Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (86)

85

Белият дом

4:40 ч. следобед

Касиопея чакаше в Синята стая — същата, в която вчера се беше преоблякла и беше разговаряла с Дани Даниълс. С нея беше и Шърли Кейзър.

— Как е ръката? — попита тя.

— Адски боли.

Бяха тръгнали за Вашингтон веднага след като ги извадиха от водата. Към тях се присъединиха Шърли и Стефани. Приятелката на Първата дама получи незабавна помощ от медицинския персонал, който изненадващо обяви, че докторът на Общността е свършил отлична работа по зашиването на раната. Дадоха й само болкоуспокояващи и й биха инжекция против тетанус.

— Най-лошо беше в морето — каза Шърли. — Солената вода възпали раната, но все пак беше по-добре да изчезнем от яхтата, нали?

Катер на бреговата охрана беше прибрал екипажа броени минути след потъването й. Хората бяха предупредени по радиото да напуснат кораба преди ракетното нападение. Потъна единствено Куентин Хейл, но той вече бе мъртъв. Стефани й беше разказала всичко за онова, което беше започнал Котън и бе довършила Шърли.

— Добре ли си? — попита тя.

И двете бяха уморени до смърт.

— Доволна съм, че го застрелях. Това ми костваше един пръст, но мисля, че си струваше.

— Изобщо не трябваше да ходиш там — въздъхна Касиопея.

— Наистина ли? А ти как щеше да дойдеш, ако не бях там? Само бог знае къде щеше да е сега Стефани, а и ние с теб.

Самоувереността на тази жена бързо се възвръщаше.

— Слава богу, че всичко свърши — добави Шърли.

Наистина беше така.

Екипи на Сикрет Сървис и ФБР бяха атакували свърталището на Общността, бяха арестували както останалите капитани, така и екипажите им. В момента се провеждаше щателен обиск на четирите имения.

На вратата се почука и в стаята се появи Дани Даниълс. И за него денят беше тежък. Веднага след завръщането им Едуин Дейвис го беше запознал с развоя на събитията. Отначало бяха само двамата, а после към тях се бе присъединила и Полин Даниълс. Никой не знаеше какво си бяха говорили в продължение на цял час зад затворените врати на кабинета през няколко стаи от тук.

— Полин иска да те види — каза президентът.

Шърли стана и се насочи към вратата, после спря и се обърна.

— Ти добре ли си?

— Що за въпрос от жена с девет пръста? — усмихна се Даниълс. — Разбира се, че съм добре.

Нямаше смисъл да се преструват, че не знаят темата на разговора в онзи кабинет.

— Всичко е наред, Дани — усмихна се в отговор Шърли. — Ти ще бъдеш мъж още дълги години, след като престанеш да бъдеш президент.

— Защо бях останал с впечатлението, че ме мразиш?

— Продължавам да те мразя — докосна рамото му тя. — Но ти благодаря за всичко, което направи за нас.

Именно Даниълс беше издал заповед за изпращането на хеликоптерите. Не бе пожелал да се довери на местните сили на реда и лично се бе обадил на гарнизона във форт „Браг“ след доклада на Дейвис. А после беше издал заповед за потапянето на кораба. Директно на пилотите, поемайки цялата отговорност.

— Просто попречихме на неколцина убийци да напуснат страната — обяви той.

— Ти свърши добра работа, Дани.

— Това е голям комплимент, особено когато идва от човек като теб — усмихна се той.

Шърли излезе и президентът затвори вратата след нея.

— Свършихте доста по-важна работа от спирането на банда убийци — подхвърли Касиопея.

— Сега ми кажи какво мислиш — настани се на леглото срещу нея той. — Кой би допуснал? Едуин и Полин, представяш ли си?

Тя си даваше сметка, че трябва да прояви твърдост.

— Но аз се радвам — добави Даниълс. — Наистина. Никой от двама ни нямаше представа как да сложим точка на този брак.

Подобно отношение наистина я изненада.

— Ние с Полин сме заедно от много дълго време — въздъхна президентът. — Не бяхме щастливи. Мери липсваше и на двама ни, но смъртта й издълба дълбока пропаст помежду ни.

Тя улови потрепването на гласа му, когато спомена името на дъщеря си.

— Не минава ден, без да мисля за нея. Нощем се будя от гласа й, който ме вика от пламъците. Така и не успях да се отърва от кошмарите… — Замълча за миг, после добави: — До днес…

Касиопея забеляза неописуемата болка в очите му. Трудно можеше да си представи какво беше изпитвал през всичките тези години.

— Ако Полин намери някаква утеха при Едуин, аз й желая всичко най-хубаво — уморено добави той. — Съвсем искрено.

В стаята настана тишина.

— Гневът ми надделя чак когато Едуин съобщи по радиостанцията, че Шърли и Стефани са скочили от яхтата. Дадох възможност на екипажа да избяга, но не знаех, че Хейл вече е мъртъв.

— Какво мислите да правите със Стефани? — тихо попита тя.

— Днес настъпи денят на истината. Разказах на Едуин и Полин всичко за нея. Нямаше да бъде честно, ако бях замълчал.

Касиопея изпита чувство на гордост за този мъж.

