Цончо Родев
И стана ден (80)

2.

Като пееше с всички сили „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…“ дружината под строй влезе в Нейково. Дели Ради не ги бе измамил, когато ги бе уверявал в готовността на нейковчани — от всички улици към тях се юрнаха младежи, кой с каквото оръжие бе успял да докопа. Наизлязоха също старци, жени и девойки и пред стъпките на юнаците заваляха китки от здравец, чемшир и пролетни цветя, от прозорците на къщите се провесиха шарени черги. А дружината, сякаш приучена на подобни посрещания, удряше крак в такт с песента, не се оставяше да се разпилее по отворените с гостолюбие порти и с песен и бодра стъпка вървеше към главния мегдан. Пък пред всички Дели Ради сякаш не ходеше, а хвъркаше на педя-две над земята.

Изобщо то бе истински празник, същински Великден. Поне Нейково не помнеше велик ден като днешния!…

Пред църквата четниците спряха в редица — по-стройна и по-изпъчена от всеки друг път. Поп Никола, развълнуван не по-малко от кой да е друг нейковчанин, ги прикани да си оставят пушките и да влязат в храма.

— Не! — отговори му Стоил войвода. — Българският юнак не се дели от пушката си, дядо попе. И щом не е редно да се влезе в черква с пушка, тогаз не ние при тебе, а ти ще дойдеш при нас. — И пошушна глумливо: — Пък за всеки случай в олтара си припомни какво се чете на оръжейната молитва… Зер нали за това сме дошли…

Поп Никола надяна епатрахила и излезе на мегдана при момците.^[1] Видът на тази възродена българска войска (особено на онези юнаци, които бяха във въстаническа униформа), развятото знаме със златошития лъв, пиринчените лъвчета и орловите пера на калпаците, пушките с китки на цевите и лъскавите саби на пояса на някои от въстаниците направиха такова поразително впечатление на свещеника, че той не се задоволи да прочете „оръжейна“ или каква да е молитва, а изкара цял молебен, по-пищен и от Богоявленския… А след него се повтори церемонията по заклеването на новите войници — преминаването под кръстосаните във въздуха пушка и сабя и докосването с устни до зелената свила на знамето. Поп Никола настоя и той да изпълни обряда на клетвата заедно с другите въстаници от Нейково. Но преди да целуне знамето, благослови го не три, а тридесет пъти с кръстен знак…^[2]

Едва премина това символично включване на свещеника към четата, когато случаят пожела момчетата за пръв път да се проявят на дело. Започна се с вика на едного от редицата:

— Ей там един гъжвалия!… Следи ни!… Шпионин!…

Проследиха показалеца му. И наистина в края на един от сокаците надничаше някакъв турчин — нито приближаваше, нито бягаше. За момент настана суетня, от която пръв излезе най-опитният: Стоил войвода.

— Веднага подир него! — заповяда. — И го искам жив. Да се стреля само ако се види в ръката му пищов или калъч!…

Четниците се втурнаха с пъргавината на зайци и след минута доведоха турчина. Беше прехвърлил средните години човек и се тресеше от такъв неистов страх, че зъбите му чаткаха като конски подкови по калдъръм.

— Ще го съдим и ще го осъдим по закона на революцията — каза Иларион Драгостинов. — Но първом ще разберем кой е и защо ни е следил.

В този момент към него приближи един от нейковците, представи се като Дели Еньо и доверително му прошепна, че този бил Ислям, едничкият турчин в цяло Нейково — разбран, скромен и фукара човек. А друг от нейковчани — Андон Велков — допълни хлевоусто характеристиката:

— Беден, но честен, или честен, но беден — както пожелаеш, тъй го определи, твоя милост.

Бистрият поглед на Иларион обходи струпания народ:

— Вярно ли е това за Ислям?

Едно дружно „Ей Богу, вярно е, войводо!“ бе общият отговор.

— Тогаз върви си по мирно и читаво, човече — рече Иларион и дори потупа турчина по рамото. — Ние сме тръгнали не да колим наред представителите на вашата вяра, а да донесем справедливост на всички… включително на „бедните, но честни“ измежду турците. Върви! И ето, вземи това!… — Той му подхвърли една сребърна монета.

Турчинът я улови във въздуха със завидна сръчност и не чака втора покана, а изчезна надолу по сокака.

Когато се поуспокоиха подир тази неочаквана сцена, въстаниците се преустроиха по двама и с пушки на рамо и с „Не щеме ний богатство…“ на уста се отправиха към Жеравна. Иларион и войводата сториха икрам на Дели Ради, та и сега го оставиха да върви на най-личното място — пред знамето. Едва бяха направили първите крачки, когато някой от селяните подвикна на Ради Мухтаров:

— Ти пък къде тръгваш с момчетата в тези размирни времена? Кой ще ти гледа децата?

Дели Ради можеше и да отмине зевзешката приказка, но вместо това той извърна към шегобиеца широкото си и ъглесто лице с извитите покрай устата мустаци и отвърна със своя глас, който наподобяваше трошене на камъни:

— Не мислете за моите деца. Кълна се в Опашатия, за тях от Русия брашно ще дойде!…^[3]

Онези, които чуха разменените думи, прихнаха в смях — и селяни, и четници. Чу ги и Андон Кутев, но той за разлика от останалите не се засмя — в момента други горчиви мисли пъплеха като мравки в съзнанието му: „И каква излезе тя, Боже мой? Срам и позор за нашия Сливен!… Уж град на хайдути и войводи, на Панайот Хитов и на Хаджията, пък на̀: — на бунт се вдигнахме само две дузини войскари, докато от Нейково, нищо и никакво село, цели тридесет души!…“ Но това си бяха комай само негови терзания — всички останали се опиваха от възторга си и от още непреминалото вълнение на преживяното в Нейково. Между тях бяха също и апостолите. Иларион Драгостинов приближи до Георги Тихов и го смушка с лакът:

— Що ще речеш, а? Ами че то ако върви все така, ние до една неделя ще станем господари на цяла Стара планина от Хаинбоаз^[4] чак до Анхиало^[5] на морето!…

Засмян до уши, Георги му отговори шеговито:

— Плюй три пъти през рамо, Лолчо. Помагало, казват, против уроки…

Иларион го послуша и плю през рамо. Но беше закъснял със заклинанието — тогава те още не знаеха, ала всъщност този беше последният път, когато съдбата им даде повод за радост и въодушевление.