Цончо Родев
И стана ден (42)

2.

Двамата пътници седнаха на една маса, но личеше — по-младият със сресаната на среден път коса и печалните очи беше по-важният, докато другият, русолявият, макар и поне с десетина лазарника по-стар, беше ако не прислужник, то най-много придружник. Всичко това не убегна от вниманието на хаджи Вълчо, ханджията — е, наистина Жеравна не лежеше на главен път, ала богатствата й бяха причина паралии гости да не са изключение както в самата нея, така и в хаджи Вълчовия хан, та стопанинът бе имал случай да се научи да познава хората по каяфета им и обноската. С тези двамината то пролича и по запознаването — по-младият се нарече Иван Стоянов, а придружникът само Васил, както подобава на човек с по-ниско положение. Целта си не криеха — бяха търговци и в Жеравна ги бе довело намерението да накупят аба или вълна; не споменаха количеството, но се подразбра, че имат големи работи на ум…

Уж наистина се подразбра, но търговците не тръгнаха по маазите да оглеждат вълната и пастафите аба, а като се разходиха хубавичко из живописната Жеравна, по здрач свърнаха там, където най-малко им беше мястото — в училището. Трябва да бяха подпитали отнапред, понеже завариха единствено главния учител Харалан Ангелов. На него „прислужникът“ каза името си и то наистина бе Васил, но следваше и Левски. Като чу това име, даскал Харалан се разтрепера; не беше това треперене от страх, а от възбуда и вълнение — така би треперел той, ако сам Исус бе прекрачил в учителската стая. Защото името на Апостола отдавна бе познато в китното балканско село и там то се произнасяше наравно се имената на най-личните светци от календара.

— Доживях! Господи, доживях!… — закръсти се Харалан Ангелов. — А после попита: — Но как така да се обърнете именно към мене, господине, един скромен клисар там, където вие сте първосвещеник?

— Дай Боже повече такива клисари — засмя се широко Левски, — които с могъщ камбанен звън да проехтят над поробената родина:

Слушай, български народе,

глас небесен днес те вика:

„Време дойде — стига толкоз сън“…

— Мигар скромните ми словца са стигнали чак до вашите уши! — не на шега се изуми учителят.

— До моите уши достига всеки звук, който зове за свобода. Макар чеее…

— Разбирам недоизреченото — каза Харалан Ангелов с виновен изглед. — За да добием святата си свобода, не стигат песните.

Думите му уж представляваха едно просто установяване на дадености, но всъщност съдържаха въпрос. И на въпроса последва отговор — Левски извади лъскав револвер; положи го на учителската маса и изрече с глас, който приличаше на заклинание:

— Спасението на България и спечелването на свободата е в организацията, а ключът е оръжието!

Учителят гледаше като хипнотизиран револвера на масата и отново се прекръсти:

— Кълна се в Бога и в българското си име, само ако зная, че със смъртта си ще допринеса ей толкова за избавлението на отечеството, мигом ще изпразня един куршум в сърцето си.

— И ще бъде напълно безполезно — сви рамене Левски. — От тебе, учителю, очаквам много повече — да помогнеш в организацията.

Харалан Ангелов въздъхна и тежко се отпусна на стола си: това било най-трудното, каза. Жеравна се знаела като село на чорбаджии, пък кога е бивало чорбаджия с пълен тумбак и с пращящ от жълтици тайник да заложи добруването си срещу някаква си там свобода, която и без това хич не му е нужна.

— И все пак не е възможно село на здрави балканджии като Жеравна да няма родолюбци, които да поставят отечествената свобода по-високо от тумбака и тайника си — вметна Таню с боботещия си глас.

— Предлагам да се съберем довечера у поп Тодор — рече учителят, след като размисли продължително. — В него можете да имате доверие като в самия мене.

Така и направиха. Харалан Ангелов не ги измами — в лицето на поп Тодор двамата „търговци“ откриха ревностен родолюбец, който бе готов начаса да зареже семейство и Божи храм и да поведе на бран една въстаническа чета — с кръст в едната ръка и със сабя в другата. Дълго, много дълго — почти до среднощ — умуваха четиримата. И накрая решиха: в подобно чорбаджийско гъмжило наистина би било прибързано да се образува частен революционен комитет, ала не липсвали хора с будни сърца, достойни да бъдат квас за хляба на бъдещата революция.