— Не знам какво ще се случи — продължи той. — Полин ми каза същото, което току-що споделих с теб. Иска да съм щастлив. И двамата разбираме, че ще можем да продължим напред само ако знаем, че другият ще бъде добре. Честно казано, все още очаквам да разбера какво ще се получи между мен и Стефани. Разбира се, това може да стане едва след като приключи мандатът ми. По този въпрос всички сме единодушни.

Отново замълчаха.

— А на теб благодаря за всичко — отрони най-после президентът.

Касиопея разбра какво иска да каже. Той имаше нужда от човек, пред когото да излее душата си. Не задължително близък, но човек, на когото може да се довери.

— Разказаха ми как Котън е скочил от яхтата, за да те спаси. Да имаш човек, който е готов да рискува живота си за теб, е нещо много специално.

Наистина е така, помисли си тя.

— Надявам се и аз да намеря такава жена…

— Може би вече сте я намерили?

— Ще поживеем, ще видим — усмихна се той. — Все още нищо не е сигурно. — Той стана от леглото и с въздишка добави: — А сега е време отново да поема функциите си на държавен глава.

— Чухте ли се с Котън? — не сдържа любопитството си тя.

Още рано сутринта Малоун беше отлетял от Северна Каролина за Нова Скотия.

— Би трябвало вече да те чака долу.

Очите му излъчваха топлина, от която й стана приятно.

— Пази се.

— И вие също, господин президент.

* * *

Малоун видя фигурата на Касиопея, която слизаше по стълбите. Беше се върнал от Канада само преди половин час. Агенти на Сикрет Сървис го чакаха на летището, за да го доведат направо тук, в Белия дом. По пътя се бе свързал с президента и му бе докладвал за събитията във форт „Доминиън“. Стефани го посрещна на моравата и остана с него.

— Научих какво си направил в Ню Йорк — подхвърли тя. — Винаги ли тичаш на помощ, когато ти позвъня?

— Само когато ме предупредиш, че става въпрос за нещо важно.

— Радвам се, че го направи. Вече бях започнала да се съмнявам, че ще напусна жива онази килия. А с клетката се справи наистина чудесно.

— Нямах друг избор — сви рамене той.

— Според мен тази жена ти е задължена — усмихна се Стефани и посочи слизащата по стълбите Касиопея.

Той не я изпускаше от очи. Подмятането на Стефани не отговаряше на истината. На практика бяха квит.

— Нещо ново за Андреа Карбонел?

— Засега нищо — поклати глава Стефани. — Но наблюдението продължава.

Той се беше присъединил към екипа на канадската планинска полиция, който щателно претърси пещерата в основите на крепостта преди настъпването на прилива. Но от Карбонел нямаше никаква следа. Същият резултат се получи и след претърсването на залива.

— Ще продължим издирването — добави Стефани. — Все някъде трябва да открием тялото й. Нали не допускаш, че се е измъкнала жива?

— Не виждам как би могла да го направи. Дори при празни шахти беше изключително трудно.

Касиопея се приближи.

— Частен разговор с президента, а? — подхвърли Малоун.

— Някои неща се нуждаеха от доизясняване.

Една жена махна с ръка от другия край на входното фоайе.

— Мисля, че е мой ред да поговоря с този човек — промърмори Стефани. — А вие двамата престанете да си търсите белята.

Малоун улови погледите, които си размениха двете жени. Изражението на Касиопея вече му беше познато. За пръв път го видя във Вирджиния, когато разговаряха за Едуин Дейвис, а за втори път — в Монтичело, когато настоя да говори насаме с президентския съветник.

— Надявам се, че все някога ще споделиш с мен онова, което знаеш — подхвърли той, след като Стефани се отдалечи.

— Правилно се надяваш.

— А защо тръгна сама за онова проклето имение? Нима не си даваше сметка, че е истинска лудост?

— А ти какво би направил на мое място? — сви рамене тя.

— Не питай.

— Извадих късмет, че ти се появи навреме.

Той поклати глава и посочи багажа им, струпан до изхода.

— Всичко е опаковано. Можем да тръгваме.

— У дома? — погледна го тя.

— Няма начин. Все още ни предстои един уикенд в Ню Йорк, до който така и не стигнахме. Театър, а после вечеря, забрави ли? Освен това още не съм видял роклята, която си купи специално за целта.

— Черна, с гол гръб. Ще ти хареса.

О, да. Поне това беше сигурно. Но имаше и още нещо.

— Преди да отлетим за вкъщи, бих искал да отскочим до Атланта да видим Гари. Може би за два дни.

Не беше виждал сина си от лятото, когато Гари прекара няколко седмици с него в Копенхаген.

— Мисля, че трябва да отидеш — кимна тя.

Той се прокашля.

— Мисля, че ние трябва да отидем. Гари смята, че си страхотна.

Касиопея се усмихна и го хвана за ръката.

— Ти ми спаси живота — добави тя. — Мисля да ти благодаря в Ню Йорк. Но най-напред трябва да подновя резервацията ни в „Сейнт Реджис“.

— Вече е направено. Стаята ни чака, също като служебния самолет на Сикрет Сървис. Предложиха ни го безплатно.

— Помислили сте за всичко, мистър Малоун.

— Не за всичко. На теб оставям да запълниш празнините.