Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (16)

15

Бат, Северна Каролина

Хейл слезе от „Адвенчър“ и пое по дървения кей. Екипажът сръчно привързваше платнохода към шейсетметровия пристан. Есенното слънце залязваше на запад и във въздуха вече се усещаше вечерният хлад. Цялата земя около устието на реката беше собственост на Общността. Беше разделена поравно между четирите фамилии още преди векове. Същото се отнасяше и за речния бряг. На три километра навътре в сушата се намираше Бат — днес просто едно затънтено селце с 267 жители, което не напомняше с нищо за някогашната си слава. Повечето от сградите му бяха вили и рибарски хижи. Една четвърт от земята, която принадлежеше на фамилията Хейл, се поддържаше безупречно. Край гората се издигаха четири къщи — по една за него и за трите му деца. Той живееше тук през повечето време. Когато се налагаше, отсядаше в апартаментите си в Ню Йорк, Лондон, Париж и Хонконг. Останалите родове живееха по същия начин още от 1793 г., когато бе създадена Общността.

Хейл се качи на чакащия го малък електромобил и го подкара към дома си сред горичката от дъбове, ели и кипариси. Къщата му беше построена през 1883 г. в стил „Кралица Ана“, с неправилни форми и стръмни стрехи и покриви. На трите етажа имаше общо 22 стаи, всяка от тях с балкон или веранда. Масленозелената фасада излъчваше топлина и стил, подчертани от бледочервените и сиви керемиди на покрива, прозорци с малки стъкла и вратите от тежък махагон с фина дърворезба, изработени във Филаделфия и пренесени до тук с кораб. От пристанището ги бяха превозили с помощта на волски каруци.

Предшествениците му знаеха как да живеят. Бяха изградили огромна империя, която бяха завещали на следващите поколения. Това го задължаваше да преодолее сегашните трудности, за да не бъде последният представител на един славен род.

Хейл спря електромобила и се огледа. Наоколо беше тихо като в църква. Бледите лъчи на залязващото слънце прорязваха здрача над пътечката. Малоброен екип поддържаше имението в безупречен вид. Някогашната мандра беше преустроена в работилница, а старата сушилня беше превърната в комуникационно-охранителен център. Много от помощните постройки отдавна ги нямаше, но изградените от дебели талпи обори все още бяха на мястото си и съхраняваха най-различна селскостопанска техника. Хейл много се гордееше с лозята си, които раждаха най-сладкия мискет в щата. Все още не знаеше дали някое от децата му се бе прибрало в имението. Всички те отдавна бяха пораснали, имаха семейства, но все още нямаха собствени деца. Работеха в семейните фирми и бяха напълно наясно с наследството си, но не и с неговите отговорности. По традиция бащата ги споделяше само с един тях, избран предварително. И до ден-днешен сестрата и братът на самия Хейл нямаха никаква представа за съществуването на Общността. Времето за избор на наследник наближаваше. След него щеше да започне продължителен процес на обучение и въвеждане в работата — точно както баща му беше постъпил с него.

Представи си събитията, които ставаха на около километър и половина оттук. Тримата капитани, също глави на големи семейства, се подготвяха за срещата си с него. Напомни си, че трябва да се сдържа. Веднъж в историята — някъде през 1835 г. — фамилията на Хейл беше действала, без да се съобразява с останалите. Сега ставаше обратното.

Той натисна педала и електромобилът потегли.

Покритата с чакъл алея граничеше с една от най-плодородните соеви ниви. В гъсталаците отвъд нея обитаваха сърни. От там долиташе дълбокият алт на невидим кос, който довършваше дълга любовна балада. Първият Хейл беше пристигнал в Америка от Англия през 1700 г. Пътуването му през океана бе продължило толкова дълго, че малките зайчета, които носел със себе си, родили три поколения.

Енергичен, умен и очарователен мъж с разнообразни умения. Джон Хейл пристигнал точно по Коледа в Чарлстаун, Южна Каролина. Три дни по-късно поел на север по тайни пътеки, известни само на местните. След две седмици открил река Памлико и си харесал един залив с гористи брегове, където си построил къща. После изградил и пристанище, защитено от нападение по вода, но с излаз към морето на изток. Кръстил го Бат, а пет години по-късно успял да включи града в официалните регистри на щата.

