Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

10.

Керванът не беше от малките — седем каруци с конски впрягове (от които шестте закрити, в тях сигурно бяха жените и имуществото), отделно десетина конници за охрана. В една от улиците на Хаджи Яхя махала ги чакаше, впрегнат, друг керван — от четири каруци; също и в него само една беше без чергило отгоре. До предната, откритата каруца, стоеше Мустафа ага и като видя новодошлите, разпери ръце:

— Хайде бе! Захванах да мисля, че сте се разкандърдисали…

— Забавихме се тук, в Сливен — отговори му Юксел бей, като скачаше от предната кола. — Избиколихме чак откъм Новоселската река. Не искахме да правим сеир на сливналии.

— Нали ги знаеш — добави Руфи Сезгин, — щеше да падне дюдюкане и подигравки.

— Напразно сте обикаляли, кардашлар — поклати плоската си и четвъртита глава мюдюринът. — Защото оттук ще минем посред града да заберем и мютесарифа.

— И той ли ще дойде?

— Че как иначе? Нему не му ли е мил животецът? А от Ямбол ще вземем и Рафат бей, мюдюрина. Ще бъдем, както е думата, цяла процесия от хора и каруци. Пък ако застигнем и ония, дето вече отпрашиха…

— И такива ли има? — попита Руфи Сезгин. — Аз мислех, че ние, като най-близко до Хаинето, сме първите.

— Охо! Например Хасан, пощаджията, си вдигна чуковете още преди три дена. Нали си знае, що зулуми е вършил… — Мустафа ага се сепна изведнъж. — Като казах за него, та се сетих за твоя Хасан, Юксел. Где го този левент? Да не се е сгушил в колите при женурята?

Юксел бей заби поглед в земята, ще речеш — проверяваше как е нареден калдъръмът на улицата.

— Не иска да тръгне — каза. — Как ли не му говорихме с братока, как ли не го придумвахме, той — не, та не. „Таш еринде аър-дър“[1] и прочие глупости.

— Не му ли обяснихте, че ако дойдат московците, може за своя инат и с главата си да заплати?

— Цяла нощ съм му го набивал в кратуната. Пък той: „Хепси гитмиш клисея, бу да гитсин манастиря“.[2] Пък не е голобрад ушак, с два шамара да го вкараш в каруцата.

Юксел бей казваше истината, но доста поспестяваше от подробностите. Всъщност между него и Руфи Сезгин, от едната страна, и Хасан, от другата, бе имало твърде бурни свади, в които едва не се стигна до вдигане на пестници, че и до посягане към силяха. Защото момъкът наистина не веднъж каза, че „камъкът на мястото си тежи“, но към това неизменно добавяше и защо вижда „своя“ камък да тежи именно тук. Не бяха думи за повтаряне: Хасан твърдеше, че според него той има повече българска кръв в жилите си, отколкото турска („поне три четвъртини, освен ако и в миналото някои прадеди не са вземали българки за жени“), тъй че се смята свързан с тези места не само по родно място, но и по кръв. А когато го заплашваха с московците, той неизменно отговаряше: „Само да не посегнат на вярата ми, всичко друго съм готов да изтърпя. — И прибавяше злъчно: — Че и вашите грехове да изплатя съм готов…“ И нямаше как — оставиха го. Оставиха го с цялото съзнание, че този хубавец, истинска гордост за джинса, ще намери смъртта си в Козосмоде и с това ще се сложи край на прочутия Руждибейов род.

За щастие Мустафа ага не задълба в подробностите — собствените кахъри му стигаха. Той се метна на коня:

— Българите имат една приказка: „Всяка коза за свой крак“ — каза. — Поискал е Хасан да остане — останал е. Ние да не губим повече време, че погледнеш — Гурко паша ни хванал за пешовете.

И като махна с ръка, единайсетте коли поеха към Машатлъка.

Предположенията на двамата козосмоденски близнаци се потвърдиха — от двете страни на пътя имаше маса народ, който не пестеше нито остроумията, нито злоезичията си. Но нищо не можеше да се сравни с онова, което завариха при конака. Там край каруците със семейството и имуществото на мютесарифа се бяха събрали толкова хора, турци и българи заедно, които буквално се надпреварваха в присмехите и подигравките. Мустафа ага уж гледаше право пред себе си, но с ъгълчетата на очите си наблюдаваше тълпата. И на едно място видя групичка от четирима, която го порази повече от всичко. Бяха двама българи и двама турци, които целият град уважаваше: Бяно Абаджи, поп Юрдан, Юмер ефенди (изненада се — той беше в униформа на редиф) и Халис бей. Щом тези четиримата се бяха обединили против бегълците, това означаваше, че наистина целият град се е вдигнал срещу тях.

В конака, изглежда, ги очакваха, защото едва приближиха и отвътре се появи приличната на снежна топка фигура на мютесарифа. Рефи ефенди забърза към каруцата си (къде можеше да се намери кон, който да издържи шишкавото му тяло?), но и бързането не му спести една нападка. Защото Халис бей застана на пътя му:

— Не съм те виждал толкова чевръст, мютесариф ефенди — откри престрелката проклетият сархош.

