Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (21)

20

Бат, Северна Каролина

Хейл чакаше решението на тримата си партньори, които отлично разбираха какво означава вдигането на флага. В славното минало пиратите и каперите определено държали на своята репутация. Въпреки че насилието било неразделна част от живота им, те предпочитали да получат плячката си без бой. Защото битката струвала скъпо. Наранявания и смърт, щети на кораба и най-вече на плячката. Ненужната битка увеличавала оперативните разходи и неизбежно намалявала печалбата. На всичкото отгоре голяма част от моряците дори не умеели да плуват. Вследствие на всичко това се родил един далеч по-добър начин за постигане на успех.

Вдигане на флага. Разкриване на самоличността и намеренията. Ако противникът се предаде, животът му ще бъде пощаден. В противен случай екипажът ще бъде избит до последния човек. И системата работела.

Пиратите се радвали на позорна слава. Жестокостта на Джордж Лоутър, Бартоломю Робъртс и Едуард Лоу била легендарна. В повечето случаи само гледката на „Веселия Роджър“ се оказвала напълно достатъчна. В мига, в който зървали плющящия на вятъра флаг, търговците вече знаели какво ги чака. Или се предавали, или умирали.

— Бившите ни приятели от разузнавателната общност трябва да си дават сметка, че не бива да ни подценяват — заяви Хейл.

— Те знаят, че стрелбата по Даниълс е наше дело — въздъхна Когбърн. — Боцманът вече докладва за това. НРА е попречила на успешния завършек на операцията.

— Което повдига цял куп тревожни въпроси — кимна Хейл. — Най-важният от тях е какво се е променило? Защо последният ни съюзник се обръща срещу нас?

— Това означава само неприятности — отвърна Болтън.

— Къде е грешката, Едуард? Може би в поредното неправилно решение?

Нямаше начин да не го жегне. Фамилиите Хейл и Болтън никога не се бяха разбирали добре.

— Ти се мислиш за много хитър и разчиташ единствено на парите и влиянието си — отвърна Болтън. — Но сега и те не могат да ни спасят, нали?

— В момента се държа като лош домакин — пренебрегна обидата Хейл. — Някой да иска питие?

— Не ти искаме питиетата — отвърна Болтън. — Искаме резултати.

— Които щяха да бъдат постигнати чрез убийството на президента, така ли?

— А ти как би постъпил на наше място? — премина в настъпление Болтън. — Може би пак ще отидеш да се молиш в Белия дом?

Никога вече. Не би могъл отново да преживее унижението да преговаря с началника на канцеларията, след като му беше отказана лична среща с президента. А телефонното обаждане от Дейвис седмица по-късно беше още по-унизително.

— Правителството на САЩ не може да толерира нарушаването на законите от ваша страна — обяви той.

— Такава е работата на всички капери — възрази Хейл. — Нападаме и ограбваме врага с благословията на правителството.

— Това е било валидно преди двеста години.

— Нищо не се е променило. Заплахата продължава да съществува, дори днес е по-голяма от преди. А ние подкрепяме държавата, както сме го правили винаги. Всички усилия на Общността са насочени към унищожаването на врага. Нима ще ни преследвате заради тях?

— Наясно съм с проблемите ви — отвърна Дейвис.

— Значи сте наясно и с дилемата ни.

— Единственото, което знам, е, че на разузнавателната общност й дойде до гуша от вас. Действията ви в Дубай изправиха региона на ръба на кризата.

— Действията ни бяха насочени към объркването на врага, както винаги. Атакуваме слабите му места където и както можем.

— Те не са наши врагове.

— По този въпрос можем да поспорим.

— Мистър Хейл, ако ви бяхме оставили да доведете тази страна до банкрут, последиците от този акт щяха да бъдат крайно негативни за цялостната политика на Съединените щати в Близкия изток. Загубата на ключов партньор в региона щеше да има опустошителни последици. Там и бездруго нямаме кой знае колко приятели. Създаването на нови контакти щеше да ни отнеме десетилетия. Вашите действия там бяха непродуктивни и противоречаха на логиката и здравия разум.

— Те не са наши приятели и вие прекрасно го знаете.

— Може би. Но Дубай има нужда от нас, както и ние от него. Затова загърбихме различията си и започнахме да работим заедно.

— Защо не направите същото и с нас?

— Ако трябва да бъда откровен, мистър Хейл, вашата ситуация в момента не е обект на обсъждане и грижи от страна на Белия дом.

— А би трябвало. Първият президент и вторият Конгрес на тази страна ни дадоха законни правомощия да се борим с нейните врагове.

— По този въпрос има един малък проблем — отвърна Дейвис. — В архивите на Конгреса липсват писмени документи, потвърждаващи законността на вашите разрешителни. Няма как да ви подкрепяме, дори да го желаем. Вие отлично знаете, че от официалните протоколи на заседанията липсват две страници. Тяхното местонахождение е закодирано с шифъра на Джеферсън. Знам го, защото внимателно изчетох писмото на Андрю Джаксън до вашия прапрадядо.

— Това означава ли, че ако разчетем шифъра и открием местонахождението на въпросните две страници, президентът ще признае валидността на разрешителните ни?

— Мога само да кажа, че при подобно развитие вашите юридически позиции ще бъдат значително по-силни. Защото в момента изобщо нямате такива.

— Господа — обърна се към тримата си партньори той. — Спомних си една история, която преди много години чух от дядо си. Някакъв британски търговски кораб засякъл на хоризонта неидентифициран плавателен съд с неизвестни намерения. В продължение на цял час англичаните наблюдавали кораба, който плавал директно срещу тях. После капитанът попитал екипажа си дали бил готов да се защитава. „Ако са испанци, ще се бием — отвърнали моряците. — Но не и ако са пирати.“ После разбрали, че срещу тях бил един от най-прочутите пирати, известен с прозвището Черната брада. Всички моментално напуснали кораба, за да не бъдат избити.

Тримата мъже го гледаха очаквателно и мълчаха.

— Време е да вдигнем флага — тържествено обяви Хейл. — Така врагът ще знае, че се готвим да го смажем.

— Защо се държиш толкова тайнствено? — попита Когбърн. — Какво си направил?

Хейл се усмихна. Чарлс го познаваше много добре.

— Може би достатъчно, за да отървем кожата — отвърна той.