Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (35)

34

Мериленд

Малоун се шмугна в офиса на два метра от себе си. Куршумът, който го последва, се заби в рамката на вратата. Във въздуха бръмнаха още няколко. Той извади пистолета си и потърси укритие зад бюрото. Но отвън се разнесе едва чутото захлопване на врата. Врагът се беше оттеглил.

В следващия миг прозорците се разтресоха от силна експлозия и се озариха в оранжево. Той се приближи към тях, разделяйки вниманието си между вратата на офиса и пламтящата кола навън. От насрещните стъкла проблеснаха алени пламъчета. Той изскочи в коридора и се втурна натам, но видя само някакъв мъж, който излетя от сградата, скочи в една от колите на предния паркинг и рязко потегли. Самият той също трябваше да изчезне от тук, и то бързо. Някой може би бе чул стрелбата и експлозията и вече бе повикал полицията — въпреки че институтът се намираше в гората, далеч от населени места. Но преди това…

Той се обърна и с няколко скока се озова пред кабинета на Вокио. Мониторите на бюрото продължаваха да излъчват синкаво сияние. Спря пред най-близкия от тях и присви очи. Отвореният файл на екрана съдържаше решението на шифъра на Джеферсън. Явно Вокио бе избягал, обзет от паника.

Малоун затвори файла, откри програмата за електронна поща, прикачи документа и го изпрати на собствения си имейл адрес. После изтри файла и изключи компютъра. Не беше особено сигурна предпазна мярка, но все пак щеше да му спечели време.

Погледна навън през тъмната рамка на прозореца. Колата долу продължаваше да гори. Дъждът шибаше стъклото с острите си иглички. На стотина метра вдясно от пламтящите ламарини зърна тъмна бягаща фигура.

Всички се спасяваха.

* * *

Уайът реши, че сега е времето за достойно оттегляне. Вокио беше мъртъв. Бе предупредил нещастника да се държи близо до него. Ако го беше послушал, все още щеше да е жив. Така че Уайът не би трябвало да се чувства зле. Но се чувстваше именно така.

Продължи да тича.

Карбонел го подмами тук с обещанието за двоен хонорар, но истинската й цел беше да си остане тук. Това бяха нейните хора. Което означаваше, че трябва отново да си поговорят. Вече при неговите условия. Той знаеше как точно да го направи.

* * *

Нокс влезе и бавно огледа екипажа на „Адвенчър“. Куентин Хейл мълчеше и чакаше. Явно беше любопитен да разбере какво ще каже боцманът.

— Капитан Хейл, последният разговор помежду ни се проведе по открита линия и нямаше как да споделя всичко, което научих…

В момента прилагаше на практика една от най-важните стратегии, които беше научил от баща си: винаги действай по план. Обратно на широко разпространеното мнение, пиратите никога не атакували на сляпо. Независимо дали действали на сушата или в открито море, те винаги прибягвали до услугите на разузнавателен отряд. Най-предпочитаното време за нападение било на разсъмване, в неделя или по време на официални празници, когато елементът на изненадата предотвратявал бягствата и преодолявал съпротивата.

— От известно време насам използвам тактиката на периодични проверки — продължи той. — Внимавах за всичко, което е извън обичайното. Големи покупки, охолен начин на живот, семейни проблеми. Може да ви прозвучи странно, но жената е в състояние да тласне мъжа към невероятни глупости…

Остави думите да увиснат във въздуха и внимателно огледа лицата срещу себе си. Очите му се местеха от едно на друго, без да спират нито за миг. Театърът беше предназначен само за един зрител: Куентин Хейл. Ако успееше да убеди него, останалото бе без значение.

Моментът за решителния удар настъпи.

После щеше да мисли как да отстрани Стефани Нел.

* * *

Малоун напусна сградата и огледа обгорената кола. Тялото зад волана продължаваше да гори. Регистрационната табела беше почерняла, но цифрите и буквите все още можеха да се разчетат и той ги вкара на сигурно място в невероятната си памет.

Заобиколи сградата и излезе на големия паркинг. Колата, която му бяха дали, все още беше там. Задното стъкло липсваше, както и повечето от страничните. Ламарината беше надупчена от куршуми. Но гумите бяха здрави, а на асфалта липсваше характерното петно от изтекло гориво. Чист късмет, рече си той. Скоро широката площадка щеше да бъде задръстена от патрулки с включени синьо-червени светлини, а полицията щеше да е навсякъде. Вятърът свиреше в клоните на дърветата и сякаш го подканяше да се маха. Вдигна глава към небето. Дъждовните облаци бързо се разкъсваха и между тях надничаха звездите.

Беше време за тръгване.