Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (73)

72

Северна Каролина

Хейл държеше положението под контрол. В имението винаги дежуряха дванайсет души, всичките достатъчно опитни, за да се защитават добре. Беше заповядал да отворят оръжейната и да ги снабдят с оръжие по избор. По всичко личеше, че главната цел на нападението бяха голямата къща и затворът. В близката гора имаше най-малко четирима души, които ги подлагаха на интензивен обстрел. И в затвора електричеството беше прекъснато, но за разлика от къщата в приземието имаше дизелов генератор.

— Вържете ръцете и краката на арестуваните и им запушете устата! — заповяда той.

Един от мъжете кимна и изчезна. Хейл поддържаше непрекъсната радиовръзка с центъра по сигурността. От там вече бяха извикали подкрепление. Останалите членове на екипажа щяха да се появят всеки момент. Реши, че ще е най-добре да прехвърли затворничките на борда на „Адвенчър“. Просто за всеки случай.

— Искам да ангажирате цялото внимание на нападателите — обърна се към другия надзирател той. — Обстрелвайте ги непрекъснато, не им давайте да вдигат глава!

Мъжът кимна. Хейл се спусна на долния етаж и пое към задния вход, през който обслужваха затворниците. Той беше изкусно замаскиран в стената и можеше да бъде забелязан само от хората, които знаеха за него. Край него дежуреше един член на екипажа, който току-що беше докладвал, че всичко е спокойно. В това нямаше нищо чудно, тъй като в тази част на постройката липсваха прозорци, а врата не се виждаше. Вероятно Карбонел беше решила да се разправи лично със Стефани Нел, помисли си той. Но дали операцията целеше нейното освобождаване? Беше най-вероятният вариант, защото Карбонел едва ли щеше да вдига толкова шум, ако искаше да я ликвидира.

Нещата се бяха променили. Отново. Много добре. Той умееше да се адаптира.

Изнесоха Нел и Кейзър от килията. Ръцете им и краката им бяха стегнати със здраво тиксо, устните им бяха скрити зад плътни лепенки. И двете оказваха съпротива.

Хейл вдигна ръка и хората му спряха. Той се приближи към Стефани Нел и опря дулото на пистолета в главата й.

— Стой мирно или ще ви застрелям и двете!

Нел престана да се дърпа. В очите й блестеше омраза.

— Гледай на нещата по друг начин. Колкото по-дълго дишаш, толкова по-големи са шансовете ти да останеш жива. Но куршум в главата слага точка на всичко.

Нел кимна, улови погледа на Кейзър и поклати глава. Стига толкова.

— Много добре — хладно се усмихна Хейл. — Знаех си, че ще проявиш здрав разум.

Изнесоха ги навън, където чакаше електромобил. Хвърлиха ги направо в мокрото багажно отделение. Отстрани стояха двамата надзиратели с пушки в ръце и внимателно оглеждаха гората. Всичко изглеждаше спокойно.

Мъжете скочиха в електромобила. Той вече ги беше предупредил да не използват основната алея към пристана, а да минат по тясната пътека, по която превозваха селскостопанско оборудване. И да бързат.

Хейл се завъртя и отново влезе в затвора. Капитанът е длъжен да бъде при хората си. И той възнамеряваше да направи именно това.

* * *

Касиопея се приближи безшумно към сградата, която секретарят на Хейл определи като тукашния затвор. Скованият от ужас младеж беше уточнил, че именно там са затворени Стефани Нел и Шърли Кейзър. От разпокъсаните му думи стана ясно, че в момента сградата е обект на атака, и затова тя се приближи към нея отзад, придържайки се в сянката на дърветата. До този момент не бе видяла нищо подозрително, но това не означаваше нищо. Бурята предлагаше отлично прикритие не само за нея, но и за всички останали.

Една врата в задната част се отвори. Няколко мъже изнесоха навън телата на две жени, очевидно вързани.

Сърцето й се сви. После осъзна, че вързани бяха ръцете и краката им, и въздъхна с облекчение. Никой не си правеше труда да завързва трупове.

