Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (64)

63

Нокс изстреля още няколко куршума, опитвайки се да изтласка Уайът от укритието му край насрещната стена.

— Къде си? — обади се в микрофончето на ревера си той. Въпросът беше отправен към втория му помощник.

— Появи се още един — отговори гласът в слушалката. — Въоръжен е, но аз съм го заковал долу.

Двама души? Беше очаквал само Уайът. Никой не спомена, че той ще има подкрепа.

— Ликвидирай го! — заповяда той.

Малоун пое по каменната стълба вдясно. Очевидно в крепостта имаше други хора, които се стреляха някъде горе. Вече беше нощ и мракът се превърна в негов съюзник. Не беше забравил да вземе фенерчето, което издуваше задния му джоб, но за момента нямаше как да го използва. Стигна горе и внимателно се огледа. Остана на стълбището. Понякога вършеше глупости и се излагаше на риск, но тази вечер нямаше такива намерения.

Бавно се огледа наоколо. Напълно липсваше частта на стълбището, която някога бе стигала до външната стена на форта. Въпреки тъмнината той успя да зърне арките, които крепяха назъбените парапети. Ако действаше предпазливо, може би щеше да се промъкне до тях. Пъхна пистолета в колана си и потегли нагоре. Прибоят яростно атакуваше скалите на петнайсетина метра под него. Соленият въздух тежеше от миризмата на птиците. Някъде отдолу долитаха крясъците им, примесени с плясък на крила. Стъпи на първата арка и внимателно тръгна напред, разперил ръце за равновесие. Пръстите и дланите му леко докосваха влажните и грапави носещи колони. Прехвърли се на втората арка, а после и на третата. Оставаше още една, за да се отдалечи на безопасно разстояние от входа на стълбището и да изненада нападателя си.

Той вдигна ръце и се вкопчи в ръба на каменния парапет. Стегна мускули и предпазливо се набра нагоре. Почти веднага забеляза тъмната фигура на шест-седем метра от себе си. Мъжът беше с гръб и наблюдаваше стълбището. Нямаше как да се покатери на стената, без да привлече вниманието му. Пусна се и отново стъпи на арката. Измъкна пистолета и огледа стената над себе си. Част от камъните стърчаха навън, предлагайки достатъчна опора. Отново се набра нагоре, този път с една ръка. Десният му крак бързо намери някаква издутина — достатъчна, за да прехвърли тежестта си върху нея. И да се покаже над ръба на стената, да се прицели и да натисне спусъка.

Уайът чу още един изстрел. Този път от противоположния край на форта, встрани от Нокс. Което означаваше ново присъствие, очевидно нежелано от помощниците на боцмана. Реши да се възползва от ситуацията и запълзя по корем към мъжа, когото беше прострелял. Бързият обиск му осигури два резервни пълнителя. Точно онова, от което се нуждаеше.

Поредният куршум свирна над главата му и отчупи парченце камък на метър от него. Птиците бяха отлетели още при първите изстрели, но вонята им оставаше. Камъните бяха хлъзгави от екскрементите им.

Откри пролука, която водеше надолу. Стъпала нямаше. Само една дупка в каменния вал. Увисна на ръце и скочи в нея, озовавайки се на долното ниво. За момента беше в безопасност. С бързи движения свали раницата от гърба си.

Малоун се набра нагоре. Подметката му се плъзна по хлъзгавите камъни, но после намери опора. Мъжът на площадката светкавично се завъртя с насочен пистолет. Но той го изпревари с изстрел в гърдите, после се прехвърли на пътеката и пропълзя напред с готово за стрелба оръжие.

Претърколи тялото. Лицето на мъжа не му беше познато. Потърси пулс, но такъв нямаше. Прибра пистолета, после претърси джобовете. Два резервни пълнителя и портфейл. Прибра и тях, а после се пресегна за раницата си. Намираше се на най-високата точка на западната стена.

Последва интензивна стрелба от човек, който беше заел позиция на южната.

Нокс не очакваше нападението.

Уайът се появи на друга стена, отстояща на петнайсетина метра от него. Стрелбата му беше много точна и куршумите зазвънтяха в опасна близост наоколо. Прекалено точна предвид пълния мрак.

