Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (57)

56

Белият дом

Касиопея седеше на канапето в Овалния кабинет до Едуин Дейвис. Веднъж вече беше влизала тук. Почти нищо не се беше променило. Същите две картини на Норман Рокуел на една от стените, същият портрет на Джордж Уошингтън над камината срещу тях. От полицата над нея се спускаха зелените листенца на шведски бръшлян — традиция, останала от администрацията на Кенеди, както беше пояснил Дейвис. Пред камината бяха поставени два стола с високи облегалки, които тя познаваше от многобройните снимки в пресата. На тях президентът заемаше левия стол, а гостуващият държавен глава — десния. Ритуал, въведен от Франклин Рузвелт, който държал гостите му да бъдат седнали срещу него. Така недъгът му не личал прекалено много.

Вратата се отвори и Даниълс влезе в кабинета.

Седна на единия от столовете пред камината и се обърна към тях.

— След малко ще се появят репортерите. Налага се да направя няколко снимки в компанията на новоназначения посланик на Финландия. При тези фотосесии те не бива да задават въпроси, но въпреки това го правят. Така са устроени, мислят само за сензации.

Видимо е притеснен, отбеляза Касиопея.

— Няма как да бъде другояче — добави с въздишка президентът. — Покушението срещу мен ще бъде такава сензация, поне за известно време. Ако им кажем истината, никой няма да ни повярва. Какво мислите за приятелското събиране, което завърши преди малко?

— Здравата ги разтърсихте — рече Дейвис.

— А аз се ядосах. Чухте ли какво изтърси онзи арогантен мръсник от АНС, след като напуснах залата?

— Карбонел си я бива — отбеляза Дейвис. — Справи се много добре, без да разкрива нищо.

— Хитра лисица — кимна Даниълс. — Раздава картите, без да й мигне окото. Тя е мишената ни без никакво съмнение. Сещам се за „Кръстникът“, в който дон Корлеоне поучава Майкъл по един наистина великолепен начин: Предателят е онзи, който пръв ти предлага помощ. Ще кажете, че това е само филм, но в случая сценаристът е абсолютно прав.

— Защо им казахте за Стефани? — попита Касиопея.

— Няма да навреди. Поне ще знаят, че много държа да я открият. А в момента всеки един от тях изгаря от желание да ми бъде полезен. Може пък някой да ме изненада с полезен ход. Предполагам, че Котън вече пътува, нали?

Дейвис поясни, че лошото време е забавило полета на специалния самолет на Сикрет Сървис, а после с въздишка добави:

— Все още нямаме представа как и кога Уайът ще се появи там.

— Но ще се появи — уверено кимна президентът. — Научихте ли някакви подробности?

— В Държавния архив попаднахме на писмо до Джордж Уошингтън, изпратено от жителите на Къмбърланд, Нова Скотия. В него те изразяват симпатиите си към каузата на Американската революция и открито предлагат Нова Скотия да бъде окупирана от Континенталната армия. Дори настояват Халифакс да бъде опожарен, а англичаните — избити. Ние не сме приели изцяло офертата, но все пак сме завладели няколко стратегически пункта. Един от тях е форт „Доминиън“. Крепостта пазела фланга на армията ни и не допуснала британските кораби в Махоун Бей, докато основните сили напредвали към Монреал и Квебек. Но когато англичаните ни разбили при Квебек, ние сме се изтеглили от форта и сме го опожарили. Като военен стратег Джаксън със сигурност е имал информация за „Доминиън“, но отказал да го нарича с английското му название „Уайлдуд“.

Касиопея слушаше с интерес разказа на Дейвис за 74-те британски войници, загинали при съмнителни обстоятелства по време на американската окупация. Няколко офицери от Континенталната армия били изправени пред военен съд и впоследствие оправдани. След революцията Канада вече не представлявала военен интерес и бързо се превърнала в рай за пирати и капери. Нова Скотия привлякла над 30 000 британски лоялисти от новосъздадените Съединени щати, една десета от които били избягали роби.

— През хиляда осемстотин и дванайсета отново сме се опитали да завладеем Канада, но безуспешно — добави Дейвис.

