Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

7.

В зандана много скоро се разбра, че между докараните през Елена от Търново бе още един от синовете на Кутьо Ганчев — Димитър, най-големият. И макар комитите да бяха държани с особена строгост — четниците на Стоил и четниците на Ботев бяха запрени в отделни кауши и за естествените си нужди бяха пущани по различно време, — Андон, нали вече бе изучил писаните и неписани закони на сливенската тъмница, успя да уреди да се срещне с брат си. Как ли? — Ами точно според неписаните закони и на затвора, и на всяко турско учреждение: той спусна в ръката на Осман бьолюкбаши две златни махмудии и останалото бе уредено по-лесно, отколкото например да ти подадат вода извън времето определено за това.

Когато се срещнаха в стаичката, която Осман им отдели за тази цел, двамата братя се хвърлиха в прегръдките си и дълго, много дълго се притискаха един-друг до гърдите си и не намираха най-простата дума за поздрав. Когато малко се поуспокоиха, те седнаха коляно до коляно на пода (стаичката беше абсолютно гола, дори миндер или две скемлета нямаше в нея), облегнаха гърбове на стената и заприказваха.

— Най-страшното е, че мама ме видя — каза Димитър. — Кой и как е сварил да я предупреди, не зная, ала беше до Аба пазар, когато минавахме. И хем плачеше, горката, хем ми махаше окуражително.

— Тя беше предупредена, бате. Мама нали е силдаровка, реших, че няма защо да крия от нея. И за моето излизане с Иларион Драгостинов и Стоил я предупредих, и за твоето с… Е, не й казах името на Ботев, тогава нали още нямахте определен войвода. Тъй че жалост сигурно я мъчи, но не и изненада. Пък и дядо ще е около нея да я подкрепя.

Димитър поиска да научи за въстанието в Сливенско и Андон му разказа техните успехи, неуспехи и патила. После на свой ред се осведоми за похода под знамето на Христо Ботев.

— Беше поредица от разочарования, Андоне — мрачно каза по-големият брат. — Уверяваха ни, че цялото население от Западна Мизия ще се вдигне с нас и вече ни чака с пушки в ръце, пък то едно-единствено момче се намери да си заложи главата с нашите. И започна не воюването, а изтреблението ни. Налегна ни гладът, после дойдоха и неизбежните крамоли — дори войводата Ботев и Никола Войновски, военният ни ръководител, се счепкаха наздраво. А когато падна славният ни войвода, попиляхме се като пилци, когато връхлетял върху тях ястреб. Някои, както разбрах, успели да се задържат на групички, аз обаче останах сам-саменичък. Известно време се крих във Врачанско, после, като я карах само на върхари, стигнах до Софийско, село Осеновлак[1]. А като продължих нататък към Литаково[2], ме спипаха. Пък като разбраха, че съм сливналия, пратиха ни тук с неколцина другари за съд и бесило.

— Че още само четирима нашенци ли имаше в четата, бате? Просто не мога да повярвам…

— А, четирима!… Цяла дузина бяхме, Андоне. И то все хора, дето да направят чест на нашия край. Поп хаджи Димитър Костов помниш ли? Неговият син Костадин ми беше другар в четата, ама се загуби някъде в мешавиците. Също Никола Кючуков, горе-долу моя възраст момче, в народните работи бил отдавна, още на Гунчо войвода укривател и вестоносец бил. Пък Стефан Газибаров падна пронизан пред очите ми… Ах, знаеш ли кой още беше в четата? Димитър Дишлията, верният другар на Хаджи Димитра. Него май също го уловили, ама ще го съдят другаде, понеже се беше изхитрил да се запише в четата под лъжовно име. И още колко само — и от тук, и от Котел, и от селата…

Те за малко се умълчаха. Димитър сметна, че брат му напряга памет да си спомни хората, за които му говореше. Но се излъга — Андон мислеше за съвсем друго.

— Ти малко избързваш, като говориш за съд и бесило, бате. Моята и на другарите ми е ясна — хванали са ни под байрака на Стоил и с оръжие в ръка. Ще ни отведат до Одрин, колкото да се каже пред света, че вилаетски съд ни е съдил, и ще ни избесят, това е сигурно. Но за тебе и другите работата е по-различна. Туй Враца, туй София — тукашните агалари не са ги чували, пък ако са ги чували, ги имат някъде тъй далече, сякаш им говориш за Париж или Берлин. Пък ако им речеш за някого, че в Берлин е вдигнал бунт, ще си издумат своето „Вай… вай… вай…“ и толкоз.

Димитър извърна към него своето тясно лице с меки черти.

— Ако ме баламосваш, за да ми даваш кураж, напразно е, Андоне. Дал съм клетва да живея, но и да умра за България. И затова мисълта за Старата круша хич, ама наистина съвсем хич не ме плаши.

— Не, не беше баламосване. Вече съм десет дни тука и понаучих едно-друго. Не виждаш ли как уредих да се срещнем? Вас ще ви съди тукашен съд, дето нито ще е така строг, нито ще има особени акъллии в него. Един е акъллията — мютесарифът Хайдар бей, — но той пък минава за състрадателен и благодушен човек. Послушай съвета, който сега ще ти дам, и може да се разминете с въжето. Измисли си някаква история, колкото е възможно по-правдоподобна — как не си бил никога в четата и с комитаджилък не си се занимавал, ама зорлан са те въвлекли в събитията — и както да те разпитват, както и да те мъчат, дръж за нея до дупка. За останалото да вярваме, че Бог ще помогне.

Димитър продължаваше да го гледа недоверчиво.

— Ако предписанието ти е добро, защо и ти не се възползуваш от него?