Уайът се беше подготвил добре. Карбонел му бе предоставила очила за нощно виждане, с чиято помощ бързо откри Клифърд Нокс, сгушен зад купчина отломки. За съжаление укритието му беше достатъчно надеждно и нямаше как да го ликвидира с един изстрел. После долови движение върху друга стена, последвано от единичен изстрел. Почти веднага засече фигурата на въоръжен мъж, който се беше навел над неподвижно проснато тяло и ловко го претърсваше. Една до болка позната фигура.

Котън Малоун. Как бе възможно?

Уайът тръсна глава и се съсредоточи върху своя проблем.

— Нокс! — подвикна той. — Знам, че си тук, благодарение на Андреа Карбонел. Само тя е в състояние да ти даде координатите. Заповядала ти е да ме ликвидираш, нали?

Нокс чу въпроса и веднага осъзна, че е изпаднал в незавидно положение. Беше загубил един от помощниците си, а другият не отговаряше на радиостанцията. Продължаващата стрелба в крепостта сигнализираше за сериозни проблеми. Очакванията за лесна задача се изпаряваха. Не беше рискувал всичко, за да намери смъртта си на това забравено от бога място. Нито заради Куентин Хейл, нито заради някой от останалите капитани.

— Котън Малоун също е тук — извика от мрака Уайът. — Доколкото знам, той не фигурира сред твоите приятели.

Малоун чу думите на Уайът съвсем ясно. Типични за него. Надути и високопарни. Нямаше никакво намерение да се включва в разговора. Поне засега.

— Предполагам, че Малоун няма да рискува да се покаже — усмихна се Уайът. — Хей, Нокс, искам да си наясно, че нямам нищо против теб!

— Аз обаче имам.

— Заради онзи глупав опит за покушение? Всъщност трябва да ми благодариш, че го провалих. Въпреки че Карбонел ни устрои капан и на двамата. Но аз ще ти дам възможност да се оттеглиш. Искам да занесеш посланието ми на Куентин Хейл. Кажи му, че ще прибера онова, което му трябва и може да го получи от мен. На определена цена, разбира се, но напълно поносима за него. Предай му, че ще го потърся.

Млъкна и зачака отговор.

— Тя каза, че няма да й предадеш липсващите страници — извика Нокс.

— Това изцяло зависеше от желанието й да спази дадената дума, но тя не го прояви. Предпочете да се свърже с теб, надявайки се да ме ликвидираш. В момента сме двама на един, Нокс. Котън Малоун също иска тези страници. Те стават безполезни за теб, ако попаднат в ръцете му. Нали знаеш — той работи само за Бог и Родина.

— А ти ще ги откриеш, така ли?

— С Малоун имам неуредени сметки. Оправя ли ги, ще взема онова, което ви трябва.

— А ако остана?

— В такъв случай ще умреш. Това ти го гарантирам. Един от нас ще те убие.

Нокс прецени шансовете си. Беше сам срещу двама. Единият демонстрира добронамереност, но за другия не знаеше нищо.

Кой бе този Котън Малоун?

Освен това трябваше да помисли и за екипажа си. Бяха претърпели загуби. Нещо, което не се случваше често. От години не бяха губили когото и да било. Той се появи тук, защото нямаше друг избор. Хейл беше доволен, останалите капитани — също. Карбонел беше предоставила нужната информация с очакването да изпратят именно него. Но стига толкова. Край. Рискуваше живота си напразно.

— Добре, тръгвам си — извика той.

Заел клекнало положение, Малоун се взираше в мрака. Най-близкият източник на светлина се намираше на няколко километра от тук, на някакъв остров в залива. Далеч долу вълните продължаваха яростната си атака срещу скалите. Уайът дебнеше някъде наоколо. Нямаше никакъв шанс да се добере до третия участник в импровизираното състезание. Някой си Нокс. Уайът щеше да бъде готов да го посрещне.

Нямаше друг избор, освен да изчака и да види как ще се развият събитията.

— Хей, Малоун! — долетя гласът на Уайът. — Очевидно разполагаш с информацията, с която разполагам и аз. Един от двама ни ще спечели. Нека да видим кой ще бъде той.