— Какво друго би могло да се случи? — горчиво попита Даниълс. — Същото налудничаво мислене като на онези петли в заседателната зала, които са загрижени единствено за собственото си оцеляване. Разбрахте ли нещо за петте символа в края на посланието?

Дейвис вдигна папката, която лежеше в скута му.

— Възложих разследването на служители от националната сигурност тук, в Белия дом. Хора, на които вярвам. Никой не откри нищо, но една от служителките — страстна почитателка на конспиративните теории, успя да открие символите върху каменна плоча, намерена при някакви разкопки.

Той извади от папката лист хартия и го разгърна така, че и президентът, и Касиопея да го виждат.

— Предполага се, че каменната плоча е намерена в Оук Айланд на трийсет метра дълбочина в ямата, изкопана от иманярите. Когато попаднали на нея, те решили, че ще открият нещо ценно вътре в камъка или под него. Но за тяхно съжаление не открили нищо.

— Какво означават надписите? — попита президентът.

— Обикновени позиционни кодове — отвърна Дейвис и разгърна още един лист.

— Предполагаемият текст гласи „Два милиона фунта стерлинги са закопани на дълбочина шестнайсет метра“. — Дейвис направи малка пауза. — Но има един проблем. Никой не е виждал тази плоча. Никой не знае за нейното съществуване, въпреки че се споменава в многобройните книги, написани за острова.

После той ги засипа с подробности. Плочата била открита някъде около 1805 г. по време на мащабни разкопки. Местен жител на име Джон Смит я отнесъл в дома си и я поставил като украшение над камината. Там тя престояла близо петдесет години до смъртта му. А после изчезнала.

— Откъде тогава знаем как изглежда? — попита Даниълс.

— Отличен въпрос, на който за съжаление няма отговор. Рисунката, която държите в ръце, е единствената и присъства във всички книги.

— Кой е дешифрирал текста?

— И това не се знае. Съществуват най-различни хипотези.

Даниълс се облегна назад с двата листа в ръце.

— Камък, който никой не е виждал — промърмори той. — Текст, преведен от неизвестно лице… Но въпреки това Андрю Джаксън използвал почти идентични символи, за да скрие двете липсващи страници от дневника на Конгреса?

— Това е напълно възможно — отвърна Дейвис. — Джаксън е чул легендите, свързани с Оук Айланд. Иманярите копаели там от години. Освен това Махоун Бей е известно пиратско свърталище. Може би е вложил и скрита ирония в избора си на скривалище.

— Ти си необичайно мълчалива — отбеляза Даниълс, обръщайки се към Касиопея.

— Трябва да поговорим със съпругата ви.

— Може би искаш да използваш подслушваните телефони?

— Не, тревожа се за Стефани.

— Вече поставихме къщата на Кейзър под видеонаблюдение — обади се Дейвис. — Монтираха го двама от нашите хора днес преди разсъмване.

— Трябва да изпратим съобщение до Хейл, което ще бъде достатъчно, за да го отстраним от играта — добави Касиопея.

— Разбирам — кимна президентът. — Но все още се питам дали покушението срещу мен наистина е било организирано от проклетите пирати.

— Напълно е възможно — отвърна Дейвис.

— Имам предвид думите, с които се обърнах към участниците в заседанието преди малко — уточни Даниълс. — Май ще се наложи да ги отстраним всичките…

Но тя веднага разбра дилемата, пред която беше изправен президентът. Публичното стълкновение беше изключено. Нямаше да донесе нищо добро както за Белия дом, така и за цялата разузнавателна общност. Следователно трябваше да се действа на тъмно, без много шум. Работа тъкмо за нея и за Котън Малоун. Разбира се, само тя и Дейвис знаеха за информацията, с която разполагаше Куентин Хейл. Но Дейвис беше прав — сега не беше времето да занимават президента с тези неща.

— Котън трябва да открие двете липсващи страници — обади се Даниълс.

— Може би няма да е необходимо — възрази тя. — Бихме могли да захраним Хейл с произволна информация, използвайки телефонната линия, която подслушва. И да го накараме да повярва, че го държим в ръцете си.