— Виждаш, на път съм, бей — опита се да го заобиколи мютесарифът.

— Не те ли е страх, че този път може би не води към свобода и благополучие, а към Топхане[3]?

Кръглото лице на мютесарифа придоби пепеляв цвят.

— Предпочитам зандан при своите, отколкото свобода под властта на Гурко паша — каза.

— Е, добре. Пожелавам ти по-дълъг престой в зандана при своите — освободи му пътя Халис бей, без да подозира, че в този момент изричаше не острота, а предсказание.[4]

— И сигурно ще бъде така — добави злоустият поп Юрдан. — От Божието възмездие не можеш да се спасиш нито в колибата на просека, нито в сарая на султана…

Мехмед Абдул Рефи ефенди не каза нищо повече. Отмести с ръка Халис бей и продължи към каруцата си. Двама слуги му помогнаха да качи в нея тлъстото си туловище.

* * *

Като изпратиха дългия керван, четиримата тръгнаха заедно. Нямаха посока и затова без одумване приеха поканата на Мехмед Халис бей да се отбият до дома му. Всеки си даваше сметка, че да гостуваш на Халис бей, туй неизбежно означаваше да му опиташ ракията. Ала всички се смаяха от бързината, с която стъкленицата и чашите се появиха пред тях — все едно, че турчинът ги бе носил в джобовете си.

— Хайде, за добър път на нашите първенци — вдигна чашка стопанинът.

Отпиха. После, докато той наливаше отново, Бяно произнесе замислено:

— Чувах, че моряците имали една поговорка: когато корабът потъвал, първо побягвали плъховете…

— Тогаз нека втората чаша да е за плъховете — подкани ги Халис бей и им показа как не се пие, а се гаврътва гроздовата.

— Не мога да ви опиша колко съм отвратен — тихо и повече с печал, отколкото с погнуса каза Юмер ефенди. — В последната година се нагледах на гадости. От онези, пред които се питаш човекът човек ли е, или е звяр. Първо побитите на кол глави и бесенето на Старата круша. После си намерих работа и навестих Бояджик. Не, не Бояджик, Бояджик го няма вече. Онова, което е останало от Бояджик. Там човешките кости се търкаляха ей така, навред по земята. А сега позорното бягство на тези… Ако това е ислямът, аз искрено се срамя, че съм от „правата вяра“. И ви давам дума, че ще се откажа от нея.

— Чуваш ли се, Юмер ефенди? — вдигна белите си вежди Бяно.

— Чувам се и го потвърждавам. Оцелея ли от вихрушката, която ни разтърсва всички, ще се откажа от исляма и ще премина към християнството. Не знам дали е по-свястна вяра, ала поне прави хората по-свестни.

Мехмед Халис отпи отново, този път без да насилва и другите.

— Много е странно да го казваш в такъв момент, Юмер — рече, след като примлясна от удоволствие. — Ами че ти си вече в униформа. Ще рече — с единия крак вече си се запътил да се биеш за знамето на Пророка…

— Мюрсел, сина, го взеха в редовния низам още през май. Сега събират редифа. И дойде моят ред.

— Но щом си решил да преминаваш към кръста…? — не довърши поп Юрдан.

— Ще премина по убеждение, а не като бягството на плъховете одеве — каза Юмер ефенди. — С исляма ще скъсам завинаги, но преди това ще изпълня дълга си на турчин — не искам да се смята, че съм променил вярата си от страх поради хитра сметчица.

— Тогава да пием за тебе — вдигна чаша Бяно Абаджи.

— Да се върнеш жив и здрав, това е най-важното. Пък за вярата — сетне ще имаме достатъчно време да си говорим.

Така изпратиха този войник на Пророка — със забраненото от същия този Пророк питие…

Бележки

[1] „Камъкът на мястото си тежи“ (турска поговорка).

[2] „Всичко отиде за черква, нека и това отиде за манастир“ (турска поговорка, употребява се в смисъл: „И без това всичко съм загубил, нека пропадне и това“).

[3] Топхане — прочута тъмница в Цариград, една от най-мрачните по слава.

[4] Действително управниците на Сливен и Ямбол са били съдени — и осъдени — за бягството си. За това свидетелствува и Иван Евстатиев Гешов (Записки на един осъден. В: Спомени и студии. С., БАН, 1928, стр. 59): Когато през 1877 г. след дълго разследване в Пловдив Гешов е бил преместен в Цариград и задържан в централната тъмница Мехтерхане, „… нас ни заведоха в неговите Хатър-Одаларъ̀, дето бяха затворени привилегировани лица, като високи чиновници или видни първенци. Там намерихме бившия сливенски окръжен управител Рефи ефенди, бившия сливенски градоначалник Мустафа ага и бившия ямболски околийски началник Рафет бей, осъдени първите двама по на година, а третия на 10-годишно заточение, защото и тримата се уплашили и дезертирали от постовете си при първото минаване на Балкана от Гурко.“.