Цончо Родев
И стана ден (57)

5.

Иванчо Желязков се изненада: откъде ли се е намерил по никое време тук, на Асеновския боаз, един турски офицер, при това сам, без охрана? Още си задаваше този въпрос, когато другият, изглежда, го забеляза, понеже спря да го дочака. И докато го приближаваше, Иванчо разпозна ситно къдравата брада и гърбавия нос на Хюсеин бей. От това изненадата му не намаля — какъв ли дявол ще да е накарал миралая на държавната фабрика да си остави работата и задълженията, за да тръгне на гезме по стръмнините на балканските пътеки? Беят очевидно си задаваше съвсем същия въпрос за него, защото, докато се здрависваха (точно така: здрависваха се по европейски, а не се поздравиха с теманета), в маслинените му очи можеше да се прочете искрено удивление. Ако останеше на Иванчо, навярно щеше да премълчи учудването си и да заприказва за времето или за ланския сняг. Потурченият арменец обаче се оказа по-искрен от него:

— Къде насам, Желязков челеби? — запита направо. — Не можех да си представя, че един виден сливенски търговец ще си зареже кантората в четвъртък следобед, времето на най-оживения алъш-вериш, и да излезе на разходка в планината…

— Съклет, миралай бей, само пусти съклет — храбро излъга Иванчо. — Преуморих ли се напоследък, или просто ме е стегнала шапката, ала…

— Имах честта да познавам баща ти. — В черната брада на арменеца грейнаха два реда ослепително бели зъби. — Как ли щеше да се сащиса той, Фабрикаджията, ако научеше, че синът му в светъл делник е излязъл да си разхожда съклета?

Търговията бе научила Иванчо Желязков на дипломатичност във воденето на разговорите. Благодарение на това той съумя хем да не замълчи, хем нищо да не отговори:

— Фабрикаджията щеше двойно да се сащиса — каза със смях, — ако разбереше, че в тази ненавременна разходка синът му е срещнал не друг, а неговия заместник във фабриката…

— А, моето той щеше да одобри. Саръиваноглу и съдружниците му са ни конкуренти, Желязков челеби. Нали знаете що значи думата конкуренти? Е, да, естествено, вече конкуренция има и при вас, базиргяните… Та човек трябва да следи какво вършат конкурентите, челеби.

Увлечени така в сладки приказки, двамата извървяха пътя до фабриката на „Саръиванов и Сие“. Вероятно ги бяха забелязали отдалече и бяха предупредили за тях, понеже едва приближиха до маазите в подножието, когато Кювлиев, разтопен от угодливост, почти изтича насреща им. Ах, как не бил уведомен отнапред, за да се приготви!… Не, Стефан Саръиванов го нямало, сутринта заминал към Жеравна и Котел да купува вълна. Но нищо не било това, той, Тотьо Кювлиев, щял да ги посрещне според силите си. И прочие, и прочие. Докато го слушаше, Иванчо се запита какъв ли процент от тази любезност щеше да се лее по Асеновския боаз, ако беше дошъл сам. И не можа да си отговори…

Както и подобаваше за случая, Кювлиев най-напред ги покани в „канцелярията“. Навярно знаеше привичките и вкусовете на миралая, понеже на масичката се появиха стъкленица изискан френски коняк и три тумбести чаши. Но за негова изненада Хюсеин бей поклати глава:

— Да оставим коняка за по-нататък, Тотьо ефенди. Нали е речено: първо работата, после удоволствието.

Иванчо Желязков се заслуша. Той не бе повярвал на одевешните приказки на арменеца, пък виж, то комай ще излязат истина?!

И действително излязоха истина — на въпросите на Тотьо Кювлиев миралаят отговори така: нали падали бир парче колеги, та той, управителят на държавната фабрика, дошъл да се позапознае с работата им и да понаучи нещо, да помогне в друго. Като чу това, фабрикантинът се почеса по врата: щом Хюсеин бей искал да се запознае по-основно с фабриката, добре било да повикат и третия от съдружниците, Боян Боянов, който все още бил устабашия, та никой по-добре от него не познавал нещата. После от кумова срама запита и него, Иванчо, за целта на посещението му. Но тъй като същинската цел на Иванчо беше да се види именно с Боян Силдаров (той все още не можеше да свикне с това изкуствено „Боянов“), задоволи се да повтори онова, което каза по пътя на миралая — че ей така, излязъл на разходка, — но дипломатично добави „и да направел дружина на Хюсеин бей“.