— А ако са капка всред морето от чорбаджийска тиня? — попита недоверчиво Таню и получи отговор не от жеравненци, а от Дякона:

— Чисто народният човек се бори, докато може, за да избави своя си народ. … Ако някой не случи, то трябва да умре в народната си работа.

Определиха следната вечер за събрание на верните люде, а организацията му повериха на един момък от семейство на имотни овцевъди — говореше се, че бащата на Иван Ангелски имал до десет хиляди глави добитък по „Долната земя“ и към Добруджа. Подобен човек трудно би паднал под подозрение, че ратува за революция, пък и нали божем Левски и Таню търгуваха с вълна — какво по-естествено да потърсят достлука на младеж от такова семейство…

На уречения час Иван Ангелски отлично изпълни задачата, която Харалан Ангелов му повери. Той изведе двамата „търговци“ от хаджи Вълчовия хан, като шумно възвести, че след като огледат бащината му стока, ще им покаже и пътя към Сливен. И уж тръгнаха към дома на чорбаджи Стоян Ангелски, пък неусетно се вмъкнаха в кафенето на Тиньо Бекяров, което изглеждаше мъртво зад спуснатите си кепенци. А там ги чакаха поп Тодор, даскал Харалан и още шестима младежи. Опитното око на Апостола веднага видя в тях хора, достойни за доверие: както се говореше и в Светото писание, те обещаваха да бъдат благодатната почва, в която да се посее семето на правдата и свободата.

Втората вечер в Жеравна се проточи комай повече и от първата — от кафенето заизлизаха чак с първите петли. И всичко стана така, както бяха избрали Харалан Ангелов и поп Тодор — не създадоха комитет, но поставиха първия камък за съзиждането му.

… Беше още черна нощ, когато Иван Ангелски изведе Левски и Таню по криволичещите сокаци на Жеравна. И уж бе обявил, че ще ги насочи към Сливен, пък те удариха нагоре, към сърцето на Стара планина…^[1]

Знаеха, че правят излишно отклонение, но това беше в плана им — ако някой беше по петите им, нямаше да допусне, че те ще опишат такъв голям зигзаг, дето означаваше часове ход в повече. Тъй или иначе, когато двамата влязоха в Нейково към пладне, по външен вид никак не напомняха паралиите-търговци от Жеравна; сюртуците на търговците висеха в бохчите на тояжките им, а те бяха облечени в поокъсани потури и аби, на раменете с ямурлуци, които доста пъти ще да са видели как зимата сменя лятото. Таню криво-ляво познаваше селото, та без питане стигнаха до механата на дядо Васил Налбантина. Работата на къра беше захванала, та завариха само трима старци да си хортуват разни бивали-небивалици от младите им години. Дели Ради го нямаше, но това не ги изненада — уговорката с него беше за към часа два вечерта по турски. Левски и Таню поздравиха, приседнаха в ъгъла и извадиха едно-друго за обед — хляб, сирене и глава лук за Таню, хляб и шепа маслинки за Дякона; на дядо Васил не му стана дип много драго, че посетителите нямаха намерение да сторят какъвто и да е масраф, дори стакан вино или едно кафе не поръчаха, ала не възрази, когато по-младият от двамата отиде до чешмата на мегдана и донесе калаено пахарче с водица.

Хранеха се мълчаливо, само от време на време разменяха по някоя отделна дума и затова много ясно чуха, когато коне изтрополяха навън и спряха. Последва кратък разговор на турски и в механата влязоха две заптиета. Те оглеждаха малобройните посетители, когато стопанинът избърза насреща им и с поклон ги запита с що може да им бъде полезен.

— Да са се отбивали насам двама тежки базиргяни? — попита едно от заптиетата, човек на средна възраст и с лошо подстригана брада.

