Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (25)

24

Ню Йорк

Нокс още държеше пистолета, но от това нямаше никаква полза, защото мъжът отгоре му го бе притиснал здраво. Беше крайно време да изчезва от тук. Онези двамата в асансьора със сигурност бяха напуснали кабината един етаж по-горе или по-долу и всеки момент щяха да са тук.

Той напрегна мускули, претърколи се над противника си и заби коляно в слабините му — веднъж, после втори път. Човекът се сви, въздухът шумно напусна гърдите му. Нокс успя да освободи ръката си, опря пистолета в гърдите му и натисна спусъка.

Мъжът извика, тялото му потръпна и застина.

Нокс го изблъска встрани, грабна лаптопа и се изправи на крака.

Вратата на една от стаите в коридора леко се открехна. Той изстреля един куршум в рамката и тя бързо се захлопна. Появата на някой от хотелските обитатели беше последното нещо на света, от което се нуждаеше в момента. Светкавично прецени ситуацията. Беше сигурен, че никой няма да рискува да използва асансьора. Натисна копчето за повикване и бързо премести тялото на ранения агент зад ъгъла. Другият лежеше неподвижно на няколко крачки по-нататък.

Асансьорът пристигна. Нокс прибра пистолета в джоба си, но пръстът му остана върху спусъка.

В кабината имаше трима души. Две жени и един мъж, облечени с официални дрехи. Нокс се стегна и влезе. Асансьорът потегли надолу и спря на следващия етаж. Тримата пътници слязоха, а той ги последва.

По всяка вероятност Парът беше възнамерявал да го упои по време на вечерята. Беше избегнал този капан, но последвалите събития бяха доказателство за глупостта, проявена от шефовете му. Току-що беше убил двама души, вероятно му предстоеше да убие и други. Операцията излизаше от контрол.

Бутна вратата в дъното на коридора. Зад нея имаше количка за смяна на бельото, но камериерката не се виждаше. Вероятно оправяше някоя от стаите на етажа. От кошчето за боклук наблизо стърчеше найлонова торбичка с логото на „Сакс — Пето авеню“. Без да забавя ход, той я дръпна и напъха компютъра в нея.

Ситуацията беше сложна. Нямаше представа колко агенти са по петите му, нито пък доколко са готови да привличат вниманието. Сигурно бяха много, тъй като вече беше елиминирал четирима. Нямаше друг избор, освен да напусне през официалния вход. И то по най-бързия начин.

* * *

Уайът се прибра в хотела и бързо си събра багажа. Отдавна бе разбрал преимуществото да се пътува с малко багаж. Включи телевизора. Повечето канали продължаваха да коментират покушението срещу президента Даниълс. Един от тях излъчи новината, че той вече пътува към Вашингтон на борда на „Еърфорс 1“. Със спътници, разбира се. Един от които беше Котън Малоун.

Това означаваше, че в Белия дом вече знаеха за разчетения шифър на Джеферсън. А Карбонел беше дала да се разбере, че Малоун също е в течение.

— Заради теб двама мъже са мъртви — каза Малоун.

Вътрешното разследване беше приключило със съответното заключение. За пръв път от много време насам Уайът беше останал без работа.

— А колко са онези, които ти си вкарал в гроба? — попита той.

— Нито един не е там, защото съм искал да спася само собствения си задник — спокойно възрази Малоун.

Уайът се стрелна напред, стисна гърлото му и го блъсна в стената. Ответна реакция не последва. Малоун просто го гледаше без никакъв страх. Пръстите на Уайът се свиха в юмрук. Превъзмогнал желанието си да го стовари в лицето му, той изсъска:

— Аз бях добър агент.

— Наистина беше добър и това е най-жалкото.

Пръстите му се стегнаха около гърлото на Малоун, но той отново не реагира. Този човек умееше да държи емоциите си под контрол. Страх, желание за мъст, воля за победа. Трябваше да запомни това.

— Всичко свърши — рече Малоун. — Ти си извън играта.

Не, все още не съм, скръцна със зъби Уайът.

Карбонел му бе разказала за института „Гарвър“ и му бе дала паролата за достъп. Там щеше да го чака един от нейните хора. Трябваше да й се обади веднага след като прибере кода.

— Какво ще правиш с този код? — попита я той.

— Ще спася Стефани Нел.

Той дълбоко се съмняваше в това. Тази жена току-що беше жертвала един от своите агенти, и то без да й мигне окото.

— Ще удвоя възнаграждението ти за тази услуга — добави тя.

Което означаваше страшно много пари за сравнително лесна задача, която всеки от хората й би могъл да изпълни. А вероятно и самата тя. Следователно имаше и още нещо.

— Кой ще бъде там? — попита той.

— Трудно е да се каже, но вече всички са в течение — сви рамене тя. — ЦРУ, НРА и други агенции, които не искат липсващите страници да бъдат открити.

Той продължаваше да се колебае. Погледът й омекна. Беше адски привлекателна и го знаеше.

— Лично ще те закарам до Мериленд — прошепна тя. — Хеликоптерът е готов. По пътя ще преведа двойното ти възнаграждение в офшорна сметка по твое желание. Приемаш ли?

Карбонел познаваше слабостта му. Парите са си пари.

— Ще има и една допълнителна екстра — подхвърли тя. — В момента Котън Малоун е на борда на „Еърфорс 1“. Предполагам, че и той ще поеме в същата посока, защото вече уведомих Белия дом. — На лицето й се появи усмивка. — Може би някой ще довърши работата, която ти започна днес.

Може би, помисли си той.

* * *

Нокс излезе от асансьора. Въпреки че минаваше девет и половина вечерта, фоайето на „Хелмсли Парк Лейн“ продължаваше да бъде оживено. Той внимателно огледа лицата наоколо, но всичко изглеждаше нормално. Насочи се към изхода. Едната му ръка държеше найлоновата торбичка, а с другата стискаше пистолета в джоба му. Беше готов да си пробие път и със стрелба, ако се наложи.

По тротоара се блъскаха възбудени хора и той се присъедини към тях. Повечето се бяха насочили към Пето авеню и хотел „Плаза“. Трябваше час по-скоро да си събере нещата и да напусне Ню Йорк. Ако в „Хелмсли Парк“ бяха останали още агенти, те със сигурност имаха много работа по разчистването на касапницата. НРА нямаше интерес да се вдига шум, а още по-малко се нуждаеше от присъствието на местната полиция и репортерите. Той се надяваше, че ще има достатъчно време да напусне града. Кошмарът продължаваше прекалено дълго. Капитаните бяха на сигурно място в именията си в Северна Каролина, но за разлика от тях той беше мишената за куршуми, които можеха да дойдат от всички страни.

Дали всичко това не е някаква измама? Нима наистина са открили ключ за шифъра?

Трябваше да разбере.

Той взе асансьора до стаята си в „Плаза“, заключи след себе си и веднага включи лаптопа. Една секунда му беше достатъчна, за да разбере, че в машината липсва каквато и да било информация. Само стандартните програми, които вървяха безплатно с всеки компютър.

Кликна на програмата за електронна поща, но не видя никакви акаунти.

Явно лаптопът е бил току-що закупен от магазина. Като примамка за него.

Което означаваше, че един лош ден обещаваше да стане още по-лош.