Цончо Родев
И стана ден (37)

9.

Шушукането с Михал стана причина дейците от Сливенския частен революционен комитет да разберат каква стройна уредба е изградил Левски при опасните си обиколки из поробена България; в известен смисъл дори по-добра от уредбата на турската царщина, дето уж разполагаше с огромен брой чиновници, с телеграф и поща, с полиция и добре платени шпиони, с многочислена войска и башибозук. Но в същото време те разбраха и друго, което не бяха подозирали досега — че трудностите на Апостола не са само в хилядите турски копои, които душаха за дирите му, но понякога и в самите среди на народните труженици.

Всичко започна около месец след заминаването на Левски, Общи и Кънчев. Непознат куриер донесе в Сливен писмо, което внесе изключителен смут в сърцата на комитетските членове. Защото подателят беше човек, пред когото сливенци — пък и родолюбците от четирите краища на родината — въздигаха сред най-личните борци и ограждаха с ореол името му, пък съдържанието на това писмо издаваше видимо разминаване между подателя и новия светец на България — Дякон Левски. Думата е за Панайот Хитов, чиито стъпки сякаш още личаха по овразите и чукарите на Стара планина.

Писмото, изпратено от Белград, беше дълго, пообъркано и трудно за четене.^[1] Като си наложиха да го изчетат дума по дума няколко пъти и „да го разглобят на съставните му чаркове“ (Боян Боянов), членовете на комитета и най-близките им сътрудници все пак проумяха най-същественото от него: че Панайот войвода още клонеше към по-раншната и вече отречена от всички четническа тактика на Раковски и че дори полуявно изтъкваше лично себе си за наследник на покойния „върховен граждански началник“; че в препоръчваната тактика не беше чужд на някои от хептен провалилите се нейни похвати — съветваше например сливенци да имат грижа да подпалят Шумен, „който е най-опасен град за нашето освобождение“, той щял да се погрижи други подпалвачи да дадат огън на Битоля; че се разминаваше с разбиранията на своя ученик и някогашен байрактар Левски относно по-бавната и дълга, но сигурна подготовка на всенародното въстание.

В Сливен повече от всякъде другаде името на Панайот Хитов беше изписано в сърцата на хората със златни букви, ала писмото дойде едва тогава, когато тези сърца бяха вече лизнати от друг пламък.

— Бай Панайот живее с миналото — поклати плешивата си глава Бял Димитър, след като го изучиха до последната буква. — Чест му прави, че е готов да дойде и лично да оглави четата, ала туй е все едно да ни препоръчва да възродим дружините на Алтънлъ̀ Стоян, на Кара Танас, на Генчо Къргов или на някой друг от вехтите войводи.

— Между редовете забелязвам и нещо по-укорно — добави Костадин Келов. — Ревност, братя. Ревност към Апостола, загдето в народната любов и народната признателност е излязъл ако не на едно поприще, поне на един лакът място пред него.

— Това комай е най-лошото — отсъди и Михаил Икономов. — Няма много достойнство в учителя, който не се радва, когато ученикът му го изпревари.

Не умуваха много-много и без особени спорове стигнаха до решението. По предложение на председателя Сава Райнов преписаха цялото писмо на тайнописа, на който ги бе научил Дякона, а после го връчиха на Михал Стоенчов и му заръчаха: да тръгне по друма, съобщен му от Левски, да го намери където и да се намира, да му връчи писмото на Хитов и да поиска съвет за отговора. „Каквото той ни препоръча — завърши наставленията си Савата, — това ще сторим, тъй му кажи!“

Както разправяше по-късно Михал, той бе свършил работата без особени затруднения — препращан безпогрешно от човек на човек и от място на място, така тънко бе изпипал Левски веригата на тайната поща, — но в никакъв случай не и бързо; не описа в подробности цялото си пътуване (туй му се запрещаваше от „Наредата“), ала две неща се набиха в очите на всички: тръгна на юг към Ески Заара, а се върна от север, през Търново и Елена чак от Ловеч, и че странствуването му по заснежените пътища продължи месец и половина, че и нещо кусур отгоре.

Много неща в отговора на Левски, който Михал Стоенчов донесе, изпълниха със страхопочитание революционните дейци на Сливен. Нека да започнем с външния му вид: то започваше със следните четири реда в горния ляв ъгъл:

Ц Б Р К

в

Българско

Брой 1-ий

а долу се кипреше внушителен печат с короновано лъвче и думите „Привременно правителство в България — І отд. от БРЦК“.

Подписът на Левски изобщо го нямаше, пък и онези, които го познаваха, твърдяха, че писмото не е написано от неговата ръка, но по духа и съдържанието му личеше, че именно той го е диктувал.

Също и това писмо бе дълго, но за разлика от Панайот-Хитовото се разбираше от първи раз — не заради четливостта, а за яснотата и последователността на изложението. Говорейки от името на БРЦК, Левски не се бе задоволил да отговори на питането им за внушенията на Панайот войвода, а първо ги осведомяваше за много от животрептущите въпроси — като се започне от положението в самата Турция и от отношението на великите сили и съседните страни към нея и към българското освободително движение, за съобщеното от „нашият работник В. Л-кий“ пред „І отд. от БРЦК“ за състоянието на частните комитети по българските земи, та се говореше и за подробности от уредбата — например за събирането на пари чрез нововъведен десятък на всеки член на организацията.^[2] Едва към края той се спираше на писмото на Панайот Хитов. Препоръчваше им да го пазят, защото, заедно с негови писма до други комитети, „скоро ще ги иска Централният комитет за разгледвание пред главното събрание, гдето щат бъдати лицата, които са писали върху народните ни работи“. И завършваше с точния текст, който да бъде изпратен на Панайот войвода в отговор:

„Г-не, за всичко що ни пишеш, то е работа на Централния комитет и с него трябва да се разбереш, от гдето зависим както ний, тъй и всички частни комитети, водими по един закон, който по вишегласието на всички ни е нареден. И докато се не съобразите със законът и поднесете писмено вашето участие^[3], че сте член на ЦК всички твои писма ще бъдат напразно зачтото не смеем да ви отговаряме.“

Сливенци гласуваха с вдигане на ръка. И до един застанаха зад съвета на Васил Левски, който за тях бе станал вече нещо повече от български светец.

И отговорът до Панайот Хитов замина в същия вид, без нито дума изменение.