Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (53)

52

Монтичело

Малоун влезе в залата „Грифин Дискавъри“, разположена на приземния етаж на центъра за посетители. Според обясненията на кураторката, тук на децата се разказваше за имението на Джеферсън, а също така и за живота в края на XVIII и началото на XIX век. В добре аранжираното вътрешно пространство имаше всичко: макет на имението, копие на леглото на Джеферсън, работилница за пирони, жилищно помещение за робите, ковашки чук и копие на полиграфа на Джеферсън. Няколко хлапета сновяха между експонатите под благосклонните погледи на родителите си.

— Това място е много популярно — подхвърли кураторката.

Касиопея, Едуин Дейвис и управителят на имението също бяха тук.

Очите му се спряха на колелото. Три от децата стояха пред него и усърдно въртяха боядисаните в кафяво дискове.

— Направено е от смола — добави жената до него. — Оригиналът е много по-крехък. Дисковете му са от дърво, на повече от двеста години. Дебелината им е едва осем милиметра и много лесно могат да се счупят.

— Сигурен съм, че крадецът ще бъде внимателен — успокоително подхвърли Малоун, доловил тревогата в гласа й.

Поне докато дешифрира посланието, добави мислено той.

На хлапетата им омръзна да си играят с колелото и се насочиха към вътрешността на залата. Малоун се приближи към него и започна да разглежда двайсетте и шест диска, нанизани на метален шиш. Върху всеки от тях бяха изписани черни букви, разделени с линии.

— Искате ли да си запишете поредицата? — попита кураторката.

— Няма да му трябва — усмихна се Касиопея.

Наистина беше така.

Фотографската му памет отдавна беше влязла в действие.

GYUOINESCVOQXWJTZPKLDEMFHR

Завъртя дисковете и се зае да ги подрежда в правилната поредица.

* * *

Уайът продължаваше да крачи към колата.

— Бях сигурна, че ще разчетеш посланието — извика след него Карбонел.

Той спря и се обърна. Тя стоеше неподвижно. Слънцето огряваше неразгадаемите черти на лицето й. Найлоновият плик лежеше в краката й. Изчислил всички възможни варианти, пъргавият й ум вече беше стигнал до заключението, че няма друг избор, освен да преговаря с него. Унищожаването на дисковете му гарантираше сигурност, защото само той знаеше мястото. Тя бавно тръгна към него и спря едва когато лицето й се озова на сантиметри от неговото.

— Утроявам възнаграждението ти. Половината ще преведа в рамките на следващите два часа в банка по твой избор. Останалото ще получиш, когато ми предадеш двата документа — разбира се, невредими.

Сега беше моментът да й напомни очевидното.

— Вероятно си даваш сметка, че Общността ще ми предложи много по-висока цена — подхвърли Уайът.

— Естествено — кимна тя. — Но и ти си даваш сметка, че само аз мога да ти предложа нещо повече — както го направих тази сутрин. Именно затова още разговаряш с мен, вместо вече да си отпрашил с чисто новия си автомобил.

Беше права. За да изпълни предписанията на Андрю Джаксън, той се нуждаеше от няколко специфични неща, които нямаше нито време, нито възможност да си набави сам.

— Искам чист паспорт.

— За къде си решил да пътуваш?

Уайът знаеше, че едва ли ще успее да се скрие от тази жена. Затова й разказа за Поу Айланд, Нова Скотия.

— Имай предвид, че само ти и аз знаем за него — добави той. — От което следва, че само ти и аз можем да го споделим с трети лица.

— Това ли е начинът ти да ме държиш в правия път?

— Ако там се появи още някой, моментално ще изгоря всичко, до което успея да се добера — сухо отвърна той. — А ти и Общността можете да вървите по дяволите.

— Аха, може би това е начинът да покажеш, че си по-добър от мен — кимна тя.

— Просто е моят начин и нищо повече — отвърна той.

— Толкова те харесвам, Джонатан — дари го с разбираща усмивка Карбонел. — Винаги знаеш какво искаш. Добре, съгласна съм. Ще го направим по твоя начин.

* * *

Касиопея надникна над рамото на Котън, който продължаваше да подрежда дисковете. Разговорът с Едуин Дейвис остана недовършен, но засега трябваше да почака. Както и първоначалната нагласа за един романтичен уикенд, с която беше долетяла в Ню Йорк. Защото изведнъж беше попаднала в „лепкава дупка“, както обичаше да се изразява баща й — голям почитател на крикета и основен спонсор на няколко испански отбора. Спортът беше голямата страст на баща й, но за съжаление тя не я наследи. В конкретния случай обаче наистина ставаше въпрос за „лепкава дупка“. Събитията се променяха точно толкова неочаквано, колкото отскачащата от калния или замръзнал терен топка за крикет. Куп тайни, накърнено его и различни характери. Плюс факта, че двама от играчите бяха сред най-известните хора на планетата.

Котън приключи с подреждането.

— На тези дискове липсват петте символа от посланието на Джаксън — отбеляза той. — Може би са част от нещо друго. — Притисна с пръсти двайсет и шестте диска и ги завъртя едновременно. — Я да видим какво ще се получи… Ето го!

Касиопея насочи вниманието си към черните букви, които бяха образували някакви думи без разстояния помежду им.

PAWISLANDMAHONEBAYDOMINION

— Ще ни трябва компютър — обяви Малоун.

Кураторката кимна и ги поведе към офиса до изложбената зала. Касиопея се настани зад клавиатурата и набра текста.

PAW ISLAND, MAHONE BAY

(ПОУ АЙЛАНД, МАХОУН БЕЙ)

Екранът се изпълни с различни сайтове.

Координатите на Махоун Бей се оказаха 44,30 градуса северна ширина и 64,15 градуса западна дължина, съвсем близо до бреговете на Нова Скотия. Един впечатляващ с размерите си залив, който се отваряше към Атлантическия океан. Името му произлизаше от френската дума mahonne, с която наричали лодките на местните жители. Във водите му бяха разпръснати близо 400 острова, най-известният от които беше Оук Айланд. Преди повече от двеста години островът имал притегателна сила за иманярите, които бяха надупчили скалите му в напразни опити да открият злато. Поу Айланд беше разположен южно от Оук. Единствената му забележителност беше стара, отдавна изоставена британска крепост.

— Личи си, че Джаксън е направил изключително внимателен избор — отбеляза Малоун. — Мястото е особено подходящо, защото е накрай света. Районът е бил царство на пиратите, най-вече през осемнайсети век. — Той се обърна към Дейвис и добави: — Аз отивам там.

— Съгласен съм — кимна началникът на президентската канцелария. — Това е най-доброто, което можем да направим за Стефани. А и липсващите страници ни трябват.

Касиопея усети какво ще поиска от нея Котън.

— Аз ще се погрижа за онези, които подслушват телефоните — обади се тя. — Ще захраним Хейл с каквото пожелаем.

— Направи го — кимна той. — Уайът разполага с колелото и вероятно също ще потегли на север.

— Ще открия Стефани — увери го тя.

Малоун се обърна към кураторката на музея.

— Споменахте, че вие сте направили този дубликат. Кой друг знае за неговото съществуване?

— Само аз и производителят — отвърна жената. — Не бях казала дори на управителя, който научи за него едва преди няколко минути — горе в имението. Просто ми се струваше, че не е толкова важно.

Но Касиопея веднага оцени важността на новината.

— Уайът е сигурен, че само той знае — подхвърли тя.

— Точно така — кимна Котън. — А това означава, че имаме предимство за пръв път от началото на тази игра.