Ръката на Таню остави коматчето хляб и полека се хлъзна към джоба на потурите. Левски продължи да яде спокойно, само му направи кратък знак с очи — не, нека не посяга към оръжието. В това време дядо Васил Налбантина вече отговаряше с нотка на сръдня, която си беше съвсем непресторена:

— Какви ми ти тежки търговци, онбаши ефенди! На̀, от сабахлен досега само туй са ми мющериите. И ако искаш вярвай, ама днес още не ми е сторено сефте…

— Няма как — изсумтя под носа си по-младото заптие, — ще се бие пътят до Раково, може натам да са ударили…

Все пак преди да излязат онбашията подхвърли на двамата в кьошето:

— А вие що за хора сте, бе? Какво правите тъдява?

Левски остави една презполовена маслинка пред себе си и продума с невесела усмивка, като показваше сложеното на софрата:

— Ние сме бедни момчета, бьолюкбаши ефенди. — Видя се как суетата на турчина явно бе погъделичкана от това звучащо тъй искрено повишение в длъжност. — Търсим чорбаджии да пасем овце. Само това да знаем, друга работа не можем.

Онбашията извади монета от десет пари и му я метна през софрата.

— Вземете, изсърбайте поне по едно кафе — рече. — И ако не случите нещо дотогава, почакайте тук, дорде се върнем от Раково. Зная двама-трима нейковчани с безбройна стока — все ще ви уредя при някого от тях. — И с тези думи заптиетата напуснаха механата.

Трябва още да не бяха яхнали конете си, когато през вратата надникна Ради Мухтаров, познат по тези места като Дели Ради. Очевидно надникна ей така, колкото да се увери, че желаните гости ги няма, ала като ги зърна в ъгъла, бавно прекрачи прага. Таню понечи да му се обади, ала нов знак на Дякона го спря:

— Недей, той ни видя — каза му тихичко. — Но Ради е от стара коза яре, знае как да се прикрива от хорското любопитство. Пък нали и ние току-що рекохме, че сме ябанджии и не познаваме никого в Нейково…

Дели Ради наистина доказа, че е „от стара коза яре“. Той с нищо не издаде да е познал двамината с протритите ямурлуци, изпи едно кафе, размени няколко нищо незначещи думи с Налбантина, после хвърли един многозначителен поглед към Левски, плати и излезе. Без да показват каквато и да е припряност, двамата в ъгъла прибраха остатъците от скромния си обяд, поздравиха почтително стопанина и също напуснаха механата. На петдесетина крачки вляво чакаше Дели Ради и много съсредоточено изучаваше първите пролетни пъпки по едно улично дърво. Когато се увери, че Левски и Таню са го забелязали, той заряза дръвчето и с безгрижна стъпка пое по един страничен сокак.

А четвърт час по-късно вече така прегръщаше своя другар от Легията, че краката на Дякона се залюляха във въздуха.

— Сякаш Бог ме прати да надзърна при дядо Васил — говореше, задъхан от радост. — Знам, знам, че уговорката беше за по икиндия, ама мен свърта ли ме на едно място? Туй ми беше второто отбиване от сутринта…

— Пък ние заради тебе изпуснахме хубава работа при богати чорбаджии — отговори му по същия начин Левски и му разказа за разговора със заптиетата. Дели Ради го слушаше внимателно, а в средата на ъгловатото му лице се появи една нова бръчка, която все повече и повече се врязваше между веждите:

— Кълна се в Опашатия — каза, когато Левски свърши разказа си, — туй ще е дело я на чорбаджи Божил Глуханека, я на хаджи Драган, я на дяволското изчадие поп Руско Гергев, я на някой друг от същата кройка измежду жеравненските богаташи. Усъмнили са се нещо във вас и са се обадили в конака…

Дякона махна небрежно с ръка:

— Излиза, че те са си свършили работата — и жеравненските чорбаджии, и конашките заптиета. Да видим ние накъде сме, аратлик, с нашата.

Още седяха по рогозките, когато Ради Мухтаров заразказва в отговор. Да, той не си бе пропилял напразно времето и бе подготвил за делото мнозина нейковчани, предимно млади хора — спомена над десетина имена, но Левски запомни само Дели Еньо Петров, Андон Великов Андонов и братята Вельо и Христо Петкови. Имали вече до тридесетина пушки с фишеци, барут и олово за тях, приблизително и толкова ятагани.