Проводиха за Боян и появяването му предизвика кисела гримаса върху лицето на Кювлиев — устабашията не си бе дал труда да се преоблече и да се яви пред миралай бея в по-представителен вид, а бе дошъл в работните си дрехи, достатъчно обилно „украсени“ от конци и фъндъци вълна. Иванчо Желязков забеляза кривата гримаса на Тотьо, но забеляза и друго — противно на него Хюсеин бей остана видимо доволен от „каяфета“ на устабашията. Досети се за причината: външният изглед на Боян издаваше човек, който не е изпъвал крака в „канцелярията“, а се е трудил с двете си ръце край дараците и становете.

Задачата да разведе управителя на държавната фабрика Боян прие като всяка друга — без цупене, но и без изкуствено въодушевление. Когато тръгнаха на обиколка, Иванчо се присъедини към останалите трима, само защото не намери удобен повод да откаже. Ала не съжали: наистина той нямаше познанията и тънката наблюдателност на Хюсеин бей, та не всичко от разговорите и поисканите обяснения разбра, но му беше приятно да слуша разказа на Боян. Не толкова за съдържанието му (беше изпъстрен с много думи и понятия, които му бяха чужди и неясни), колкото за начина, по който говореше Боян — виждаше се, че той бе вложил сърцето си в градежа и уреждането на фабриката, та разказваше за нея не с хладна описателност, а с любов и нежност като за свидна рожба. Изобщо Иванчо Желязков обичаше да присъствува, когато разговарят истински познавачи от някой занаят, пък до него имаше двамина — Хюсеин бей и Боян, — които бяха точно от този вид.

Особено дълго се застоя Хюсеин в отделението, където с грохот тракаха становете. Полюбопитствува за всеки най-малък чарк — от колелото, което пренасяше силата на водата, до последното пиронче на ткалата. Гледаше, пипаше, изучаваше, а чернобрадото му лице се разтегляше във все по-широка и все по-странна усмивка.

— Кому поверихте уредбата на фабриката? — попита той Кювлиев, като се мъчеше да надвика безподобния шум в отделението.

— На негова милост. — Фабрикантинът показа към Боян. — Той прие да стане устабашия още докато се градяха темелите.

— И сега е ваш ортак, нали? С какъв пай?

— Една шестина, бей. Една шестина за него, две за мене и три за Стефан.

— Да кажеш на Стефан Саръиваноглу — продължи едновременно да се усмихва и да крещи потурнакът, — че трябва да му увеличите пая. Да стане поне колкото твоя, ако не и колкото Стефановия.

Този път нямаше непонятни думи, ала Иванчо Желязков пак не проумя този разговор. Той помнеше, че Боян бе влязъл във фабриката с две голи ръце и без никакъв капитал, та не разбираше защо според миралая трябва да получава наред с истинските съдружници. И по-късно, когато се върнаха в „канцелярията“, беше тайничко благодарен на Тотьо Кювлиев, че зададе точно този въпрос.

— Да мога да кажа на Стефан защо даваш този акъл, бей — обясни.

Предишната странна усмивка отново разкри седефените зъби на арменеца.

— Защото фабриката ви е образец на хитрина и тънка пресметливост, Тотьо ефенди. В сегашния си вид тя не е точно индустрия, а по-скоро усъвършенствувана манифактура… ако разбираш какво значи тази дума. И като манифактура тя не може да сподели, хм, превратната съдба на „моята“ фабрика, която девлетът дължи на бащата на тук присъствуващия Иванчо челеби. Защото кой ще тръгне да одържавява една манифактура? Ами че то е почти все едно да одържавяваш становете по собите и херодаите на половината сливналии… В същото време фабриката е и така измайсторена, че, хм, стига да няма съвършено никаква опасност от одържавяване, само за два месеца и с двеста-триста хиляди гроша тя ще се прероди в истинска съвременна индустрия. Този акъл и тази хитрост трябва да се заплатят, ефенди.

