Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (85)

84

Нова Скотия

11:30 ч. сутринта

Уайът потъна обратно в бездната под форт „Доминиън“. Пет часа по-рано беше напуснал острова. Заряза крадената лодка на плажа край Честър и нае друга, а после купи нужните инструменти и се въоръжи с търпение, изчаквайки отлива.

Предстоеше му да изпълни още една, последна задача. Увисна на ръце и скочи на каменистия под. Водата почти се беше оттеглила от пещерата. Също като при предишната му визита в компанията на Малоун. Включи фенерчето и пое към разклонението. На половината път се сблъска с първия труп, подут от водата. Някъде около четирийсет, с тъмна коса и незапомнящо се лице. Според представеното от Карбонел досие това трябваше да е Клифърд Нокс. Боцманът. Лежеше по гръб на каменистия под. Очите му бяха затворени.

Уайът продължи напред, към петте символа. От Карбонел все още нямаше следа, но в подземието имаше още два тунела без изход. Тялото й можеше да е навсякъде, включително и в открито море, ако водата го бе отнесла през някоя от шахтите.

Вдигна глава към символа на тавана.

Δ

Беше склонен да се съгласи с мнението на Малоун, според което този триъгълник действително маркираше скривалището. Претърколи един от по-едрите камъни наблизо. Височината едва ли надминаваше два метра и нямаше да представлява проблем. Извади от раницата си чук и длето и започна да кърти мазилката, която придържаше плочата с неправилна форма към тавана на пещерата. След близо двеста години приливи и отливи хоросанът беше твърд като камък, но в крайна сметка започна да се рони под острия връх на длетото. Уайът отскочи встрани миг преди плочата да се стовари в плитката вода и да се пръсне на парчета.

Насочи фенерчето в дупката, която се разкри пред очите му.

На трийсетина сантиметра над линията на тавана имаше нещо като лавица, изсечена направо в скалата. Върху нея беше поставен лъскав зеленикав предмет, който отразяваше светлината. Уайът насочи фенерчето нагоре и протегна ръка.

Предметът беше гладък и хлъзгав. Стъкло, съобрази той. Внимателно го свали от лавицата. Не беше тежък. Около килограм и половина, не повече. Монолитно стъкло със загладени ръбове и размери около трийсет квадратни сантиметра. Поднесе го близо до фенерчето и плисна няколко шепи вода върху него. Във вътрешността му имаше нещо. Напрегна взор. Нямаше как да сбърка.

Под дебелото стъкло се виждаха два листа пожълтяла хартия. Уайът положи контейнера на камъка, върху който беше стъпил. Огледа се, грабна един по-малък камък и с два удара разби стъклото. За пръв път от 175 години насам хартията влезе в съприкосновение със свежия въздух. Всеки от листовете съдържаше две колони текст под заглавието

Извадка от дебатите в Конгреса

Отдолу беше поставена датата:

9 февруари 1793 г.

Очите му бързо пробягаха по текста и спряха на онова, което го интересуваше.

Уважаеми г-н председател, мистър Мадисън. Предстои ни дебат върху официално внесеното предложение, който несъмнено ще бъде много разгорещен. Въпросът е изключително важен и трябва да бъде разгледан с внимание.

Според приетата конституция на страната този Конгрес разполага с извънредни правомощия да издава разрешителни за дейност, която влиза в противоречие с действащото в момента международно право. Тук веднага ще добавя, че без дързостта и смелостта на авантюристите, разполагащи с кораби и способен екипаж, ние никога нямаше да спечелим морската война с Англия. За щастие издаването на разрешителни за каперство беше и все още е в наши ръце. Същевременно всички сме наясно, че все още не разполагаме с достатъчно бойни кораби и екипажи, които да защитават страната ни по море. По тази причина предлагам да продължим разрешителните за каперство на Арчибалд Хейл, Ричард Сюркуф, Хенри Когбърн и Самюъл Болтън, което ще ни осигури решително предимство пред враговете на тази страна.

Настоящото предложение е внесено от Председателя след съответните консултации със заинтересованите страни. След евентуалното одобрение от Конгреса за продължаване на разрешителните то ще бъде изпратено за ратифициране от Сената.

Закривам заседанието.

Съдържанието на втория лист беше подобно, но беше извадено от дневника на Сената, който единодушно беше одобрил продължаването на разрешителните. Най-отдолу беше отбелязано, че „въпросното предложение ще бъде изпратено за подпис от президента Уошингтън.“

Нямаше съмнение, че именно това бяха документите, които търсеше Общността. И заради които бяха загинали много хора. Двата документа щяха да донесат само беди. Появата им щеше да предизвика само проблеми.

Добрите агенти решаваха проблемите.

Уайът скъса и двата листа на дребни парченца и ги хвърли във водата в краката си.

Готово.

Минавайки покрай Нокс, той полугласно промърмори:

— Напразно умря, приятелю.

Не след дълго излезе на повърхността. Беше време да се раздели с този изолиран аванпост. Наоколо чуруликаха птици, крила пърхаха над полуразрушените бойници.

— Покажи се и да поговорим — подвикна той, решил да сложи край на криеницата.

Бе усетил, че не е сам, още в мига, в който се върна в крепостта. В далечния край на полуразрушената зала се появи фигурата на Котън Малоун.

— Мислех, че отдавна си изчезнал — заяви Уайът.

— Върнах се за документите, но ми казаха, че и ти си тук за тях.

— Предполагам, че в даден момент ще се появят и представители на канадските власти.

— Изчакахме колкото можахме — кимна Малоун. — Какво се е случило долу?

— Общността загуби един боцман.

Веднага забеляза, че Малоун не носи оръжие. Но то не му трябваше, защото високо горе между бойниците се появиха шестима тежковъоръжени мъже. Днес двубой нямаше да има.

— Какво стана със страниците? — попита Малоун.

— Скривалището беше празно — отвърна Уайът.

— Предполагам, че това означава краят на Общността — изгледа го втренчено Малоун.

— И на никой президент няма да се наложи да се занимава с тях.

— Така е.

— Сигурно няма да ми повярваш, но нямах никакво намерение да продам тези страници на Хейл.

— Напротив, вярвам ти.

— Пак демонстрираш висок морал, а? — усмихна се Уайът.

— Президентът на САЩ обяви, че те освобождава от всякаква отговорност заради онова, което направи в Ню Йорк, и за начина, по който се справи с Карбонел тук. Освен това можеш да задържиш парите, които си получил от НРА.

— И бездруго нямах намерение да ги връщам.

— Още ли си обиден на властите?

— Не знам — въздъхна Уайът. — Но в едно съм сигурен — никой от нас двамата няма да се промени.

Малоун посочи дупката в пода.

— И двата трупа ли са там?

— Не. Дяволът в пола липсва.

— Мислиш, че е успяла да изплува ли?

— Онези шахти не бяха такива, каквито ги помним ние двамата — сви рамене Уайът. — Би трябвало да има много добри дробове, за да се измъкне оттам.

— Доколкото си спомням, дробовете й наистина бяха такива.

— Значи се е измъкнала — усмихна се Уайът.

Малоун направи крачка встрани.

— Хей, помилването ми важи ли на територията на Канада? — спря го Уайът.

— Да, можеш да се прибереш спокойно във Флорида. Бих ти предложил превоз, но се страхувам, че твърде много ще се сближим.

Вероятно си прав, помисли си Уайът и се обърна да си върви.

— Така и не отговори на въпроса, който ти зададох снощи — подхвърли след него Малоун. — Квит ли сме?

— Засега — отвърна, без да се обръща, Уайът.

После изчезна сред развалините.