— И каква излиза тя? — доволно разпери ръце Левски. — Комай напразно сме блъскали път до Нейково…

— Не си прав, Дяконе — сериозно отговори Дели Ради. — Момчетата ми са добри, ама досега я карат ей така, на юнашка вяра в думата ми. Съвсем различно ще бъде, когато не друг, а точно ти (понеже твоето име отдавна се изговаря тук наравно с имената на Христовите ученици) да им обясниш, че Нейково не работи на самотек, а е бурмичка в една огромна машинария, що се е разпростряла навред в Българско!

— Да бъде, както ти искаш — съгласи се Левски.

… И вечерта деветмина нейковчани — десет, ако се брои и Ради Мухтаров — слушаха със зяпнали уста уж простичкото, пък чародейно слово на Апостола на свободата. Разказа им той много. Нарисува им сияйната картина на отечеството, когато добие свободата си и стане за пример на цяла Европа. Запозна ги с подготовката на въстанието и с устройството на организацията, която в честна бран щеше завинаги да срине скапаната власт на султана. Накрая ги призова да се готвят за кървавата сватба — да множат броя на посветените в делото, да се учат на талим (за тази задача им препоръча Ради, който сигурно помнеше най-важното от наученото в Легията), да събират пари и оръжие и всеки ден и час да чакат пушките и клепалата да възвестят великото Начало.

— Кога, кога ще бъде това, бай Левски? — със задавен от вълнение глас попита един; беше Христо, по-малкият от братята Петкови.

— Когато Централният комитет има сигурната увереност, че както Нейково, тъй и всички други села и градове в България са готови за славното дело.

— За Нейково им кажи, че вече е на тетик — отсече вторият „Дели“ в събранието, Еньо. — Не е случайно, че тук нивга не е живял човек, що не е от българска майка роден.^[2]

— Поне можеш да ни обадиш — примоли се друг, — дали е близко този час…

— Близко е, съвсем близко, братя.

— Например някъде към Гергьовден? Както от памтивека са излизали народните закрилници?

— Е, чак пък Гергьовден — пресилено се засмя Дякона. — Не ми се вижда възможно седем милиона българи да се приготвят за толкоз кратко време. А прибързването води до злощастия, братя. Ала ние, дето сме търпели петстотин години, можем изтърпя още една или две, нали? — Той усети как споменаването на „цели една или две години“ попари въодушевлението на тези буйни планинци, та реши да поизмести отговора си в друга посока: — Изобщо аз смятам, че нашата най-сгодна сполука за захващане е (през) зимата. Размислете зряло, че работата ни не е само по Балкана, но революция (на) място^[3]. После идат главните пътища, подир тях селата, по-после горите. Виж сега не ще ли ни помогне зимата? (Тя) ще отегчи пътя на войските, а (особено) на артилерията и всадниците^[4].

Поговориха още малко, взаимно си обещаха светият час на революцията да не ги свари неподготвени, после нейковчани един по един захванаха да се разотиват.

— Тази нощ ще се разделим и с тебе, Таньо — каза Левски, когато останаха само те двамата и Дели Ради. — За Котел ще взема за придружник този лудоглав нейковчанин.

— Защо ме онеправдаваш, Апостоле? — с неприкрита горест продума Таню. — В що се провиних пред тебе, от що си недоволен?

— Доволен съм и предоволен от службата ти при мене, приятелю, и те поставям наравно с най-сигурните юнаци, които по градове, села и горски пътеки са ми били помощ и охрана. Ала разумът ми подсказва, че е добре да се разделим. Хора с черни души са ни видели заедно в Жеравна, запомнили са ни. Но са ни запомнили заедно, разбираш ли? Стига да се разделим и споменът им мигом ще изфиряса. — Той го потупа окуражително по рамото. — И ако слушаш мене, поеми към Сливен още сега, Таньо. В ходенето те бива — посрамваш и стар хайдутин. Имаш око на бухал. Е, ако сега си плюеш на петите, може да си в Сливен още преди развиделяване. Няма да е излишно, ако се наложи да доказваш къде си бил през тези дни.

Не спориха повече.^[5]