Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (74)

73

Понеделник, 10 септември

0:20 ч.

Хейл получи новината, която очакваше. Подкрепленията бяха пристигнали и вече бяха на позиция около затвора. Нападателите най-после бяха попаднали в капана. Старият капан, използван от каперите. Плътен кръг около жертвата, който бавно се стеснява.

Обърна се към шестимата, които бяха на позиция вътре в затвора.

— Удряме ги здраво и ги отблъскваме назад, където чакат останалите.

Мъжете кимнаха.

Не знаеше имената им, но те го познаваха добре и това беше достатъчно. Съвсем наскоро бяха станали свидетели на отмъстителността на капитаните и очевидно изгаряха от нетърпение да му засвидетелстват своята вярност. А той не искаше от тях нищо повече от онова, което сам беше готов да направи.

Най-после беше стигнал до решението да обърне гръб на всякакви опити за примирие. Дойде времето за онзи единствен удар, който враговете му можеха да разберат.

— Искам да оставите жив само един от тях!

 

 

Тялото на водача излетя от електромобила и се тръшна на пътя. Колегата му беше изтласкан наляво, ръцете му инстинктивно хванаха волана. Един десен прав беше достатъчен, за да изхвърли и него. Електромобилът спря. Касиопея се надигна с насочен пистолет.

Двамата на чакъла посегнаха към оръжието си. Тя ги повали с по един куршум в гърдите. После скочи на алеята и тръгна към тях с насочен пистолет. Изрита оръжията им встрани.

Единият лежеше по гръб. Дъждът пълнеше отворената му уста. Другият беше паднал на една страна. Краката му бяха извити под странен ъгъл.

Касиопея се обърна и хукна обратно към електромобила.

* * *

Нокс се озова за втори път във форт „Доминиън“, този път като пленник на Андреа Карбонел.

— Колко хора имаш тук? — попита я той.

— В момента само тези двамата. На останалите заповядах да се изтеглят.

Защо да й вярва? Разбира се, тя не искаше много свидетели на онова, което се готвеше да извърши, но той не хранеше никакви илюзии. Беше в списъка на жертвите й също като Джонатан Уайът. Искаше да го накара да повярва, че все още са съюзници, че интересите им съвпадат. Мога дори да ти възложа задачата, за която говорихме. Но той знаеше, че не е така.

За пръв път я виждаше въоръжена.

Карбонел влезе във вътрешния двор и бавно огледа изоставените постройки и полуразрушените крепостни стени. Студеният въздух вонеше на птичи изпражнения. Схемата на крепостта изплува в съзнанието му. Дали тази жена бе достатъчно запозната с нея?

Може би именно в това се криеше неговото предимство. Мъртвите му помощници бяха на петнайсетина метра над главите им. И двамата имаха оръжие. Трябваше да се добере до него. От един опит. Втори нямаше да има.

* * *

Самолетът на Малоун напусна въздушното пространство на Канада и продължи на юг. Тревожеше се за Касиопея. Не биваше да отива сама на онова място. Да, тя беше достатъчно смела и много обичаше Стефани. Да, всички бяха притеснени и искаха да предприемат нещо. Но солова акция? Всъщност защо не? На нейно място вероятно би постъпил по същия начин, въпреки че това никак не му харесваше.

Бордовият телефон издаде мелодично писукане.

— Тук вилнее страхотна буря — прозвуча гласът на Едуин Дейвис от Северна Каролина. — Може би ще имаш проблем с приземяването.

— След три часа ще разберем. Какво става от другата страна на реката?

— Стрелбата се възобнови.

* * *

Касиопея свали лепенката от устата на Стефани.

— Господи! — рече по-възрастната жена. — Нямаш представа колко се радвам да те видя!

Тя повтори действията си и с лепенката върху устата на Шърли Кейзър.

— Добре ли си?

— Ще оживея. Махни това от ръцете и краката ми!

Вече освободена от оковите си, Стефани изтича по алеята и се върна с оръжията. Подаде едното на Шърли и попита:

— Знаеш ли как се използва това?

— Залагам сладкото ти дупе, че ще се справя!

Касиопея се усмихна.

— Готови ли сте?

Дъждът се спираше.

— Трябва да се доберем до пристана, където е лодката ми — добави тя. — Едуин чака от другата страна на реката, а на този бряг действа отряд на Сикрет Сървис.

— Показвай пътя — кимна Стефани.

— Искам да убия Хейл! — извика Шърли.

— Вземи си номерче да си изчакаш реда — отвърна Стефани и се обърна към Касиопея. — Нима искаш да кажеш, че цялата стрелба няма нищо общо с теб?

— Абсолютно — отвърна Касиопея. — Тези хора се появиха изневиделица едновременно с мен.

— Какво става?

— И аз си задавам същия въпрос.

* * *

Хейл насочи хората си към скрития изход в задната част на сградата. Трябваше да заобиколят затвора и да ударят нападателите, които атакуваха отпред. Повечето прозорци бяха разбити, но старата дървена конструкция се държеше. Поне засега. Той продължаваше да поддържа радиовръзка с хората си. Бяха готови и чакаха неговата заповед.

Приведен ниско към земята, той стигна до ъгъла и предпазливо надникна.

Бурята вилнееше вече цял час без никакви признаци за отслабване. Дъждът шибаше лицето му. Шмугна се под стрехата и напрегна взор към близката горичка. Бързо прецени, че дворът, където неотдавна беше извършена екзекуцията, играе ролята на възпиращ фактор. Нападателите се колебаеха да прекосят откритото пространство.

По стената над главата му забарабаниха куршуми.

Нещо тежко падна на земята и разплиска локвите. После още едно.

— Капитане, залегни! — изкрещя някой от хората му.

 

 

Касиопея рязко се обърна при трясъка на две последователни експлозии, долетели откъм сградата на затвора.

— Не знам кои са тези хора, но се радвам, че са тук — обади се Стефани.

Касиопея беше на същото мнение.

— Засега се налага да останем под прикритието на дърветата — каза тя. — Заобиколени сме от въоръжени мъже, а до пристана има поне двайсет минути път.

 

 

Хейл се надигна от мократа земя и огледа пораженията. Двете гранати бяха разбили предната врата, рамките на прозорците липсваха.

Но стените все още се държаха. Той измъкна радиостанцията и я приближи към устните си.

— Избийте ги! — заповяда. — Но искам поне един от тях да бъде заловен жив.

Мъжете около него знаеха какво да правят и откриха интензивна стрелба за отвличане на вниманието. Противникът отговори. Хейл потърси укритие зад ствола на близкия дъб. Разнесоха се викове.

Екна автоматичната стрелба, която постепенно се разреди, преминавайки в единични изстрели. После всичко утихна. Останаха само воят на вятъра и силният тропот на дъжда.

— Ликвидирахме всички — обяви един глас по радиостанцията. — Само един остана жив.

— Доведете го!