Охраната се състоеше от двама души с пушки, а трети контролираше операцията. Затворничките бяха хвърлени в задната част на превозно средство, което наподобяваше количка за голф. Мъжете с пушките се качиха на предните седалки, а останалите се прибраха обратно в къщата.

Количката изчезна в мрака. Настъпи отдавна очакваната пауза.

* * *

Уайът се изтегли в гората, покриваща северния бряг на Поу Айланд, и остана там да наблюдава приближаването на скутера.

Оръжието му беше готово за стрелба. Кои бяха тези хора? Очевидно бяха привлечени от огъня, който беше запалил на брега. На борда на малкия съд имаше четирима пътници. Единият от тях беше по-слаб и по-дребен, с дълга коса. Жена.

Носът на лодката заора в пясъка. Жената и единият от мъжете скочиха на брега и се заеха да изследват лодката му с пистолети в ръце. Вторият от пътниците, също въоръжен, остана на руля. Групичката предпазливо се насочи към вътрешността на острова и след няколко крачки попадна на загасения огън.

— Той е тук — каза жената.

Карбонел.

Късметът най-после беше кацнал на рамото му. Но съотношението на силите не му харесваше. Четирима срещу един. На всичкото отгоре мунициите му бяха ограничени. В пълнителя бяха останали само пет патрона. Той затаи дъх и застина в мрака.

— Знам, че ме чуваш, Джонатан — извика със силен глас Карбонел. — Отиваме в крепостта да разчистим след теб. Сигурна съм, че можеш да стигнеш преди нас. Ако имаш желание да се включиш в играта, ще ме намериш там.

* * *

Нокс нямаше желание да бъде тук. Това беше безумие. Карбонел умишлено предизвикваше Уайът. Какво ли бе станало с Котън Малоун? Може би и той бе някъде наоколо? Видя как Карбонел измъкна джиесема си и натисна един бутон. Притисна го към ухото си, послуша известно време, а после го изключи.

— Джонатан! — отново извика тя. — Току-що ми съобщиха, че Малоун е напуснал острова. Сега наред сме ние.

Нокс погледна часовника си. Минаваше полунощ. До разсъмване оставаха само няколко часа. Трябваше да се махне от тук.

Карбонел се върна при лодката и веднага усети безпокойството му.

— Спокойно, Клифърд — подхвърли тя. — Колко често ти се случва да влезеш в бой с професионалист? А Джонатан е именно такъв — страхотен професионалист.

* * *

Уайът чу комплимента и сви рамене. Поредният опит за заблуда от страна на Карбонел. Иначе всичко беше наред. Щеше да я ликвидира още тази нощ, някъде сред руините на форт „Доминиън“.

Но имаше и нещо друго. Карбонел се появи тук и открито обяви намеренията си. Което означаваше, че отново се опитва да го насочва. Да го тласка напред. Към форта.

На лицето му се появи усмивка.

* * *

Касиопея се промъкваше сред кипарисовата горичка. По стеблата на дърветата беше полепнал влажен мъх, от който капеше вода. Електромобилът със Стефани и Шърли излезе на тясна, покрита с чакъл алея, която заобикаляше къщата на Хейл и продължаваше към реката, успоредно на главния път. Явно хората в електромобила не искаха да се сблъскат с някой неканен гост, решил да отскочи до имението в бурната нощ.

Количката продължаваше да си пробива път в дъжда. Електрическият й мотор издаваше странно свистене. Миг по-късно зави наляво и изчезна по къса права отсечка между дърветата.

Тя стоеше и чакаше, отчитайки времето. Беше опряла гръб на мокрия ствол зад себе си. И двете й ръце бяха свободни. Тръсна глава да прогони дъждовните капки, мускулите й се свиха на топка. Миг по-късно зърна количката, която се приближаваше. Изчака я да се изравни с нея, изскочи от скривалището си и връхлетя с цялата тежест на тялото си върху мъжа на дясната седалка.