Смътно подозрение се мярна в съзнанието на Иванчо Желязков. Аха, ето каква била причината, довела тук миралая: той е видял хитруването на Боян и тъй като знае как с двеста-триста хиляди гроша фабриката би станала годна за одържавяване… Същото, изглежда, бяха помислили Тотьо и Боян, понеже лицата и на двамата видимо побледняха. Промяната в тях не остана скрита и за Хюсеин бей, защото той подхвърли шеговито, показвайки с очи към Боян:

— В цялата империя навярно аз съм единственият, който може да забележи чалъмите на негова милост. Но аз имам един голям кусур, Тотьо ефенди — пийна ли малко коняк, мигом забравям, каквото съм забелязал. Тъй че я капни в чашите…

Кювлиев толкова трескаво побърза да изпълни подканването му, че напълни чашата до самия ръб. Хюсеин бей направи недоволна гримаса — той, възпитан във Франция и Белгия, много добре знаеше докъде налива коняк в чашите истинският познавач.

— Излишно беше, ефенди — каза с нотка на разочарование. — Аз не минавам за мюзевирджия. Пък и не беше това целта на гостуването ми.

— А каква беше целта, бей? — намеси се в разговора Иванчо.

— Точно каквато ти я казвах по пътя, Желязков челеби. Да видя с очите си какво и как вършат съперниците ни. Защото, стига да иска, устабашията ще може да ми отговори… както преди години би ми отговорил Добри Фабрикаджията, мир на праха му. — Той отпи от коняка и хвърли въпросителен поглед към Боян. — Може ли?

— Заповядай, бей ефенди. Нямам какво да крия от тебе.

— Ще започна с един много страничен въпрос. Одеве, когато Тотьо ефенди наливаше коняка, ти направи знак, че не искаш. Защо?

Боян сви рамене; бяха здрави, масивни, силдаровски рамене.

— На работа съм, бей. Има време, отредено за работа, има и време, отредено за почерпка. Каращисаш ли ги, разваляш и двете.

— Така и предположих — кимна с разбиране миралаят. И сякаш за да подчертае, че за него не е време за работа, сръбна още една съвсем малка глътчица от питието. — Та да си дойдем на думата — каза. И се наведе напред над коляното си. — Отдавна имах самочувствието, че зная всичко за платнопроизводството, пък напоследък се препъвам. И аз, и ти произвеждаме плат. Вълната е еднаква. По отношение на машините ти си, речи го, един век зад мене. И би трябвало също и платът ти да е един век назад от моя. Но като ги изложим един до друг на сергията, само луд или сляп ще предпочете моя пред твоя. Твоят е мек, равен, без нишки и възли, докато моят… С една дума, ти обръщаш с краката нагоре всяка закономерност и със сукното си забиваш моето сукно в земята. Защо? Как го постигаш, Боян ефенди? Защо дори аз, ако ще си шия нова униформа, ще си купя от твоя, а не от моя плат? Къде е разковничето на твоя успех? Или на моя неуспех, както искаш го наречи?

— Мисля, че мога да ти отговоря, бей ефенди. В държавната фабрика ти имаш машини, и то от най-добрите, това е вярно. Ала и най-добрите машини се управляват от човешка ръка.

— Искаш да кажеш…?

— Да. Нашите работници тук ние подбираме измежду най-опитните абаджии на Сливен и казата. Хора, дето носят опита на десет поколения тъкачи. И дето работят не само за гюндулука, а и за името си. И на предците си за името. Докато твоите работници, бей…

Той се запъна, но миралят го поощри:

— Карай, карай. Дошъл съм за истинската истина, а не за полята с шуруп като кадаиф.

