Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (50)

49

Бат, Северна Каролина

Търпението на Хейл се изчерпа. Тримата идиоти насреща му нямаха никаква концепция за спечелването на тази война. Така беше още от самото начало. Открай време фамилията Хейл бе имала доминираща роля в Общността. Тя първа бе осъществила контакт с Джордж Уошингтън и с Континенталния Конгрес и бе предложила да координира нападателните действия на всички капери. Дотогава корабите действали самостоятелно и правели какво си искат. Ефективността им била доста висока, но не можела да се сравнява с онази, която постигнали под обединеното командване. Естествено, фамилията Хейл получавала дял от плячката на всички капери от Масачузетс до Джорджия, но в замяна на това осигурявала надежден имунитет за техните действия — насочени най-вече срещу британския търговски флот. Фамилиите Сюркуф, Когбърн и най-вече Болтън също били там, но дейността им била далеч по-ограничена от тази на Хейл. Баща му го беше предупредил да си сътрудничи с колегите капитани, но да ги държи на дистанция и да поддържа свои лични контакти.

Не бива да разчиташ на тях, сине.

И това се оказа чистата истина.

— Писна ми до смърт от вашите обвинения и заплахи! — извика той.

— А на нас ни писна да ни държиш на тъмно! — гневно отвърна Болтън. — Нима не съзнаваш, че сключваш сделки с хората, които се опитват да ни тикнат в затвора?

— НРА е наш съюзник.

— Какъв съюзник? — попита Когбърн. — Направиха ли нещо, за да прекратят натиска срещу нас? Напротив, вкараха шпионин в компанията и провалиха плановете ни за отстраняването на Даниълс!

— Но откриха тайната на шифъра — напомни му Хейл.

— И какво от това? — мрачно го изгледа Болтън. — Защо все още не разполагаме с него?

— По какъв начин шпионинът повлия на отношенията ти с НРА? — пожела да узнае Сюркуф. — Защо изобщо са го внедрили?

Това беше първият смислен въпрос от началото на целия разговор. Което обаче не означаваше, че трябва да получи смислен отговор.

— Шефката на НРА иска смъртта на Стефани Нел…

— Защо? — прекъсна го Когбърн.

— Мисля, че е на лична основа. Тя не даде подробности. Задоволи се да каже, че Нел разследва както нея, така и нас. Което изисква съответната реакция. Помоли ме да го направя и аз се съгласих. Става въпрос за приятелска услуга.

— Но защо е внедрила шпионина, след като има теб? — попита Сюркуф.

— Защото той е лъжец, крадец и убиец! — процеди Болтън. — Гнусен вонящ пират, на когото никой не вярва. Прапрадядо му би се гордял с него.

Хейл пребледня от гняв.

— Достатъчно търпях обидите ти, Едуард! — извика той. — Предизвиквам те на двубой, тук и сега!

Това беше негово право.

Вероятността за конфликти между участниците в съвместни операции била голяма още в далечното минало. По принцип капитаните били крайно независими. Грижели се единствено за своите екипажи, нищо друго не ги интересувало. Но разприте и междуособиците водели до понижена ефективност. Целта била да се плячкосват чуждите кораби, а не да се карат помежду си. Все пак споровете никога не били решавани в открито море, защото моряците не били склонни да рискуват живота и корабите си заради дребнави кавги. Така се родил алтернативният начин за уреждане на междуличностните проблеми.

Директният сблъсък позволявал на капитаните да демонстрират смелостта си, като едновременно с това не застрашавали никой друг освен себе си.

Прост, но ефективен тест за смелост.

Болтън мълчеше и го гледаше.

— Работата е ясна — подхвърли Хейл. — Нямаш кураж за честен двубой.

— Приемам предизвикателството — обяви с равен глас Болтън.

Хейл кимна и се обърна към Нокс.

— Заеми се с приготовленията.

* * *

Малоун чу изстрела и се пъхна под близката маса за хранене, заобиколена със столове. Стъклената врата до нея се пръсна на хиляди късчета. Последваха още няколко изстрела, които го принудиха да остане притиснат към пода.

