Цончо Родев
И стана ден (85)

7.

Не беше ясновидка, но с безпогрешна яснота разбираше всичко онова, което ставаше сега в просторните сараи на Ружди бей, и другото, което подир малко щеше да стане. Едното тя отгатваше по шумовете, които долитаха от двете къщи, от шетнята на слугите в дама, от дрънкането на силяхлъците, изобщо от оживлението, което по някакъв непонятен начин преминаваше през стените и достигаше до нейната лична соба в харемлъка. А увереността за другото Пройна получаваше от собственото си решение. Защото се познаваше и знаеше, че реши ли нещо, ще го постигне, пък ако ще светът да се срине…

Не беше ясновидка старата Пройна, но четеше като в книга сегашното и бъдещото. И знаеше, че сега бе неин ред да се намеси в реда на възнамереното от съдбата. Но не помръдваше и седеше така неподвижно с ръце, сплетени на скута: ех, също и тя имаше сърце човешко, та все се надяваше, че в последния момент Провидението все пак може да промени предначертаното. И собствената й орис заедно с него. Но не — конете вече цвилеха, оседлани, навън, очевидно на Всевишния и този път щеше да му се досвиди да стори чудото. Жената въздъхна дълбоко и полека се изправи. Извади от пазвата си пиринченото кръстче и с вяра и упование притисна устни о него. После разтърси глава и си наложи да прогони размекването, което бе обхванало душата й. И пак се превърна в онази Пройна, дъщеря на отец Харалампий, която хората познаваха — желязната, непреклонната, която можеш да пречупиш, но не и да огънеш.

Ако някой я зърнеше с каква твърда крачка преминава през одаите и хаетите, никога не би му минало през ум, че същата тази жена само преди минути се бе молила Бог да промени пътя на съдбата и да й спести чашата с отрова. Тази беше другата Пройна, за която се говореше, че дори ако слага глава на дръвника на палача, пак ще си свирка с уста, и то не каква да е, а например обичната й:

Събрали ми се, събрали

се отбор млади юнаци,

се отбор млади войводи —

всичките все сливенци.

Докато стъпваше така курназ-курназ, жената изведнъж зърна нещо, което я порази не толкова със същината си, колкото с несъответствието с цялата околна залисия — Хасан, нейният любимец Хасан, се бе сгушил в единия ъгъл на кьошка с книга на коленете и четеше ли, четеше, сякаш ушите му бяха глухи за дрънкането на оръжията, за пръхтенето на жребците по двора, за измекярите, които търчаха насам-натам като невестулки. Пройна се поколеба, пък свърна към марангозания кьошк:

— Какво? — попита внука си. — Четеш, а?

Той извърна към нея хубавото си лице, усмихна й се и от тази усмивка сякаш самото слънце влезе в къщата на Юксел бей:

— Няма да повярваш, бабо, ала на тавана намерих една приказна, невероятна книга. От Сади^[1]. Просто не съм на себе си. Не знаех, че върху хартията може да има не само хесапи или ирадета, а и такива възвишени стихове, които заклеймяват робията и онези, които я налагат с камшик в ръка. Това е друг свят, бабо, светът на Сади…

Старата жена отначало го изслуша разсеяно, но после си рече: кой знае, може би точно такъв човек й трябва сега, когото стиховете на Сади са вдъхновили против тираните и тиранията. И каза:

— Остави за малко книгата и ела с мене. Имам да говоря с баща ти и с чичо ти. Ще ми се да чуя и твоята дума…

Двамата близнаци се намираха в селямлъка на Руфи Сезгин. Бяха напълно приготвени като за поход и в момента тъкмо опасваха силяхлъците. Когато я видяха да влиза, те се подвоумиха за секунда, пък оставиха настрана кожените пояси с натрупаните по тях пищови и ятагани.

Майката сложи ръце на кръста и ги изгледа един по един:

— Чини ми се, че се стягате за нейде — каза на български.

Близнаците се спогледаха и Юксел, по-умният от двамата, отговори, като придаваше на гласа си оттенък на делничност:

— Така е, мале. Излизаме за три-четири дни.

— Колко силях сте приготвили… Сигур отивате на лов?

Руфи Сезгин не усети капана в думите й и изтърси направо:

— Позна, мале. На лов. На лов за девлет-душмани…

Тя не повиши глас, запази привидното си спокойствие.

— Дочувах и аз, че имало някакви комити в Балкана. Ама не разбойници, а борци за свобода. Точно така, „Свобода или смърт“ пишело на байрака им, тъй стигна до ушите ми. Вярно ли е, момчета?

— Може да пише, каквото си ще — с привидно нехайство свирамене Юксел. — Дори стихове от Корана нека да пише. Важното е не какво пише на байрака ти, а какво вършиш. Пък те не крият, че са тръгнали да се бият против падишаха. И изобщо против царщината ни.

— Че как ще се борят за свобода — неочаквано се обади Хасан, — без да воюват против падишаха и неговите закони?

Пройна с кимване му поблагодари за помощта, но не се отплесна по тази линия, а се задържа в другата, която за нея изглеждаше по-важна.

— А случайно да сте чули кой предвожда тези девлет-душмани?

За втори път Руфи Сезгин не усети клопката:

— Един, с когото имаме стари сметки за уреждане, мале. Наспроти каквото пише на байрака му. Стоил. Стоил от Инджекьой. Дължим му разплата, мале, и ако сме истински мюсюлмани и достойни синове на Ружди бей, този път няма да му останем борчлии.

