Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (3)

2

В открито море, край бреговете на Северна Каролина

6:25 ч. вечерта

За Куентин Хейл нямаше нищо по-приятно от плъзгането по пенестите вълни с издути от вятъра платна. Той беше типичен представител на хората, за които казват, че в жилите им тече не кръв, а морска вода.

Платноходите били работните коне в океана през XVII и XVIII век. Малки, едномачтови, с лесно разгъващи се платна, бързи и маневрени. С решаващото предимство на плиткото газене. Екипажите им били до седемдесет и пет човека, а въоръжението — 14 оръдия. Съвременното им превъплъщение беше по-голямо — с дължина 85 метра и корпус от последно поколение композитни материали вместо от дърво, леко и пъргаво за управление. Без тежестта на оръдия, с красив силует, този плавателен съд беше истинска наслада за окото и душата. Бе направен с единствената цел да пори безбрежните води на океана и бе претъпкан с играчки. Суперлуксозните му кабини предлагаха всички удобства за дванайсет гости, а екипажът му се състоеше от шестнайсет души, повечето от тях наследници на хора, които бяха служили на фамилията Хейл още от времето на Американската революция.

— Защо правиш това, Куентин? — изкрещя жертвата му. — Защо?!

Хейл погледна мъжа, който лежеше на палубата в клетка от метални винкели. Главата и гърдите му бяха оковани. Отделни железа стягаха торса и бедрата му. Преди стотици години подобни клетки били изработвани „по поръчка“ за жертвите, но тази беше още по-усъвършенствана. Желязната обвивка около главата на мъжа беше толкова плътна, че не позволяваше дори най-малкото помръдване на челюстите. Устата му умишлено не беше запушена.

— Ти нормален ли си? — извика жертвата. — Това си е чисто убийство!

— Наказанието за предателите не е убийство — отвърна Хейл, очевидно засегнат от обвинението.

Окованият мъж отговаряше за финансите на фамилията, също като баща си и дядо си преди това. Живееше в прекрасно имение на брега на океана във Вирджиния. Компанията „Хейл Ентърпрайсиз“ имаше представителства по целия свят и в тях работеха над триста души. Във ведомостите на корпорацията фигурираха много счетоводители, но специално мъжът, който лежеше на палубата, беше освободен от бюрократични формалности и отговаряше лично пред Хейл.

— Заклевам ти се, Куентин! — изкрещя той. — Не съм им предал нищо повече от най-обща информация!

— Дано да казваш истината, защото от това зависи животът ти — отвърна Хейл, умишлено обнадеждавайки жертвата си. Този човек трябваше да проговори.

— Дойдоха да ми връчат призовка. Те вече знаеха отговорите на всички въпроси. Предупредиха ме, че ако не им сътруднича, ще ми отнемат всичко и ще ме хвърлят в затвора.

Счетоводителят се разрида. Отново.

Те бяха от Данъчната служба. В едно ранно утро бяха нахлули в офисите на „Хейл Ентърпрайсиз“. По същото време други техни колеги се бяха появили в осем банки на територията на страната с искане за финансова информация както за корпорацията, така и лично за Хейл. И банките бяха отстъпили. Нищо чудно, защото бяха американски. В тази страна почти нямаше закони, които да защитават банковата тайна. Именно затова всички движения по сметките във въпросните институции се придружаваха от прецизно поддържана документация. За разлика от чуждестранните банки, най-вече швейцарските, за които тайната на влоговете отдавна се беше превърнала в национална мания.

— Те знаят за сметките в Ю Би Ес! — изкрещя счетоводителят, опитвайки се да надвие воя на вятъра и плясъка на вълните. — Бях принуден да ги спомена, но нищо повече! Заклевам се!

Хейл извърна поглед към развълнуваното море. Жертвата му лежеше на задната палуба, на крачка от джакузито и басейна, далеч от очите на случайно срещнати ветроходци. Досега не бяха забелязали нито един.

— Какво можех да направя? — проплака счетоводителят. — Банката ни предаде!

Това наистина беше вярно. След дълги и сложни преговори с правителството на САЩ и други страни швейцарската Ю Би Ес най-сетне бе отстъпила пред натиска и бе предоставила информация за над петдесет хиляди сметки на свои чуждестранни клиенти. За достъп до тях беше достатъчно само едно конкретно искане от съответното правителство. Разбира се, това се дължеше на заплахата за търсене на съдебна отговорност от нейните представители на територията на Съединените щати. Счетоводителят казваше истината — Хейл вече го беше проверил. До този момент беше конфискувана документацията единствено на Ю Би Ес. Сметките му в останалите седем чуждестранни банки не бяха докосвани.