— Навремето Фабрикаджията работеше само с българи, които си разбираха занаята. Когато го напъдиха, половината от тези българи също оставиха фесовете с чилинчетата и напуснаха. Впрочем и аз бях от тях. Надойдоха мюсюлмани, полакомени от добрата плата и лъскавата униформа. Да, ама те разбираха от станове и тъкане точно толкова, колкото и от карането на трен. А вместо да си плюят на шепите и да учат занаята, те си посвещаваха времето да се държат като господари с рая към останалите във фабриката българи. И като им направиха живота черен, те, българите, малко по малко се разотидоха. И какво е сега положението във фабриката? Там са само правоверни, ала събрани от кол и въже. Пък се оправят с хубавите ти машини според нашата поговорка: „Разбрала ми свиня от кладенчева вода.“ Но платът върху сергията на търговеца или върху тезгяха на терзията не говори за вярата на майстора си, а за майсторлъка му. Е, това е невям разковничето, бей, за което се интересуваше.

Сигурно имаше истина в тези думи, но имаше и много дързост. Иззад присвитите си клепачи Иванчо Желязков с любопитство се загледа в миралая. Какво щеше да види в тях Хюсеин бей? Истината или дързостта? Беят не го остави да гадае дълго:

— Благодаря ти, Боян ефенди — произнесе той с уважение. — И ще ти призная нещо. Не искам да изглеждам като котка, която пада винаги на краката си, ала твоите разсъждения не са ми напълно чужди — бивали са случаи и аз да стигам до тях или до тям подобни.

— Тогаз излиза, че няма за какво да ми благодариш, бей.

— Благодарността е за прямотата. Защото истината ти е пиперлия, а ти я каза без заобикалки, с рога напред, на един мюсюлманин и при това забитин на падишаха.

— Аз не я казах на мюсюлманина и забитина, а на човека Хюсеин бей. Онзи човек, който отпусна емеклилик на Добри Желязков Фабрикаджията, а в конака никога не се е поколебавал да вдигне дума в защита на онеправданите българи.

Двамата се поклониха един на друг. Иванчо Желязков си каза, че този мълчалив жест говореше много повече от хиляда думи.

Повторно предложиха коняк на Боян, но той отново отказа и с някакво смотолевено извинение тръгна нататък, където свистяха каишите и глухо тропаха становете. Иванчо промърмори едно оправдание, не по-ясно от Бояновото, и се измъкна подир него. Застигна го и там, в двора на фабриката, го заговори. Онова, което му каза, в общи линии повтаряше чутото от Стилияна Георгакева и от сестра му Анастасия, само звучеше по-спокойно и делово, по мъжки.

Боян го изслуша внимателно и ъгловатото му лице се разтегли в приветлива, но в същото време свидлива, чисто силдаровска усмивка.

— Абе думах си аз, че човек като тебе, нито без време ще тръгне на разходка, нито ще си зареже работата, за да завърти опашка на Хюсеин бея, ама не ми идеше на ум, че баш за мене си поел насам.

— Нали от памтивека сме приятели, трябваше да се сетиш…

— Може би щях да се сетя, ако бях дочул за тези чудновати приказки на мютесарифа. Но ние тук сме малко като отшелници, знаеш. И вестите стигат до нас, едва след като хубавичко отлежат в низината.

— Може да ме повикат — подкани го Иванчо. Това означаваше „Хайде да си дойдем на думата“ и Боян го разбра.

— Като че напразно си бъхтал пътя до тука, Иванчо. И коняк не пи, и отговор на въпросите си няма да получиш. Жалко! Не за разходката ти казвам това „жалко“ — за сина и дъщерята на Йоргаки беше то. Надраснали са те и богатството на баща си, и проклетията, и еветчилъка му — заслужаваха нещо по-добро за благородството си. Нали разбираш: едно е да си издънка примерно на Георги Силдаря, друго — на Йоргаки Чорбаджи. Когато сладък плод се роди от дивачка или от киселица, той трябва да се спастря като златната ябълка от приказките.

— Не ме убеждавай, нали за това съм тук. По-скоро ми кажи какъв ответ да им дам, на златните ябълки.

Боян извади пунгия с тютюн и тънка хартия и сръчно си сви цигара.