— Борчлии сте му, вярно е — каза тя. — Но му дължите не разплата, а живота си. И на колене в краката му сте се клели, че…

Юксел прекрачи към нея и ласкаво улови раменете й.

— Мале, мале — прикани я, — хайде да не се връщаме към стари бивалици и небивалици. Иначе ще стигнем до „Мара, бяла българко“, че и до бягството на Пророка в Медина. Хайде да не живеем с миналото, казвам, ами да останем с два крака тук, в днешния ден.

Тя полека освободи рамото си — усети, че тази близост я размекваше.

— И какъв е той, днешният ден? — попита.

— Делничен. Ден, в който чифчията тръгва с ралото към къра, а занаятчията с алеатите — към дюкяна си.

— А вие, момчета? Вие от чифчиите ли сте или от занаятчиите?

— Ние сме само войници на падишаха, мале. Дойде буюрнаме от мютесарифа на сливенския санджак. Донесе го в Твърдица лично Осман бьолюкбаши, заместника на Али Байрактар Топчи: който е способен да носи оръжие, да тръгне подир Осман на голяма потеря в Балкана.

— И вие — няма как, — се подчинявате, тъй, нали? — В отговор Юксел разпери безпомощно ръце: дълг, мале, нали виждаш… — Щяхте ли да се подчините — продължи безмилостно Пройна, — ако заповедта на мютесарифа беше да отрежете главата на майка си и да я пратите в Сливен? Дали побита на кол, дали в делва с мед — все тая. Щяхте ли да се подчините, питам?

— Нямаш право да питаш така, мале. Никой никому не би издал буюрнаме да посегне на собствената си майка.

— А, че защо? — не спря да напада тя. — При туй майка ви е гяурка.

— Отново те моля да не говориш така, мале. Ами че ние сме обща кръв…

— Поне половината от кръвта ви е обща със Стоиловата — напомни тя. — При това не мен, а нему сте давали клетва не само да не посягате на българин, а закрила срещу всяка неправда да му бъдете.

Юксел почувствува, че спорът се обръщаше срещу него и брат му. И побърза да го върне там, където силата беше на тяхна страна.

— Войникът няма право да разсъждава, мале. Нито да избира. На войника е дадено само едно: да се подчинява и толкоз.

Старицата поразмисли върху думите му и се обърна към внука си:

— А ти бе? — рече му с нещо като привидно сопване. — Ти не си ли мъж и войник? Буюрнамето на мютесарифа не важи ли за тебе?

— Първо, не е буюрнаме, а само покана — отговори младежът. — С ушите си чух телялина: комуто от правоверните се иска да реже душмански глави, нека тръгне след Осман бьолюкбаши към Демир капия.

— Щом има първо, сигур ще има и второ — присмя му се пресилено Юксел.

— Има и второ, и трето, тате. Вече съм ти казвал, че аз съм правоверен и от душа, а не за да се харесам на тогова или оногова, смятам нашата вяра по-добра и по-истинска от всички други. Но по кръв аз се смятам по-близо до българите, също и това го знаеш. И както ти не би посегнал на баба поради общата ви кръв, тъй и Стоил ми е брат по кръв. Пък и не гледам на него като на душманин. Човекът не ламти за богатство или за царщина, иска само свободата си — сиреч онова, което е свещено право на всяко живо същество.

— Това, последното, беше третото, нали? — подметна бащата.

— Не. Третото е клетвата ви, тате. Твоята клетва и чичовата. Вие с метани и сълзи се измолихте от този човек, клехте му се да не вдигате ръка на християнин, пък сега се готвите да стъпчете с крака клетвата си. Аз не желая върху челото ми да има дамга на клетвопрестъпник, тате.

Обикновено по-умният и по-устат Юксел в този случай не намери какво да възрази. Затова пък Руфи Сезгин отряза изкъсо:

— Не сме на пазар, стига приказки. Докато се наддумвате, потерята вече ще е превалила Градището и Кутра^[2]. Нека да се върнем по живо, по здраво, тогаз ще си довършите приказката. Хайде!

— Още само една дума — спря го с повелително вдигната ръка майка му. — Когато да измоля живота ви от Стоил, аз дадох дума, че от тогава насетне ще отговарям за делата ви. Също и тази клетва ли ще презрете бе, момчета? При туй след като познавате нрава на майка си?

— Даде дума, така беше, мале — каза Юксел. — А ние ти даваме дума, когато се върнем, да се гордееш с нас. Като майка на всеки правоверен, който не се е посрамил под свещеното знаме на Пророка.

С тези думи двамата братя запасаха силяхлъците си, поклониха се по посока на майка си (не се опитаха да й целунат ръка — знаеха, че щеше да им откаже десницата си) и излязоха навън, където сеизите едва удържаха буйните им атове.

Пройна и Хасан ги погледаха от прозореца, докато препуснаха през широко отворената порта на двора. Когато се закриха от очите им, старата жена с решителна крачка се отправи към една от многобройните соби на големия Руждибейов сарай. Внукът й я последва.

— Защо дойде точно тук, бабо? — попита красивият момък.

— Подгони ме спомен, момчето ми. Когато преди почти половин век дядо ти ме открадна, най-напред тука ме запря. А сега остави ме, сине. Остави ме насаме с миналото… — А когато той вече беше до вратата, го застигна и благословията й: — И нека Бог да те пази!…

Когато остана сама, дълго, много дълго не помръдна, само устните й издаваха, че редяха думите на някаква молитва. После се прекръсти набожно и отново целуна кръстчето, провесено на шията й.

Като свърши и това, Пройна със спокойни движения върза едно въже на горната кука на прозореца.

И се обеси…