— А това ще помогне на Стефани — съгласи се Даниълс. — Разбира се, ако е в ръцете на пиратите.

— Вероятно си давате сметка, че Стефани може да се окаже в ръцете на Карбонел и тогава…

— Знам — вдигна ръка Даниълс. — Просто исках да подчертая, че животът на Стефани е важен за нас. А ако между Карбонел и пиратите съществува връзката, за която всички подозират, посланието ще бъде ясно и за тях. Да се надяваме, че ще го разберат.

— Полин е в кабинета си — добави Даниълс. — Канеше се да излиза, но аз я помолих да те изчака.

Дейвис се изправи и тя го последва. Президентът гледаше в краката си. Лицето му беше мрачно.

— Направете всичко възможно да откриете Стефани — промълви той. — Не ме интересува как. Лъжете, крадете, но я доведете жива и здрава!

 

 

Касиопея и Едуин Дейвис влязоха в кабинета на Първата дама. Полин Даниълс стана от бюрото и сърдечно ги поздрави. После затвори вратата и ги настани на двете кресла срещу бюрото. Касиопея преодоля чувството си, че е излишна в тази стая.

— Довечера ще организираме един разговор по вашия телефон — решително започна тя. — Научихме, че мисис Кейзър ще присъства на някакво събитие и няма да се прибере преди осем и половина. Имате достатъчно време да запаметите текста, който ще ви изпратя по-късно, а после да го възпроизведете със свои думи. Едуин ще остане при вас, а аз ще бъда от другия край на линията.

Първата дама хвърли кос поглед към Дейвис и промълви:

— Съжалявам. Нямах представа, че ще стигнем дотук.

— Вината не е твоя.

— Но Дани мисли, че съм го предала.

— Каза ли го? — вдигна вежди Дейвис.

— Не. На практика не пророни нито дума, което бе достатъчно красноречиво. — Жената тъжно поклати глава. — Имам чувството, че го убивам…

— Сега не е време за подобни разговори — намеси се с делови тон Касиопея.

— Но не изпитвате съчувствие към нас, нали?

— Животът на една жена е заложен на карта.

— Вече разбрах — кимна Първата дама. — Стефани Нел. Познавате ли я?

— Тя е моя приятелка.

— Още не мога да повярвам! Двете с Шърли си говорим за толкова много неща! В същото време аз изобщо не съм в течение на ставащото тук. Вероятно вече сте наясно, че ние със съпруга ми водим съвсем отделен живот. Случайно дочух за предстоящата му визита в Ню Йорк, но не обърнах внимание. Помислих си, че е поредното кратко пътуване, което ще бъде обявено в последния момент.

Тези думи бяха изречени с умолителен тон.

— Каква глупачка съм била — горчиво добави по-възрастната жена.

Касиопея беше на същото мнение, но не каза нищо. Дейвис също мълчеше.

— Предполагам, че Едуин вече ви е обяснил за какво става въпрос. Между нас никога не е имало нищо, от което да се срамуваме.

— Да, знам.

Измъчена усмивка разтегли устните на Полин.

— Не знам как е при вас, мис Вит, но за мен това е нещо съвсем ново. Просто не знам какво да правя.

— Кажете истината. Докрай.

Касиопея замълча за момент, очаквайки другите да вникнат в посланието й.

— Предполагам, че вече е крайно време двамата с Дани да си поговорим за Мери. Отдавна не сме го правили.

— Направете го. Но в момента двама от най-близките ми хора се намират в опасност и имаме нужда от помощта ви. — Касиопея стана от мястото си. — Заминавам за Фредериксбърг. Около седем ще звънна на Едуин, за да му продиктувам текста.

Тръгна към вратата, но на половината път спря и се обърна. Сети за още нещо, което беше убягнало от вниманието на Първата дама и на Дейвис.

— Веднъж съпругът ви ми каза следното: „Не режи опашката на кучето сантиметър по сантиметър. То така и така ще вие, затова я отрежи наведнъж цялата“. Препоръчвам и на двама ви да се вслушате в този съвет.