 

 

Касиопея реши да атакува и смело тръгна напред, продължавайки да стреля към неясната сянка.

 

 

Малоун изчакваше, притиснал глава към пода. Щеше да ликвидира противника си в мига, в който стрелбата престанеше. Проснат по корем, той стисна пистолета с две ръце. Очите му различиха сянката, която се приближаваше откъм фоайето. Няколко точни изстрела и всичко щеше да приключи.

 

 

Уайът с облекчение установи, че малкият офис в долния край на стълбището е празен. Основите на къщата представляваха няколко стаи с тухлени стени, които се използваха за склад. Те бяха наредени от двете страни на осветен от голи крушки коридор, който пресичаше сградата по цялата й дължина. Според информацията в туристическия център именно тук се съхраняваха хранителните продукти, бирата и отлежалото вино. Лъчите на слънцето огряваха далечния край на коридора двайсетина метра по-нататък. Всичко изглеждаше спокойно.

Той се втурна напред. Зад гърба му оставаше всичко онова, което Джеферсън беше наричал „издръжка“ на имението — кухнята, сушилнята, мандрата и помещенията на робите. Стигна до края на коридора и колебливо спря пред врата, обозначена като северна тоалетна. Мястото беше подходящо. На нивото на земята, извън стените на сградата, наистина дискретно.

Той извади мобилния си телефон и натисна бутона за изпращането на предварително подготвения есемес.

ГОТОВ ЗА ОТТЕГЛЯНЕ. СЕВЕРНАТА СТРАНА.

Съобщението щеше да бъде друго само при промяна в плановете. Още от самото начало беше уверен, че проникването в Монтичело няма да представлява проблем. Но оттеглянето беше съвсем друга работа. Затова бе приел помощта на Андреа Карбонел.

Уайът излезе навън и прекоси асфалтовата алея. Озова се далеч на север от главния вход, сред дървета и храсти, които предлагаха отлично укритие. Според предварителната справка в интернет на стотина метра североизточно от къщата имаше открита поляна. Изключително подходяща за приземяване. От вътрешността долетяха три изстрела и той се усмихна. При малко късмет жената би могла да застреля Малоун вместо него.

 

 

Касиопея беше сигурна, че в съседното помещение се крие някой. Беше зърнала сянката му въпреки гъстите облаци дим. Тревогата й за Котън нарастваше. Къде бе той? Кой беше стрелял по нея? В коридора вдясно мъглата не беше толкова гъста и тя зърна основата на някакво стълбище.

Човекът насреща знаеше, че тя е тук. И чакаше своя миг. Чакаше нея.

 

 

Малоун се прицели в тъмното петно, което се движеше в мъглата. Още метър-два и всичко щеше да е наред. Искаше да бъде сигурен, че няма да пропусне. Уайът не се хвана на въдицата му да поеме към горните етажи. Но сега беше кацнал на мушката му.

Той затаи дъх. Едно. Две.

 

 

Касиопея си даваше сметка, че е прекалено близо и се беше превърнала в мишена. Затова се стрелна към коридора вдясно, залепи гръб за стената и извика:

— Котън? Къде си?

 

 

Малоун шумна изпусна въздуха от гърдите си и наведе пистолета.

— Тук, вътре — обади се той.

— По-добре излез — извика тя.

Той се изправи и напусна салона. Фигурата на Касиопея изплува от гъстия дим.

— Този път наистина беше на косъм — обади се той и по погледа й разбра, че и тя мисли така.

— Какво става тук?

— Открих причината за всичките ни проблеми.

Нов звук разкъса тишината. Грохот, басов и ритмичен, който се усилваше.

Хеликоптер.

 

 

Прегърнал колелото с две ръце, Уайът внимателно огледа околността. Никой не го преследваше. Обърна се и хукна по леко наклонената пътечка между дърветата.

Хеликоптерът се появи от запад, снижи се и кацна на поляната. Той се втурна към отворената врата.