Безкрайно амбициозен, Джон Хейл построил много кораби и направил състояние от търговията с тях. Репутацията на Бат растяла паралелно с личното му богатство и влияние. Градът постепенно се превърнал в оживен мореплавателен център и пиратско убежище. Съвсем естествено било Хейл да стане пират. Обект на нападенията му били френски, британски и испански търговски кораби. През 1717 г., когато крал Джордж обявил своя Закон за амнистията, който освобождавал от отговорност всички, които полагали клетва, че няма да се занимават с пиратство, Хейл също положил клетва и станал уважаван плантатор и общински съветник в Бат. Но корабите му продължили тайно да кръстосват морето. Обект на нападенията били предимно испански търговски кораби, към които англичаните не проявявали интерес. Колониите били идеално място за търговия с незаконни стоки. Според британските закони Америка можела да изнася стоки само с английски кораби и с английски екипажи, но това оскъпявало търговията и я правело практически невъзможна. Колониалните търговци и губернаторите посрещали пиратите с отворени обятия, тъй като само те били в състояние да предлагат стока на добра цена. Много американски пристанища се превърнали в пиратски убежища, най-известно сред които бил именно Бат. По-късно избухнала Революцията, която променила правилата и довела до създаването на Общността. Тогава се родил съюзът между четирите фамилии, който оставаше непоклатим и до днес.

За гаранция на нашето единство и отстояване на общата кауза всеки един от нас има право на глас по актуалните въпроси на деня, както и на дял от конфискуваните храни и твърд алкохол, с които може да разполага както намери за добре. Всички сме равни, никой не е над останалите и всеки трябва да е готов да помогне на другаря си.

Хейл помнеше наизуст тази част от устава и винаги беше готов да я спазва. Спря електромобила пред следващата сграда в имението — с полегат покрив, фронтони, тесни капандури и висока кула в единия край. Беше двуетажна, с широко стълбище. Красивата й фасада с нищо не подсказваше официалното й предназначение — затвор.

Хейл набра кода за отваряне на тежката дъбова врата и вдигна резето. Стените й, изградени от тухли и обикновени греди, днес бяха звукоизолирани с помощта на съвременни технологии. Вътре имаше осем килии. Не приличаше на затвор, но все пак си беше такъв, и то достатъчно сигурен.

Беше се наложило да го използват преди няколко дни, когато Нокс бе заловил поредната жертва.

Хейл изкачи стълбите до втория етаж и се приближи до железните решетки.

Затворничката зад тях стана от дървената скамейка и го погледна.

— Удобно ли се чувстваш? — попита той. Размерите на килията бяха три на три и всъщност тя беше доста по-просторна от онези, в които бяха затваряли дедите му. — Имаш ли нужда от нещо?

— Имам — отвърна затворничката. — От ключа за тази врата.

— Няма къде да отидеш, дори да го получиш — усмихна се Хейл.

— Обвиненията срещу теб се оказаха основателни. Ти не си патриот, а най-обикновен крадлив пират.

— Днес за втори път ме наричат така.

Затворничката се приближи до решетките. Изправен на трийсетина сантиметра от другата страна, Хейл огледа мръсните й дрехи и умореното й лице. Вече му бяха докладвали, че през последните три дни тя не беше хапнала почти нищо.

— Никой не го е грижа, че си ме хванал — промълви пленницата.

— Не съм много сигурен. Те все още не си дават сметка за опасното положение, в което се намираш.

— Аз съм заменима.

— Веднъж Цезар бил заловен от сицилианските пирати, които поискали за него откуп от 25 златни таланта — рече Хейл. — Той се ядосал от ниската цена и заповядал да вдигнат сумата на 50. Когато пиратите получили парите и го освободили, императорът ги заловил и ги избил до един… — Замълча за момент, после попита: — Ти на колко оценяваш себе си?

Храчката прелетя през решетките и го улучи в лицето.

Той затвори очи, извади кърпичка и бавно се избърса.

— Върви на майната си! — изсъска пленницата му.

Ръката му се плъзна в другия джоб и се появи обратно със сребърна запалка, инкрустирана с името му. Подарък от децата му за по-предишната Коледа. Запали кърпичката и я хвърли през решетките.

Без да сваля поглед от лицето му, Стефани Нел направи крачка назад и размаза горящото парче плат с обувката си.

Хейл я беше отвлякъл като услуга, поискана от друг човек. Но през последните две денонощия не спираше да мисли как да извлече максимална полза за себе си. Новината от Ню Йорк, че шифърът вероятно е разбит, можеше да промени всичко. Беше доволен, че има възможност за избор.

— Уверявам те, че ще съжаляваш за това — каза той.