— За бога, Куентин! Нямах никакъв друг избор! Какво трябваше да направя според теб?

— Да удържиш клетвата си!

Всички служители на фирмата — от екипажа на яхтата до домашната прислуга и градинарите в имението, бяха дали клетва за вярност на господаря си.

— Ти се закле! — повтори Хейл. — И се подписа!

Всичко се правеше с единствената цел да се гарантира пълната лоялност на служителите. Имаше и нарушения, разбира се. Но те бяха безпощадно наказвани. Като това днес.

Хейл отново погледна към оловносивата вода. „Адвенчър“ се носеше напред, тласкан от стабилен югоизточен бриз. Намираха се на петдесет мили от брега и пътуваха на юг, отдалечавайки се от крайбрежието на Вирджиния. Ролята на някогашното квадратно платно изпълняваха петнайсет по-малки платна, които за разлика отпреди не се въртяха около неподвижна мачта, а обратното — бяха закрепени неподвижно върху мачти, които се въртяха според вятъра. Така рискованото катерене на моряците за прехвърляне на платната вече ставаше излишно. Благодарение на модерните технологии те можеха да се разгънат с електрически мотор в рамките на шест минути, а точното им фиксиране спрямо вятъра се осъществяваше с помощта на компютри.

Хейл напълни гърдите си със солен въздух, главата му бързо се проясни.

— Искам да ми кажеш нещо — заяви той.

— Всичко ще ти кажа, Куентин. Само ме извади от проклетата клетка!

— Счетоводната книга. Стана ли въпрос за нея?

— Не — поклати глава счетоводителят. — Изобщо не ме попитаха за нея. Конфискуваха документацията на Ю Би Ес и това беше всичко.

— На сигурно място ли е?

— Да. Там, където винаги сме я държали. Само ти и аз знаем къде е.

Хейл му повярва. До този момент никой не беше споменал за счетоводната книга и това беше успокоително. Но не съвсем.

Приближаващият се ураган щеше да бъде далеч по-свиреп от тъмните облаци, които в момента се сгъстяваха на изток. Срещу него с цялата си мощ щяха да се изправят всички разузнавателни институции на Съединените щати, Данъчната служба и Министерството на правосъдието — съвременен еквивалент на някогашната флота, изпращана срещу пиратските шхуни в морето от крале и президенти с единствената задача да заловят и обесят мъжете на капитанския мостик.

Хейл се обърна и пристъпи към нещастника в желязната клетка.

— Моля те, Куентин, не го прави! — отчаяно проплака счетоводителят. — Никога не съм проявявал интерес към бизнеса, не съм питал за нищо. Просто съхранявах книгата — както са го правили баща ми и дядо ми. Никой от нас не е докосвал чужди пари!

Да, това наистина беше така.

Но член 6 от клетвата беше категоричен: Всеки, който нанесе някаква вреда на Компанията, трябва да бъде отстранен.

А тя за пръв път се изправяше пред толкова сериозна заплаха. Хейл беше длъжен да открие ключа към тази заплаха и да я отстрани веднъж завинаги с цената на всичко. За съжаление задълженията на капитана включват и неприятни неща.

Той махна с ръка към моряците, които чакаха заповед на няколко крачки от него. Те хванаха клетката и я повлякоха към фалшборда.

Окованият мъж запищя отчаяно.

— Не прави това, моля те! Познаваш ме, бяхме приятели! Защо изведнъж се превръщаш в проклет пират?

Тримата моряци спряха и го погледнаха. Той кимна.

Клетката полетя зад борда и изчезна в морските дълбини. Членовете на екипажа се върнаха по местата си. Хейл остана сам на палубата. Ветрецът галеше лицето му. Продължаваше да мисли за обидата, която нещастникът беше хвърлил в лицето му.

Защо се превръщаш в проклет пират?

Морски чудовища, дяволски изчадия, обирджии, бандити, корсари, разбойници, нарушители на всички земни и небесни закони, мръсни копелета…

Това бяха само част от епитетите, свързани с пиратите.

Нима и той беше един от тях?

— Защо не? — прошепнаха устните му. — Защо не, след като всички ме мислят за такъв?