— Казах ти, нас ни уловиха край Терзобас и Икисчий с войводата Стоил начело. Как да лъжеш, че не си бил там? Затова нашата е решена и ние си я знаем — и аз, и Кавръка, и Михаил Гаджала, и другите. И сме решили поне да умрем достойно и с вдигнати чела, за пример на всеки българин. Но твоята е друга, ти още имаш изглед за късмет пред себе си.

На това място в стаичката влезе Осман бьолюкбаши и им заповяда да се върнат в каушите си. Двамата братя се разцелуваха отново. Искаше им се в тази целувка да има бодрост и вяра в утрешния ден, ала тя беше по-скоро като на двама обречени. Каквито всъщност си бяха Димитър и Андон…

* * *

Всичко стана тъй, както го бе предвидил Андон. Два дни след срещата му с Димитър — на 26 май — него и другите Стоилови четници ги отведоха в Одрин на съд. А още една седмица по-късно започнаха да съдят и тези, докараните от Търново.

Когато дойде ред на Димитър, тъмничният берберин го обръсна, за да му придадат по-приличен вид, после заптиетата му заковаха пранги на ръцете и го поведоха към конака.

Ако не се броят стражите до вратата и един кятибин до малка масичка отстрани до прозореца, в одаята, въздигната в съдебна зала, бяха само тримата съдии. Странно, но Димитър позна и тримата. В средата беше мютесарифът Мехмед Хайдар бей, а от двете му страни кадията Келеш Осман и — вероятно като представител на исляма и при това по-учен — Салих ходжа, главният преподавател в медресето.

— Как е името ти и името на баща ти? — започна разпита мютесарифът.

— Името ми е Димитър, на баща ми — Кутьо.

— Да не е чорбаджи Кутьо Ганчев? — изненада се имамът.

— Същият, Салих ходжа.

— Как? — продължи да се чуди турчинът. — Ти ме познаваш?

— Познавам ви и тримата, ефендилер. Ами че аз само преди пет години напуснах Сливен, пък кой сливналия не познаваше още тогава Хайдар бей, Салих ходжа и кадъ̀ Осман? Ами че вие сте най-личните хора на града…

— Аз пък познавах баща му — каза Салих ходжа, като се обръщаше към другите двама до масата. — Честен и почтен човек беше и добър поданик на падишаха.

— Добър поданик — изсумтя Келеш Осман, — пък синът му…

— Ще стигнем и до там — прекъсна го Хайдар бей. — Кажи, Димитре, син на Кутьо, защо напусна Сливен?

— За хляб, мютесариф ефенди. Баща ми почина преди дванайсет години. Майка ми, вдовица жена, криво-ляво ме отгледа, но за повече нямаше сили — нито занаят да започна, нито търговия. И ме проводи при един братовчед на баща ми в Плоещ…

— Къде е това Плоещ? — прекъсна го Салих ходжа и едва забележима усмивка сви устните на Димитър — той си бе помислил какво ли аджеба ще стане, ако рече, че Плоещ е някъде до Берлин…

— Във Влашко, точно на север от Букурещ, има̀м ефенди. Взе ме роднината на работа в дюкяна си, осигури ми покрива и хляба.

— Може би и пушка, за да се присъединиш към баш комитата Ботев? — подхвърли многозначително Мехмед Хайдар бей.

— Никога не съм се присъединявал към комитите, твоя милост. Мен зорлан ме включиха в четата.

— Разкажи да видим тази работа.

Димитър Кутев заразказва онова, което по съвет на брат си бе измислил в дългите затворнически нощи. Бе един объркан, не особено хитър и съшит с твърде бели конци разказ; ако имаше насреща си опитен мюфетишин, историята на Димитър съвсем скоро щеше да стане на пух и прах. Разказана накратко, тя изглеждаше горе-долу така. Димитър бил пратен от чорбаджията си по търговска работа в Гюргево. Като я свършили пратил в Плоещ закупената стока, той като мирен пътник си купил билет за вапора „Радецки“, защото имал да прави алъш-вериш още в Турну Магуреле, Калафат и на запад чак в Турну Северин. (Тук се наложи момъкът отново да обяснява къде са споменатите градове.) Да, но докато плавали срещу течението на Дунава, някакви непознати хора в униформи завладели кораба. А като усетили, че той е българин по произход, заповядали му и той да облече униформа с ширити, връчили му пушка и му заповядали за всичко да слуша войводата, ако му е мил животът. Нямало как, подчинил се, ала в никакво сражение не участвувал, куршум срещу турчин не е хвърлял. И щом другите дошли на зор и престанали да го наблюдават, плюл си на петите и ударил на юг, за да се предаде на властта. Така че Димитър, син на Кутьо, не бил кабахатлия, а жертва.

Изслушаха го внимателно, а перото на кятибина със скърцане записваше показанията му. Когато свърши, Келеш Осман запита:

— Всичко до тук е думи, Димитре, как обаче ще ги докажеш?

— По два начина, кадъ̀ ефенди. Ще помоля да призовете за свидетел чорбаджията ми от Плоещ, той ще ви разкаже къде ме е пратил, кога и с каква цел. И второ — ще помоля да разгънете тапиите, с които съм проводен при вас от София. Бяха честни хора — не може да не са писали, че съм се предал сам и не съм носил никакво оръжие.

Хайдар бей прегледа книжата на масата и кимна:

— Вярно е. — И попита кадията и имама до себе си: — Имате ли и други въпроси към Димитра? Не? Тогава върни се в зандана, Димитре. Ние ще поумуваме и ще решим кабахата ти. За решението ни ще научиш, както си му е редът.

Димитър се върна в кауша да очаква участта си.

Бележки

[1] Днес с. Осеновлаг, Софийско, община Своге.

[2] Днес село със същото име в Софийско, община Ботевград.