 

 

Малоун и Касиопея изскочиха навън и веднага видяха хеликоптера, който се снижаваше на около четиристотин метра от тях.

Твърде далеч, за да предприемат каквото и да било.

След минута на земята грохотът на моторите нарасна, свистенето на витлата се усили. Хеликоптерът се понесе над върховете на дърветата и изчезна на запад.

Край, това беше, поклати глава Малоун. Без колелото нямаше как да разберат какво е направил Андрю Джаксън. Решението на шифъра току-що беше отлетяло, може би завинаги.

— Можем да проследим тази птичка, нали? — погледна го Касиопея.

— Няма време — отвърна с въздишка той. — Птичката съвсем скоро ще кацне някъде наблизо и ще разтовари пътника си.

— Онзи, който стреля по мен?

Малоун кимна.

Управителят на имението бързо крачеше към тях, следван от Едуин Дейвис. Малоун се обърна и влезе в къщата. Останалите го последваха.

Не след дълго се озоваха в кабинета на Джеферсън. На масата в ъгъла лежеше стъклен капак.

— Стъклата на тези прозорци са оригинални, от деветнайсети век! — оплака се управителят. — Нищо не може да ги замени!

— Надявам се, че това място не е включено в списъка на световното културно наследство — подхвърли Малоун в опит да свали напрежението.

— Напротив, включено е — възрази управителят. — Още през хиляда деветстотин осемдесет и седма.

Малоун се усмихна. Това със сигурност щеше да се хареса на Стефани. Колко ставаха паметниците на културата, които беше унищожил? Четири? А може би пет?

Някъде из сградата се отваряха прозорци. Димът бързо се разсейваше. Към тях се присъедини жена на средна възраст с тъмночервена коса и бяла, изпъстрена с лунички кожа. Представи се като главен куратор, отговарящ за произведенията на изкуството в имението. Лицето й помръкна в мига, в който установи липсата на колелото.

— То е уникат — въздъхна тя. — Единствен екземпляр в целия свят.

— Кой е бил тук? — попита Дейвис, обръщайки се към Малоун.

— Един стар приятел, който явно ми има зъб.

Направи им знак да го последват в библиотеката, оставяйки кураторката и управителят да си говорят в кабинета. Там им обясни кой е Джонатан Уайът и добави:

— За последен път го видях преди осем години, на заседанието на комисията за вътрешно разследване, която го уволни.

Дейвис измъкна телефона си, набра някакъв номер и продиктува името на Уайът. Послуша известно време, после прекъсна връзката.

— В момента е на свободна практика — обяви той. — Наемник, готов да изпълнява всякакви поръчки. Живее във Флорида.

В съзнанието на Малоун отново се появи кодираното послание на Джаксън. Двайсет и шест букви, плюс пет символа.

GYUOINESCVOQXWJTZPKLDEMFHR

ΔФ:ХΘ

— Без колелото текстът на Джаксън не може да бъде дешифриран — въздъхна той. — Това е. Сега трябва да насочим вниманието си към Стефани.

— Мистър Малоун — обади се женски глас зад гърба му.

Той се обърна. Беше кураторката.

— Доколкото разбрах, вие проявявате интерес към шифровъчното колело — подхвърля тя, докато се приближаваше.

— Да — кимна той. — За него сме тук, но закъсняхме. А както вие правилно отбелязахте, то е единственото в света…

— Единственият оригинал в света — поправи го жената. — А не единственото колело.

Той очаквателно я погледна.

— В образователния център имаме доста копия на уредите, които е използвал Томас Джеферсън. Идеята беше децата да се упражняват на тях, за да придобият по-ясна представа за разнообразните изобретения на великия президент. Да ги пипнат и да ги усетят. Сред тях има и едно колело. Аз лично поръчах да го направят. То е от пластмаса, но е изработено точно по оригинала. С 26 диска и 26 букви, изписани отстрани. Помолих фирмата производител да възпроизведе абсолютно точно дисковете, изработени от Джеферсън.