Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (7)

6

Уайът чакаше в оживеното фоайе на „Гранд Хаят“. Около него се суетяха туристи, пристигнали през уикенда за кратка разходка из Голямата ябълка и извадили неочаквания късмет да станат свидетели на едно наистина рядко събитие — опит за убийство на президента на САЩ. Никой не знаеше каква е съдбата на Даниълс. Неколцина бяха видели отдалечаващата се лимузина и това беше всичко. Двама-трима си спомниха за покушението срещу Роналд Рейгън през 1981 г. Тогава официалното съобщение беше направено едва след настаняването на президента в болница.

В огромното двуетажно фоайе действаха най-малко десетина униформени полицаи и още толкова агенти на Сикрет Сървис. Чуваха се заповеди на висок глас, заемаха се позиции около асансьорите и изходите. Никой не знаеше откъде Малоун ще направи опит да се измъкне, но вниманието беше насочено главно към изхода към Източна четирийсет и втора улица и към двойната остъклена врата на горното ниво, която водеше към тунела, свързващ хотела директно с „Гранд Сентръл“. Доколкото познаваше противника си, а Уайът го познаваше добре, Малоун щеше да излезе през главния вход. И защо не? Никой не беше видял лицето му, а директният подход винаги предлага най-сигурното укритие.

Властите без съмнение изгаряха от желание да блокират хотела, но това беше невъзможно. Двайсетте му етажа бяха претъпкани с хора. При нормалните шест месеца предварителна подготовка за всяка президентска визита агентите на Сикрет Сървис спокойно биха се справили с подобна задача. Но в този конкретен случай им бяха отпуснали по-малко от пет седмици, а официалното съобщение за пътуването беше направено едва тази сутрин. То беше максимално лаконично: президентът Даниълс щеше да пристигне в Ню Йорк на частна визита. Подобен прецедент бе неочакваната поява на друг президент и съпругата му на премиера на Бродуей. Тогава всичко беше минало добре, но днес Дани Даниълс със сигурност би желал да срита собствения си задник — разбира се, ако крайниците му все още бяха на мястото си и не бе изгубил прекалено много кръв.

Уайът беше много доволен, когато някой се прецакваше. Това улесняваше нещата. Беше почти сигурен, че поне в началото Малоун се бе качил нагоре. Което означаваше, че всеки момент щеше да се появи от някоя асансьорна кабина. Едва ли би избрал стълбите, тъй като полицията първо щеше да блокира именно тях. А бележката, която Уайът беше оставил в хотелската стая, би трябвало да го подтикне към действие. Той си оставаше „самотният рейнджър“, както винаги. Верен до гроб на любимата си Стефани Нел.

От последната мисия на Уайът беше изтекла много вода. През последните няколко години му възлагаха все по-малко задачи и работата започваше да му липсва. От принудителната му оставка бяха изминали цели осем години — време, през което беше предлагал услугите си на парче. Което може би беше бъдещето на цялото разузнаване. Агентите на щат непрекъснато намаляваха, заменяни от малката армия агенти на свободна практика, които си държаха езика зад зъбите и не чакаха пенсия. Но Уайът беше вече на петдесет и при нормална кариера би трябвало да стигне до заместник-администратор, а дори и до директор на някоя от разузнавателните централи. Защото отдавна имаше репутацията на най-добрия оперативен агент в бранша.

Освен ако…

— Какво мислиш — попита Котън Малоун.

Бяха попаднали в капан. Двама стрелци ги държаха на мушка отгоре, други двама бяха заели позиция в мрака пред тях. Той бе усетил капана, но въпреки това бе попаднал в него. Слава богу, и двамата с Малоун бяха добре подготвени.

Посегна към радиостанцията, но Малоун хвана ръката му.

— Не го прави!

— Защо?

— Защото ние знаем срещу какво сме изправени, но не и те.

„Те“ бяха тримата агенти, които охраняваха периметъра.

— Нямаме представа колко са оръжията срещу нас — добави Малоун. — Знаем за четири, но може да са много повече.

— Нямаме избор — отвърна Уайът и пръстът му се насочи към бутона за връзка.

Малоун изтръгна радиостанцията от ръцете му.

— Ако се съглася, и двамата ще сбъркаме — процеди той. — Можем да се справим и сами.

Над главите им свирнаха нови куршуми и те приклекнаха зад празните каси.

— Дай да се разделим — предложи Малоун. — Аз тръгвам наляво, а ти надясно. Ще се срещнем в центъра. Но радиостанцията остава у мен.

Уайът не каза нищо.

Малоун отправи напрегнат поглед в мрака. Преценяваше опасността, подготвяше се за атаката. Уайът избра друг подход. Вдигна пистолета си и го стовари върху слепоочието му. Малоун се просна на бетона и не помръдна повече. Уайът взе радиостанцията и нареди на тримата агенти да им се притекат на помощ.

Висок глас го върна към действителността.

Нова група полицаи бяха нахлули във фоайето. Поведоха хората към изходите с помощта на хотелския персонал. Явно някой най-после беше взел решение. От главните асансьори излезе поредната тълпа забързани хора. Сред тях беше и Котън Малоун.

Уайът се усмихна.

Малоун беше свалил сакото си, точно според очакванията. Именно него щяха да търсят агентите. Агентите и полицаите се приближаваха, подканяйки всички да напуснат фоайето.

Вместо да се насочи към изхода, Малоун свърна надясно и тръгна към топлата връзка с „Гранд Сентръл“. Уайът влезе в конферентната зала, затвори вратата след себе си и извади радиостанцията, която беше предварително нагласена на честотата на Сикрет Сървис.

— До всички агенти. Заподозреният е облечен със светлосиня риза и светъл панталон. Вече е без сако. В момента напуска „Гранд Хаят“ през тунела, който води към „Гранд Сентръл“. Аз тръгвам след него.

Изчака за момент, прибра радиостанцията в джоба си и се върна обратно във фоайето.

Малоун изчезна през изхода. Неколцина агенти на Сикрет Сървис си запробиваха път в тълпата след него.