Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (39)

38

Бат, Северна Каролина

Хейл не успя да заспи. Много се надяваше, че след процеса ще успее да си почине, но в главата му се блъскаха твърде много тревожни мисли. Поне проблемът с предателя беше решен. Нокс се бе справил със ситуацията като истински боцман и капитаните получиха възможност да демонстрират пред подчинените си какво очаква всеки, който наруши устава. Това беше задължително и трябваше да се случва от време на време. Големите му тревоги обаче бяха свързани с ключа за шифъра.

Щеше ли да му го даде Карбонел? Парът беше излъгал Нокс. А може би и тя лъжеше него?

Дали най-накрая щеше да успее там, където се бяха провалили баща му, дядо му и прадядо му?

— Той е напълно неразгадаем — каза баща му. — Безразборни букви, изписани на лист хартия. Без никакъв смислен порядък.

— А защо ни е този шифър? — попита Хейл с цялата наивност на младеж, още ненавършил двайсет. — Нищо не ни заплашва. Нашето разрешително е валидно и действа без проблеми.

— Засега наистина е така. Настоящият президент проявява разум, подобно на повечето свои предшественици. По време на Първата световна война Уилсън бил изключително доволен от помощта ни. Също като и Рузвелт през Втората. Но има и президенти, които са отказвали да спазват споразумението ни с оправданието, че не е одобрено от Конгреса. Те са общо четирима. Първият е Андрю Джаксън, който стигнал до заключението, че разрешителното ни е неприложимо от гледна точка на закона. И това ни създаде сериозни проблеми.

Баща му никога не беше говорил за това.

— Кои по-точно са четиримата? — попита Хейл.

— Онези, които бяха застигнати от куршум.

Правилно ли беше чул?!

— Куентин, твоите братя и сестри не знаят с какво се занимавам в действителност, освен че ние притежаваме и управляваме различни търговски компании. Разбира се, те знаят за славното ни морско минало и се гордеят с участието ни в създаването на тази държава също като теб. Но нямат никаква представа с какво сме се занимавали на по-късен етап.

Той също, въпреки че баща му постепенно го въвеждаше в делата си.

— По време на Гражданската война Съюзът ни възложил задачата да прекъснем доставките за Конфедерацията по море. Получили сме разрешение да атакуваме френските и британските търговски кораби. Флотът на Съюза блокирал южните пристанища, а ние сме се заели с корабите в открито море. Е, пропуснали сме някои от тях просто защото все пак сме южняци. Това позволило на Конфедерацията да се съпротивлява по-дълго от очакваното.

Куентин за пръв път чуваше тази история.

— Линкълн бил бесен, но войната го принудила да използва услугите ни. Той знаел, че Джаксън е обезсилил разрешителните ни, но въпреки това ни дал пълна свобода на действие. Поведението му обаче коренно се променило, след като спечелил войната. Издал заповед за арестуването на всички капитани от Общността, обвинявайки ги в пиратство. — Баща му замълча за миг, спрял настоятелен поглед върху лицето му. — Все още помня деня, в който татко ми разказа онова, което ще споделя с теб сега.

Баща му наближаваше седемдесет и беше в лошо здравословно състояние. Като най-малък, Куентин беше държан настрана от бизнеса. По-големите му братя и сестри бяха постигнали далеч повече от него, но въпреки това избраният беше именно той.

— Линкълн е знаел, че при липсата на две определени страници от дневника на Конгреса нашите разрешителни са невалидни. Но ние наивно сме му вярвали. Въпреки че сме нямали защита при евентуален съдебен процес. Капитаните ги чакал затвор, а може би и разстрел като предатели.

— Но никой от фамилията Хейл не е влязъл в затвора, нали? — попита Куентин.

Баща му кимна.

— Защото Ейбрахам Линкълн бил отстранен.

Той все още помнеше с каква изненада и смайване узна за тайната дейност на Общността и за връзката между Андрю Джаксън и Ейбрахам Линкълн.

— Абнър Хейл организирал убийството на Андрю Джаксън. За целта наел Ричард Лорънс, но Джаксън се отървал невредим и си отмъстил, като отнел разрешителните ни. Абнър прибегнал до тази крайна мярка, след като Джаксън отказал да помилва двама пирати, обвинени в плячкосването на американски кораб. По онова време това бил голям скандал. В процеса участвали прочути адвокати и популярни личности, които обвинили правителството в нарушаване на закона. Издадените присъди били толкова спорни, че предизвикали смъртни заплахи срещу Джаксън. Един актьор, Джуниъс Брутъс Бут, прочул се с ролите си в Шекспирови пиеси, заплашил да пререже гърлото му или да го изгори на клада насред Вашингтон, в случай че откаже да помилва пиратите. — Баща му направи малка пауза и добави: — Той бил бащата на Джон Уилкис, който двайсет и шест години по-късно убил Ейбрахам Линкълн по заповед на Общността.

Сега вече му стана ясно защо през 1865 г. капитаните се бяха отървали от съдебно преследване.

— Наемането на младия Бут сложило край на заплахата — продължи баща му. — Станало лесно, защото той бил обзет от маниакална цел. А такива хора са с нестабилна психика и лесно се манипулират. Убийството на Линкълн хвърлило държавата в хаос. Забравени били всички заплахи за арест. На всичкото отгоре самият Бут бил убит, докато се опитвал да избяга. Четирима от съучастниците му били арестувани, съдени и обесени. Други петима влезли в затвора. Но никой от тях не подозирал за нашата роля и затова ние сме оцелели.

Както ще оцелеем и днес.

Всичко зависеше от Андреа Карбонел. И от това колко силно тя желаеше смъртта на Стефани Нел. Този коз трябва да се разиграе много внимателно.

На вратата на спалнята се почука.

— Видях светлината под вратата и си позволих да ви обезпокоя — каза личният му секретар.

Хейл мълчаливо го погледна.

— Затворникът моли за разговор с вас.

— Кой от двамата?

— Предателят.

— По какъв повод?

— Не ми каза. Просто помоли за разговор с вас, насаме.

* * *

Малоун отвори очи и придърпа часовника до леглото.

6:50 ч. сутринта.

Касиопея все още спеше. Той беше по тениска и боксерки, а тя — чисто гола, както обичаше да спи. И както му харесваше. Очите му се плъзнаха по извивките на тялото й. Кожата й беше гладка, без нито едно петънце. Беше красива. Жалко, че не разполагаха с повече време. Той се надигна и спусна крака на пода.

— Какво правиш? — попита тя.

Спеше леко както винаги.

— Трябва да тръгваме.

— Какво се случи снощи?

— Изтрих ключа на шифъра от сървъра на „Гарвър“, но това ще ги забави само с няколко часа — обясни той. — Вероятно вече знаят, че съм изпратил имейл до себе си.

Той изчака секундата, която й беше необходима, за да вникне в казаното.

— Следователно знаят, че си тук — кимна тя.

— Регистрирах се под чуждо име и платих в брой. Струваше ми бакшиш от сто долара, но администраторът не ми поиска никакъв документ. Обясних, че не искам жена ми да знае къде съм. — Посегна към дрехите си и добави: — Още снощи си дадох сметка, че те ще проследят имейла до тук. Но искам да знам кои са тези хора. Възможно е да ни отведат до Стефани.

— Мислиш, че ще разиграят театър ли?

— О, да. Предполагам, че вече чакат долу. Въпросът е колко внимание искат да привлекат. Ние обаче имаме едно предимство, което не им е известно.

Тя веднага го разбра.

— Точно така — кимна Котън. — Предимството си ти.