Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (78)

77

Той бе висок и жилав, с дълга черна брада, привързана с панделки. Чифт пищови висяха на широкия колан, който минаваше през раменете му и стигаше до кръста. Умен, политически просветен и безумно смел. Никой не знаеше истинското му име. Тач? Или може би Тахе? В крайна сметка си избра Едуард Тийч, но всички го познаваха само като Черната брада.

Роден в Бристол и израснал в Западна Индия, по време на войната за испанското наследство той служил при каперите в Ямайка. После се появил на Бахамите, където сключил договор с пират на име Хорниголд. Постепенно изучил занаята и се сдобил със собствен кораб. През януари 1718 г. се появил в Бат и си изградил база на остров Окракоук в устието на река Памлико. От там излизал да плячкосва търговските кораби в целия Карибски басейн, след като получил благословията на местния губернатор с цената на щедри подкупи. В един момент организирал пълна морска блокада на Чарлстаун, а след успешното й приключване решил да се оттегли. Продал кораба си, купил си къща в Бат и си издействал помилване за всички предишни прегрешения. И не само това — дори успял да сложи ръка върху корабите, които пленил. Което изнервило съседната колония Вирджиния дотолкова, че нейните управници решили да прочистят Бат от пиратите.

В неделя, 21 ноември 1718 г. в протока Окракоук се появили два тежковъоръжени кораба, които хвърлили котва на безопасно разстояние от плитчините и коварните течения. Екипажите им били съставени от моряци на Британския кралски флот под командването на лейтенант Робърт Мейнард — опитен, решителен и смел офицер.

Черната брада бил на борда на закотвения в пристанището „Адвенчър“. Почти не обърнал внимание на появата на британските бойни кораби, защото вече половин година не се занимавал с пиратство. Екипажът му бил сведен до минимум. Никой не желаел да служи при човек, който се бил отказал от доходоносното плячкосване. Повечето от опитните му хора отдавна били избити, а оцелелите спокойно си живеели в Бат. На борда на кораба останали едва двайсетина моряци, една трета от които били негри.

Предпазни мерки все пак били взети. Край осемте оръдия били струпани барут и гюлета. Мокри одеяла покривали склада с мунициите, предпазвайки го от евентуален пожар на борда. Оръжейната наблизо била претъпкана с пушки, пищови и саби. Просто за всеки случай. Черната брада бил убеден, че англичаните няма да посмеят да го нападнат.

Атаката започнала на разсъмване. В жива сила Мейнард трикратно превъзхождал Черната брада. Но в суматохата, която съпътствала началото на бойните действия, неговите кораби заседнали в плитчините. Черната брада спокойно можел да се изтегли на север, но той не бил страхливец. Изправил се до перилата с чаша в ръка и изкрещял: „Проклет да бъда, ако ти дам дори пукната гвинея или взема нещо от теб!“.

„Не искам мръсните ти пари — отвърнал му Мейнард. — Нито пък ще получиш нещо от мен.“

И двамата били наясно, че битката ще бъде на живот и смърт.

Черната брада насочил осемте си оръдия срещу корабите на англичаните и ги засипал с гюлета. Единият бил изваден извън строя, а на другия били нанесени сериозни поражения. Но в хода на атаката „Адвенчър“ също заседнал в плитчините. Мейнард моментално се възползвал от това и заповядал на моряците си да изхвърлят целия баласт, включително варелите с питейна вода. После, сякаш с помощта на Провидението, от морето задухал силен вятър, който му помогнал да се измъкне от плитчините и да се насочи директно към „Адвенчър“.

Мейнард дал заповед на екипажа да се въоръжи с пищови и саби и да се подготви за абордаж. Самият той също се спуснал долу, поверявайки управлението на кормчията. Идеята му била да накара противника да приеме ръкопашния бой.

Черната брада обявил тревога и наредил на своите да грабнат оръжията си и куките за абордаж. Същевременно приготвил и една малка изненада, която била чисто негово изобретение. Стъклени бутилки, пълни с барут и сачми, които се възпламенявали с помощта на фитил. Следващите поколения щели да ги нарекат ръчни гранати.

Възпламенили бутилките на палубата на кораба, командван от Мейнард. Всичко потънало в пламъци и гъст дим. Но ефектът бил слаб, защото повечето членове на екипажа били долу, в трюмовете. Черната брада изтълкувал погрешно отсъствието на противник на палубата и изкрещял: „С изключение на трима-четирима всичките са зашеметени! Заповядвам незабавен абордаж! Да ги изколим!“.

Корабите се допрели един до друг, дългите куки били прехвърлени. Черната брада пръв се прехвърлил на вражеския кораб. Последвали го още десетина моряци. Стреляли по всичко, което мърдало.

Мейнард планирал реакцията си изключително прецизно. Той изчакал врагът да се прехвърли на палубата с почти целия си личен състав и едва след това дал заповед за контраатака. Настъпила суматоха. Изненадата дала резултат. Черната брада моментално оценил сериозността на положението и свикал хората около себе си. Започнал жесток ръкопашен бой. Палубата станала хлъзгава от кръвта. Мейнард се изправил директно срещу противника си и насочил пистолета си в него. Черната брада направил същото. Изстрелът на пирата не улучил, докато този на кралския офицер попаднал в целта.

Но Черната брада не можел да бъде спрян толкова лесно. Той измъкнал сабята си и принудил противника си да се защитава. Силен удар пречупил сабята на Мейнард. Той запратил дръжката към противника си и отстъпил крачка назад, за да вземе друг зареден пищов. Черната брада връхлетял върху него, вдигнал оръжието си за решителен удар. В същия миг един от моряците на Мейнард прерязал гърлото му.

Кръв плиснала на палубата.

