Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (82)

81

Нова Скотия

Уайът чакаше жената насреща му да приеме предизвикателството. Камъкът с петия символ беше точно над главата му, старателно споен с хоросан. Някогашните строители бяха използвали много камъни с неправилна форма, за да изградят основите на крепостта, запълвайки разстоянието между тях със здрава мазилка. Нямаше да е трудно да изкърти този над главата си. Трябваха му само чук, секач и железен лост.

— Какво си намислил? — попита Карбонел, все още с пистолет в ръка.

— Цял живот ли се занимаваш с манипулации? — попита той. Наистина му беше любопитно да знае.

— Животът ми е борба за оцеляване, Джонатан. Също като твоя.

— Стигна дотук с цената на куп лъжи. Загинаха хора. Не ти ли пука за тях, дори мъничко?

— Върша каквото трябва. Точно като теб.

Не му харесваше, че непрекъснато го сравняваше със себе си. Той можеше да е всякакъв, но нямаше нищо общо с нея. Държеше фенерчето насочено надолу, към прииждащата морска вода. Най-долните улеи вече не се виждаха.

— Какво чакаш? — попита тя.

— Появата на нашия гостенин.

— И ти ли ги чу?

Веднага отбеляза множественото число.

— Това не са твоите хора — рече той. — Убих ги и двамата.

Тя вдигна пистолета. Той изключи фенерчето и пещерата потъна в непрогледен мрак. Тресна изстрел. Усилено от затвореното пространство, ехото сякаш щеше да спука тъпанчетата му. После втори. Но той вече беше сменил позицията. Знаеше, че тя ще стреля в мига, в който светлината изчезне.

— Това е лудост, Джонатан — долетя гласът й от мрака. — Защо не се разберем? В тази тъмница има реална опасност да се избием.

Той не отговори. Сега мълчанието беше допълнително оръжие за него.

В пещерата с рев нахлу нова вълна солена вода. Той се отпусна на колене и зачака. Държеше фенерчето вдигнато високо над главата си. Карбонел също млъкна. Едва ли беше на повече от три метра разстояние, но кипящата вода и мракът й пречеха да го локализира. За негов късмет обратното не беше вярно.

* * *

Касиопея и Стефани помогнаха на бинтованата и все още замаяна Шърли Кейзър да слезе от каросерията на пикапа.

— Здравата боли, по дяволите! — промълви тя.

— Трябва да издържиш още малко — прошепна Стефани. — Помощта вече е на път.

Дано да е вярно, въздъхна в себе си Касиопея. Едуин Дейвис би трябвало да се усъмни в думите й. „Адвенчър“ беше осветен, на борда му кипеше усилена дейност. Хейл явно държеше на думата си и подготовката за отплаване беше в пълен ход. Тя не пропусна да отбележи, че мъглата започва да се разкъсва и между тъмните облаци примигват звезди.

— Ще се справя — тръсна глава Шърли.

Хейл стоеше до мостика на шест-седем метра от тях.

— Надяваш се да ни очистиш, без никой да забележи, а? — подвикна му Касиопея.

— Едва ли ще се стигне до скандал — пристъпи към нея той. — Разполагам с много козове, благодарение на глупавия ти опит за освобождаване на затворниците. Ти наруши куп закони. Дани Даниълс няма да иска шум и със сигурност ще възстанови разрешителните ни. Тогава всичко ще бъде наред.

— Може би грешиш — подхвърли Стефани.

Тя има право, помисли си Касиопея, спомнила си решителността, с която Даниълс настояваше двамата с Котън да направят всичко възможно за освобождаването й. Явно нямаше да се спре пред нищо. Хейл подценяваше президента. Може би защото не знаеше какво беше споделил той с нея — че и бездруго ще сложи точка на политическата си кариера.

Този важен факт предлагаше доста място за маневриране.

— Качвайте ги на борда! — заповяда Хейл.

* * *

Малоун успя да стигне незабелязано до предната палуба. В един момент почти изпусна хлъзгавата верига, но всичко приключи благополучно.

Измъкна пистолета и се огледа. От двете страни на изнесената напред командна кабина с огледални стъкла се виждаха тесни пътечки. В кабината светеше. Челните стъкла бяха леко заоблени в синхрон с аеродинамичната форма на яхтата. Наоколо беше пусто, но за всеки случай той остана проснат върху излъсканите дъски.

Оживлението на брега нарастваше. Някой можеше всеки момент да се появи на палубата. В крайна сметка Малоун реши да рискува и пропълзя към парапета. Успя да зърне трите жени, които се качваха на борда под охраната на въоръжени мъже. Двете от тях подкрепяха третата. По-възрастен мъж наблюдаваше процедурата от пристана, а след това последва групата.

Веднага разпозна Касиопея и Стефани. Третата жена трябваше да е Шърли Кейзър. Той измъкна джиесема от джоба си и натисна бутона за бързо набиране. Дейвис вдигна веднага.

— Яхтата потегля — шепнешком го информира Малоун. — Всички вече сме на борда, време е да изпратиш армията.

В буквалния смисъл на думата, както се бяха разбрали, преди да тръгне от левия бряг.

— Това го остави на мен. А ти какво ще предприемеш?

— Каквото трябва.

* * *

Хейл стъпи на борда на „Адвенчър“ със самочувствието на стар морски вълк, приемащ всички предизвикателства на съдбата. Точно както предците си, които бяха вършили същото преди триста години. След всичко, което беше направил през отминаващата нощ, екипажът му би трябвало да се гордее с него. Беше се сражавал рамо до рамо с хората си, безстрашно и без никакво малодушие. Сега му оставаше да се справи и с Андреа Карбонел, за да постигне всичките си цели. Надяваше се, че Нокс ще успее да я ликвидира и да прибере липсващите страници. Беше готов да плати за тях толкова, колкото му поиска Уайът. Дори би го наел на постоянна служба, по дяволите!

— Готови за отплаване! — заповяда на висок глас той. — Развържете въжетата и вдигнете котвата!

Това плаване възнамеряваше да командва лично. С удоволствие се вслуша в могъщото мъркане на двата дизелови двигателя, всеки с мощност от 1800 конски сили. На яхтата нямаше генератори, заменени бяха с ултрамодерни литиевополимерни акумулатори, които осигуряваха изобилие от електроенергия. Платната бяха готови в своите специални ниши, очакващи командата да се разгънат на вятъра, която щяха да им подадат повече от двайсет компютъра. Това щеше да се случи близо до протока Окракоук, след който ги очакваше безбрежната шир на Атлантика.

Видя, че водят затворничките към главната кабина, и вдигна ръка.

— Не там! Закарайте ги на задната палуба, до басейна. Там съм им приготвил специална изненада.

* * *

Уайът си сложи очилата за нощно виждане, които измъкна от раницата си. Карбонел стоеше на няколко крачки от него, благоразумно приклекнала във водата. Главата й се въртеше на всички страни, но очите й нямаше как да пронижат тъмнината. Напрегнала слух, тя очевидно следеше промяната в грохота на нахлуващата вода. Той погледна надолу. Водата стигаше до бедрата му. Истинската промяна щеше да настъпи, когато се напълнеха и горните шахти, отстоящи на около два метра от дъното на пещерата. Разполагаше най-много с половин час, преди това да стане. После усети някакво движение.

Иззад ъгъла се появи фигурата на мъж. В едната си ръка държеше загасено фенерче, а в другата стискаше пистолет.

Клифърд Нокс.

Добре дошъл. Ето ти и един малък подарък от мен.

Уайът включи фенерчето си и го подхвърли към мястото, на което се спотайваше Андреа Карбонел.