Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (48)

47

Бат, Северна Каролина

Нокс наблюдаваше лицата на тримата капитани, върху които се беше изписало смайване. Самият той също беше впечатлен от току-що прослушания запис. Куентин Хейл имаше право да се наслаждава на момента. Кой би допуснал, че Първата дама на Съединените щати има романтична връзка с началника на канцеларията на Белия дом?

— Откога продължава това? — попита Когбърн.

— Достатъчно дълго, за да бъде отречено. Разговорите между двамата са, меко казано, смущаващи. Никога досега подобно нещо не се е случвало в американската политика. Новината със сигурност ще подлуди медиите и обществеността, а Даниълс ще се превърне в абсолютен фигурант до края на мандата си.

На това нямаше какво да възрази дори Едуард Болтън, който по принцип се отнасяше скептично към всички идеи на Хейл, смятайки ги за егоистични и непрактични, а понякога и откровено глупави.

— Ами нека да го използваме — обади се Сюркуф. — Защо да чакаме!

— Моментът трябва да бъде подбран изключително внимателно — възрази Хейл. — Между другото аз вече разполагах с този запис, когато отидох в Белия дом да се моля, по вашите думи. Истинската причина за появата ми там беше да проверя дали и как можем да използваме информацията. Помолих правата ни да бъдат възстановени и получих отказ. На практика това почти ни лишава от избор, но съвсем не означава, че трябва да притиснем директно президента. Далеч по-добре е да окажем натиск върху двамата участници в аферата. Да им разясним последиците и да изчакаме реакцията. Каквато и да бъде тя, ползата за нас ще бъде гарантирана.

Нокс беше напълно съгласен с този аргумент. Първата дама и началникът на канцеларията безспорно имаха най-силно влияние върху президента Даниълс. Но дали щяха да го използват в полза на Общността? Едва ли. Всякакви надежди в тази посока биха били наивни. Лично за себе си той беше убеден, че сделката с НРА е далеч по-надеждна в сравнение с бурята, която щеше да връхлети потъващия кораб.

— Те сами ще изберат какво да кажат на Даниълс — продължи Хейл. — Нас то не ни интересува. Искаме само едно: правителството на Съединените щати да възстанови законните ни права.

— Как се сдоби с тези записи? — попита Болтън. — Няма ли опасност чрез тях да стигнат до нас? Откъде знаеш, че не са те изиграли? Тая работа ми се струва чиста фантастика. Твърде хубава, за да бъде вярна. Може би са ни заложили капан.

— Добър въпрос — подкрепи го Когбърн. — Нещата наистина изглеждат нагласени.

— Защо сте толкова подозрителни, господа? — въздъхна Хейл. — Вече повече от година поддържам връзка с тази жена. И тя споделя с мен неща, които в никакъв случай не би трябвало да споделя.

— Тогава защо подслушваш телефона й? — контрира Болтън.

— Нима мислиш, че тя ми казва всичко, Едуард? — изгледа го Хейл. — Освен това без гласа на Първата дама ние не разполагаме с нищо. Това е причината да поема риска с подслушването на телефоните й. И слава богу, че го направих, защото в противен случай нямаше да разполагаме с толкова убедителни доказателства.

— Все още се опасявам, че всичко може да се окаже капан — възрази Когбърн.

— Ако е постановка, значи сме станали обект на заговор от най-високо ниво — заяви Хейл. — Но аз залагам главата си, че не е така. Нещата са истински.

— Въпросът е дали ние трябва да си заложим главите — рече Болтън.

* * *

Малоун се промъкна по коридора, който пресичаше втория етаж от север на юг. Никога досега не беше стъпвал в Монтичело, но от онова, което знаеше за Томас Джеферсън, стигна до заключението, че в другия край непременно има още едно стълбище. Легендарният президент бе известен с любовта си към всичко френско — стаите с високи тавани, куполите, нишите за леглата, капандурите, тесните вътрешни стълбища. Всичко това беше типично за френската архитектура. Както и симетрията. Което означаваше, че в северната част на сградата със сигурност имаше още едно стълбище, което водеше надолу. Но преди това трябваше да премине покрай балкона над входното фоайе, през което коридорът вече започваше да се пълни със задушлив дим.

Стигна до края на коридора и надникна надолу към фоайето. Там не се забелязваше никакво движение. Димът бавно се издигаше нагоре. Като се придържаше далеч от парапета, Малоун внимателно отиде от другата страна. Второто стълбище се появи в дъното на друг коридор, на няколко метра от него. Беше стръмно и тясно.

От долу излетя някакъв предмет, удари се в пода и се затъркаля към него. Той отскочи назад и се скри на балкона в мига, в който заслепяващата граната се взриви с ярък блясък и нови облаци дим.

Малоун вдигна глава и надникна през парапета. Уайът стоеше долу и се прицелваше в него.