Англичаните видели какво става и групово се нахвърлили срещу него. Едуард Тийч умрял от насилствена смърт. Пет огнестрелни рани. Плюс още двайсет, нанесени с хладно оръжие.

Мейнард заповядал да му отрежат главата и да я окачат на носа на кораба. Тялото било изхвърлено в морето. Според легендите обезглавеният труп направил няколко обиколки около кораба, преди да потъне.

Малоун прекъсна четенето. Беше направил опит да прогони тревогата си с помощта на интернет. Темата за пиратите винаги го беше привличала. Смъртта на Черната брада му направи силно впечатление.

В продължение на няколко години черепът на пирата висял от някакъв кол на северния бряг на река Хемптън във Вирджиния. И до днес мястото носи наименованието Блекбиърд Пойнт. После на някой му хрумнало да изпише името върху дъното на една висока чаша за пунш, която била използвана от клиентите на някаква кръчма в Уилямсбърг. Впоследствие то се появило и на сребърни чинии, но постепенно било забравено. Дали Общността има нещо общо, запита се той. Хейл едва ли случайно е кръстил яхтата си „Адвенчър“.

Той погледна часовника си. До кацането оставаше по-малко от час.

Четивото за пиратите се оказа грешка. Притеснението му нарасна. Независимо от романтиката, с която бе свързан животът им, те били груби и жестоки хора. Човешкият живот нямал никаква стойност за тях. Самите те живеели, за да грабят. Малоун нямаше причини да смята, че днес нещата се бяха променили. Защото ставаше въпрос за отчаяни хора, попаднали в отчаяна ситуация. Успехът беше единствената им цел, дори пътят към него да бе застлан с трупове.

До известна степен той се чувстваше така, както вероятно се е чувствал Робърт Мейнард преди конфронтацията си с Черната брада.

И тогава залогът бил огромен. Както днес.

— Какво си направила? — прошепна той, мислейки за Касиопея.

* * *

Нокс смени позицията си, използвайки за прикритие купчина отломки. Остана на едно ниво над земята, придържайки се близо до външната стена. През многобройните дупки в нея се виждаха водите на залива, облени от лунната светлина. Студеният вятър щипеше устните му, но птичата воня беше поносима именно благодарение на него.

След като изслуша репликите, които Уайът и Карбонел си размениха по радиостанцията, той реши да потърси място с по-добра видимост към предстоящата конфронтация. Може би с малко късмет щеше да получи шанс да ликвидира и двамата.

— Нокс!

Той замръзна на място. Уайът викаше него.

— Знам къде са скрити двете липсващи страници.

Послание. Лаконично и ясно. Помисли още веднъж, ако си решил да ме убиеш.

— Бъди разумен! — извика Уайът.

Нокс веднага разбра какво иска да му каже.

Имаме общ враг. Дай да се справим с него. Защо мислиш, че ти позволих да се сдобиеш с оръжие?

Добре. Идеята беше разумна. Поне засега.

* * *

Хейл се приближи към килията с трите затворнички. Косата на Кейзър беше прилепнала към черепа, дрехите й бяха подгизнали, но въпреки това от фигурата й се излъчваше някаква особена красота, дължаща се на възрастта и опита. Красота, която щеше да му липсва. Заедно със специалното й бельо.

— Значи дойде да разузнаваш, а? — извика той. — Може би с надеждата да откриеш мис Нел?

— Дойдох да поправя грешката си — твърдо отвърна Шърли.

— Макар и глупава, постъпката ти е достойна за възхищение.

Навън бурята най-сетне утихваше. Най-тежкото беше отминало. Но пред него стояха и други неотложни проблеми.

Обърна се към жената, която не познаваше. Слаба, стройна, с тъмна коса и мургава кожа. Истинска красавица. Спокойна и самоуверена. Напомняше му за Андреа Карбонел, а това не беше хубаво.

— Коя си ти?

— Казвам се Касиопея Вит.

— Появи се тук да ги спасяваш, така ли?

— Аз съм само една от многото.

Той веднага долови намека.

— Всичко свърши — обади се Стефани Нел. — Вече си умрял и погребан.

— Така ли мислиш?

Той бръкна в джоба си и извади джиесема, който хората му бяха отнели от Вит. Доста интересна играчка. В нея липсваше списък с контактите, нямаше запаметени номера. По всяка вероятност беше предназначен за разговори и съобщения само с един номер. С такива телефони работеха хората от разузнаването. Което автоматично включваше Вит в редиците на врага. Вече беше разбрал, че цялата атака по време на бурята имаше за цел отвличане на вниманието, за да се осигури спокойствие на тази жена.

И планът почти бе сполучил.

— И ти ли работиш за НРА? — попита.

— Работя за себе си — отвърна мургавата красавица.

Той се замисли върху отговора. Първоначалната му преценка беше вярна. Тази жена нямаше да проговори без принуда.

— Нали видя какво се случва с всеки, който отказва да отговаря на въпросите ми?

— Аз вече ти отговорих.

— Но аз имам още един въпрос. Много по-важен. — Ръката му с телефона се вдигна на нивото на очите й. — На кого докладваш с това?

Вит не отговори.

— Знам, че Андреа Карбонел очаква рапорта ти — добави Хейл. — Искам да й кажеш, че Стефани Нел я няма тук и че ти си се провалила.

— Няма как да ме принудиш да направя подобно нещо.

Хейл бавно осъзна, че това е истина. Беше достатъчно опитен, за да прецени, че тази жена е костелив орех. По всяка вероятност други хора следяха действията й в региона и със сигурност щяха да се задействат, ако връзката с нея бъде прекъсната. А тя просто трябваше да издържи до появата им.

— Нямам намерение да ти причиня нищо лошо — каза той и посочи Кейзър. — Лошото съм запазил за нея.