Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (71)

70

Нова Скотия

В съзнанието на Малоун изплуваха обясненията за символите, които му бе дала възрастната жена в книжарницата. Тя изрично бе подчертала, че те могат да се намерят на различни места във форта и околностите му, най-вече върху каменни плочи. Но не беше споменала нищо за подземията. Което беше напълно разбираемо, защото едва ли някой бе имал достъп до тях.

По всичко личеше, че проходът минаваше от единия до другия край на крепостта. В стените му зееха тъмни дупки, очевидно дело на човешка ръка. Малоун се приближи към една от тях, за да я огледа. Правоъгълна, чезнеща в мрака, изсечена в скалата с помощта на чук и длето. Наоколо имаше още много такива, разположени под наклон, на височина между един и два метра. От тях капеше вода. Постепенно разбра предназначението им. Тръби, през които се оттичаха водите на прилива.

— Строителите се погрижили за периодичното наводняване на това място — подхвърли на Уайът той. — А пътят навън е само през тези тръби.

Започна да разбира как са се чувствали онези седемдесет и четири британски войници. Никак не обичаше подземията. Особено онези от тях, които нямаха изход.

— Аз не пожертвах онези двама агенти — обади се Уайът.

— Никога не съм допускал подобно нещо — кимна Малоун. — Просто си проявил небрежност.

— Имахме задача и я изпълнихме.

— Какво значение има това в момента?

— Просто има.

Нещата изведнъж започнаха да се изясняват. Уайът горчиво съжаляваше за смъртта на колегите си. В онзи момент не беше изпитвал подобни чувства, но сега виждаше нещата другояче.

— Онова продължава да те измъчва, а?

— Така е.

— Трябваше да го кажеш на комисията.

— Не ми е в характера.

Да, наистина беше така.

— Какво се случи горе? — смени темата Малоун. — Общността май е изпратила хора да те ликвидират?

— По нареждане на НРА.

— Карбонел?

— Мога да ти обещая, че горчиво ще съжалява за това.

Не след дълго се добраха до място, където скалата се разделяше от два диагонално разположени тунела. Уайът насочи фенерчето към близката тръба, разположена на височината на раменете му.

— Чувам вода в другия край — подхвърли той.

— Виждаш ли нещо?

Уайът поклати глава.

— Нямам намерение да стоя тук и да чакам прилива — каза той. — По всяка вероятност тези дупки свършват в морето. Сега му е времето да разберем. После ще бъде късно.

Малоун беше на същото мнение. Уайът остави фенерчето и започна да съблича якето си. Малоун се пресегна и насочи лъча напред. И бездруго бяха стигнали до тук, нищо не им пречеше да разузнаят по-подробно.

Нещо привлече вниманието му. Още един символ, издълбан в камъка непосредствено до разклонението.

Ф

Спомни си, че и той присъстваше в посланието на Джаксън. Продължи да оглежда стените и скоро попадна на следващия символ — точно срещу първия:

●

●

Другите два се оказаха в дъното на пасажа. Разстоянието помежду им беше по-малко от три метра.

XΘ

Четири от петте символа, които беше използвал Джаксън. Разположени в точно определен ред.

Забелязал интереса му, Уайът небрежно подхвърли:

— Май всички са тук.

Не беше съвсем вярно. Малоун зашляпа през водата към мястото, където се пресичаха трите тунела. Четири от символите бяха налице. Но къде бе петият? Може би някъде долу? Не, едва ли. Вдигна глава и насочи фенерчето към тавана.

Δ

— Очевидно този триъгълник маркира мястото — отбеляза със задоволство той.

От по-ниско разположените тръби бликна вода. Получи се нещо като малка леденостудена вълна, която заля пода. Малоун тръгна обратно към Уайът, прехвърляйки фенерчето от дясната в лявата си ръка. После рязко замахна. Ударът попадна в челюстта. Уайът се олюля и отстъпи назад, разплисквайки вода около себе си.

— Сега квит ли сме? — изрева Малоун.

Вместо отговор Уайът се надигна, скочи в най-близката отводнителна тръба и изчезна в мрака.

* * *

Касиопея зае позиция под сянката на дърветата на петдесетина метра от къщата. Вятърът продължаваше да свири между клоните. Във вътрешността на къщата се мяркаха неясни сенки. Екнаха нови изстрели. Тя реши да рискува и измъкна джиесема си. Дейвис вдигна още на първото позвъняване.

— Какво става там? — попита с напрегнат глас той.

— Имението е обект на нападение.

— Чуваме стрелбата. Вече се свързах с Вашингтон, но от там ме увериха, че никой не е планирал подобна операция.

— Разполагаме с добро прикритие. Стой там и се придържай към плана.

Улови се, че говори като Малоун. Май беше успял да й влезе под кожата. Може би завинаги.

— Това не ми харесва — каза Дейвис.

— На мен също. Но вече съм тук.

После тя прекъсна връзката.

* * *

Уайът с мъка се придвижваше в тунела, висок по-малко от метър и приблизително толкова широк. Студената вода прииждаше с нарастваща интензивност. Краят наближаваше. Както в преносния, така и в буквалния смисъл.

Умишлено беше позволил волността на Малоун. На негово място той би постъпил по същия начин, а може би и още по-жестоко. Този човек бе прекалено самоуверен за вкуса му, но трябваше да му признае едно — никога не го беше лъгал. За разлика от някои други хора.

Андреа Карбонел го бе изпратила в Канада, като многократно го бе уверявала, че операцията ще си остане само между тях. И веднага след това беше информирала Общността.

Вече беше съвсем наясно със същността на сделката, която беше сключила.

Убийте Джонатан Уайът и за награда получавате онова, което е открил.

Тази подлост го влудяваше много повече от Котън Малоун.

През последните няколко дни се беше справил много добре. Успя да предотврати убийството на президента САЩ и стигна на крачка от решението на загадката, създадена преди много години от Андрю Джаксън. Ако Гари Вокио не беше се паникьосал, със сигурност щеше да спаси и неговия живот. Физическият сблъсък с Малоун също доведе до добър резултат: гневът, който изпитваше към него в продължение на осем години, най-сетне стихна. На негово място пламна нов.

Далеч напред се появи бледа светлина. Беше добре дошла след непрогледния мрак наоколо. Ледената вода вече докосваше лактите му. Продължи напред на четири крака, без да мисли за нищо. Скоро стигна до края на шахтата и пред него се разкри нещо като малък басейн между скалите. Водата в него яростно се пенеше, а вълните на прибоя я тласкаха към наклонената дупка. Отвъд басейна се виждаше откритото море. Неспокойната му повърхност отразяваше лунните лъчи.

Едва сега започна да схваща замисъла на старите инженери. Пробитите на различна височина шахти изливаха съдържанието си в основите на крепостта. По време на прилив същото се случваше и с водата в басейна, която нахлуваше в тунелите. При отлив по-голямата част от тази вода се оттегляше обратно. Прост механизъм, който използваше гравитацията и закона за скачените съдове. Но за какво беше служило всичко това?

Всъщност на кого му пукаше? Най-после беше свободен.