чакаше.

Нещо не беше наред. Нямаше начин тези тримата да са толкова слаби стрелци. Бяха се появили тук за него и за Малоун, добре подготвени и още по-добре екипирани. Но не постигнаха нищо освен безразборната стрелба във фоайето.

Тишината беше нарушена от още един изстрел. Отвътре. На някой от по-горните етажи.

Къде бе Вокио?

Светкавично се огледа и почти веднага откри фигурата на доктора, който се промъкваше към една от паркираните коли на петдесетина метра по-нататък. Изхвърли празния пълнител на пистолета си и го замени с нов, който извади от джоба си. После отново надникна във фоайето. Още една тъмна фигура се спусна по стълбите и се насочи към главния вход. Явно купонът беше свършил. Но нещо не беше наред.

Уайът се обърна към паркинга. Вокио вече влизаше в колата си. Той също би трябвало да е там, с него. После изведнъж му просветна. Те искаха именно това. Умът му включи на бързи обороти. Заключението се стовари отгоре му като стоманена релса.

От паркинга долетя стърженето на стартер. Той отвори уста да изкрещи. Колата на Вокио се взриви.