* * *

Хейл не сваляше сърдития си поглед от лицето на Едуард Болтън.

— Бих казал, че нямаш друг избор, освен да вярваш в желания резултат на това начинание — процеди той. — Освен ако нямаш по-добра идея.

— Не ти вярвам — отвърна Болтън.

— Аз съм на същото мнение, Куентин — пристъпи напред Чарлс Когбърн. — Вече направихме една глупост, не искам да я последва втора.

— Опитът за покушение не беше глупост — побърза да вметне Болтън. — Подобни опити са давали резултат, например покушението срещу Маккинли. Той също е възнамерявал да ни съди.

Бащата на Хейл му беше разказал за Уилям Маккинли, който първоначално беше използвал услугите на Общността също като Линкълн. Но през 1856 г. над петдесет държави подписали Парижкия договор, който поставил каперството извън закона. Сред тях не фигурирали Америка и Испания, които влезли във война в началото на XX век, но въпреки това и двете страни обещали да не прибягват до услугите на капери. Необвързана с никакви международни споразумения, Общността се нахвърлила върху испанския търговски флот. За нейно огромно съжаление войната продължила само четири месеца. Веднага след подписването на примирието Испания настояла за компенсации, опирайки се на поетите от Америка ангажименти още преди войната. В крайна сметка Маккинли отстъпил пред натиска и разпоредил прокурорска проверка. Основания за нея му дал фактът, че разрешението за каперство на Общността не фигурирало в официалните архиви на Конгреса. Реакцията била светкавична: бил нает някакъв малоумен тип, обявил се за анархист, да ликвидира Маккинли. Поръчката била изпълнена на 6 септември 1901 г. Убиецът бил заловен на местопрестъплението. Осъдили го само за седемнайсет дни, а пет седмици по-късно умрял на електрическия стол. Новоизбраният президент Теодор Рузвелт нямал скрупули по отношение действията на Общността и изобщо не го било грижа за претенциите на Испания. Всички дела били прекратени. Разбира се, нито Рузвелт, нито който и да било друг не подозирал за заговора за убийството на Маккинли.

— Това е разликата между теб и мен — обърна се Хейл към Болтън. — Аз ценя нашето минало, а ти настояваш да го преживеем отново. Вече имах случай да ти напомня, че президентите в днешно време не се отстраняват с куршуми и насилие. Срамът и унижението имат същия ефект, а освен това винаги ще се намерят доброволци да свършат работата вместо нас. Ние просто трябва да подклаждаме огъня.

— Твоята прокълната фамилия създаде тази каша! — изсъска Болтън. — Още от хиляда осемстотин трийсет и пета насам тя ни причинява само неприятности. Тогава сме били добре, никой не ни закачал за нищо. Вършили сме услуги на правителството и то ни се отплащало по подходящ начин. Но вместо да се примири с отказа на Джаксън да помилва пиратите, твоят прапрадядо решил да ликвидира президента на Съединените щати. — Болтън посочи с пръст Хейл. — Едно решение, което е било точно толкова глупаво, колкото нашето. С тази разлика, че нас не ни хванаха.

— Засега — не успя да се сдържи Хейл.

— Какво искаш да кажеш?

— Следствието едва започна — сви рамене той. — Не бъди толкова сигурен, че ще ни се размине.

Болтън понечи да се нахвърли върху него, но се въздържа. Пистолетът беше все още в ръката на Хейл.

— Ще ни продадеш, за да отървеш собствената си кожа, нали? — изсъска той.

— Никога! — отсече Хейл. — За разлика от теб аз съм верен на клетвата си!

Болтън се обърна към Сюркуф и Когбърн, които мълчаливо наблюдаваха спора.

— Какво зяпате? — кресна той. — Нима ще оставите тоя тип да си разиграва коня? Нищо ли няма да кажете?

* * *

Касиопея яхна мотоциклета, направи знак на Едуин Дейвис да седне зад нея и подкара нагоре по стръмния път към Монтичело. Движението на автобусите беше спряно. Местният шериф щеше да се появи всеки момент. Управителят на имението ги чакаше на паркинга. На двайсетина метра от тях група туристи се качваха в един от спрелите автобуси.

— Къде е Котън? — попита тя.

— Вътре. Каза да запечатам къщата и да не пускам никого.

— Какво се е случило? — пожела да узнае Дейвис.

Отговори му силен тътен, долетял от вътрешността на къщата. Ярка светлина блесна в прозорците.

— Хей, какво е това? — стреснато попита Касиопея.

— Поредната експлозия. Имаше още няколко такива.

Тя хукна към къщата.

— Той каза никой да не влиза! — извика подире й управителят.

— Това не важи за мен — отвърна в движение тя и измъкна пистолета си.

От вътрешността на къщата долетя силен трясък, който й беше до болка познат. Изстрел от едрокалибрено оръжие.