— Моето положение в народните работи е много особено, Иванчо. Бивал съм на събрания на революционния комитет, познавах се и съм говорил очи в очи с нашия светец Левски, царство му небесно, но никога не съм бил член на комитета. Мисля си, от уважение към баща ми ме канеха, не заради някакви мои дарби или заслуги. Разбираш ли? Членовете на комитета нямаха тайни от мене, но и не ме брояха за един от своите. Нещо като близък съмишленик, а не член, такова беше моето положение.

— Близък съмишленик, от когото нямат тайни — е, чини ми се, че наистина съм потропал на добра порта.

— Не забеляза ли, че ти говорех в минало-бешало време? До преди три години, когато Дякона още плетеше тайната мрежа в Българско. — Боян запали и вдъхна няколко пъти от лютивия дим. — Според мене или комитетът се разсъхна със смъртта на Левски, или ако съществува, вече не ме броят за близък съмишленик, от когото нямат тайни.

— Дявол да го вземе! — изруга Иванчо. — Тъй ми се искаше да помогна на Димитър и Стилияна… Пък и повярвах, че щом в Букурещ има централен комитет, не може в нашия Сливен да няма…

— Защо не попиташ даскал Добри? — прекъсна го Боян. — Той е по-стар от нас, но комай винаги по̀ е бил по народните работи.

— Не ти ли казах, че първом са се допитали до него? Но този път и Добри Чинтулов не е могъл да направи нещо за тях, да им подаде ръка в благородния порив.

Известно време Боян пуши мълчаливо, после рязко захвърли цигарата и я размаза с пета.

— Като че се сетих към кого да се обърнем. — Той спря едно минаващо чираче и му нареди да повика някой си Стефан. — Грешката ни е, че в подобни случаи все търсим старите. Добри Чинтулов, баща ми, поп Юрдан… Докато народните дела се облягат главно на плещите на младите, онези, които се сражават с тирана по чукарите на Стара планина.

Още говореше, когато към тях приближи един момък — висок и снажен хубавец с открито лице, широки плещи и тънък кръст.

— Стефан, син на Серт Коста — представи го Боян. — От два-три месеца е при нас и комай скоро ще напредне във фабрикаджийство.^[1]

Момъкът не каза нищо, но пролича, че похвалата го поласка. А после все така мълчаливо изслуша и въпросите.

— Съжалявам, майсторе — рече, — но не мога да ти отговоря.

— Не можеш или не искаш?

— Не биваше да ме питаш така, майсторе. Дори да не си забелязал почитта ми към тебе, сигур помниш, че дължа живота си на баща ти. При това и двамата имате име на най-добри патриоти. Е, ако знаех нещо, щях ли да го скрия от тебе и от сина на твоя баща?

Иванчо Желязков оцени умния отговор на младия човек, но иначе не скри съжалението си, че още една врата се затваряше пред него.

А в същото време Боян продължи да пита:

— Значи ли това, че в Сливен няма революционен комитет?

— Ако има, аз не съм от посветените в делата му. Но повече ми се струва, че няма комитет, майсторе. Другарувам с хора, които отдавна са в народните работи, познавали са Левски, били са и в нявгашния комитет. Ние бистрим политика, ослушваме се какво се върши в Букурещ и из Българско, заканваме се на султана, ала няма нищо… няма нищо…

— Организирано — подсказа Иванчо Желязков.

— Да, няма нищо организирано. Тъй мисля аз. — Стефан Серткостов отново помълча. — Все пак мога да ти обещая нещо, майсторе.

— Думай да чуем!

— Когато се събираме с моите другари, ще съобщя за желанието на даскал Димитър и на сестра му да бъдат полезни. Ще предам и вашата препоръка, твоята и на господина Желязкова. Защото искам да ви река, че в кръжеца ни вашите имена се тачат от всички.

— Е, слава на Бога! — възкликна Иванчо. — Не изпълних кой знае как поисканата ми услуга, но все пак няма да се върна с празни ръце…

Откъм „канцелярията“ го повикаха — Хюсеин бей го чакаше, за да се приберат заедно в града.