Цончо Родев
И стана ден (17)

4.

След поредния търговски сефер по далечна чужбина Стефан Гидиков се прибра в родния град едновременно с първия сняг. Той не обичаше да разправя много-много за работата си, но, изглежда, този път тя го бе отвела чак до Египет на юг — така поне личеше по някои армагани, раздадени на близки и познати. А иначе завръщането пак бе ознаменувано по познатия начин — два или три дни се проточи върволица в дома му, а Щилияна, младата му стопанка, едва смогваше да черпи ракии, сладка и надонесени от него разни южни плодове като фурми, нарове, шамфъстък, мандарини. А на четвъртия ден следобед — беше неделя след Голяма задушница, — самия него го поканиха на гости. То всъщност така само го казаха, пък иначе не беше гости като гости — какво гости е, когато председателят на читалището събере неколцина деятели и другари в читалищната библиотека?

Стефан Гидиков без никакво колебание прие и отиде; нему бе пораснала работата, зер въртеше търговия, речи го, с целия свят, ала никога не бе престанал да се интересува от народните работи, пък читалището невям най му лежеше на сърцето.

Когато влезе, няколкото души, наобиколили с протегнати длани разгорения мангал в средата на стаята, се изправиха и го поздравиха шумно. Някои Стефан познаваше отпреди: председателя на читалището Захария Жечков, главния учител Михаил Икономов, също учителите Димитър Георгакев и Аргира Димитрова. Останалите двама му ги представи Захария. Единият, Сава Геренов, се оказа ябанджия, от тази есен условен за учител в Класното училище; беше слаботелесен и крехък момък, свенлив и с нежни черти. Другият, още голобрадо, но рано източено момче, се отличаваше с неестествено дълъг врат, квадратна глава и непривичен за годините му остър проницателен поглед.

— Негова милост е Добри Минков — каза Жечков. — Още е ученик, но помни ми думата, един ден ще затъмни всинца ни. А го поканих, понеже сега той е стопанин на библиотеката — раздава книги, следи за абонаментите, приема, когато се случи, дарение и така нататък.

— А, сещам се! — засмя се Гидиков и мършавото му лице се покри с безброй бръчици. — Нали господин Минков произнесе онова прочувствено слово, с което събуди душите на заспалата сливенска общественост, та читалището се роди за повторен живот. — Той съблече тежкото си рухо, подплатено с непознати чуждоземски кожи, и зае място в кръга около мангала. — Поне за добро ли беше това повторно рождение?

Ученикът се засрами да отговори на такъв личен гражданин, та Димитър Георгакев му се притече на помощ:

— Има с какво да се похвалим, господин Гидиков. Ние…

— Хайде, не си чупи езика, даскале, и ми викай Гидик, както другите. — Стефан знаеше, че бащиното наследство тегнеше върху учителя и го притесняваше, та умишлено го приласка, подчертавайки му, че не прави разлика между него и останалите родолюбци на Сливен. — С какво, казваш, може да се похвали читалището?

— Никога не сме имали толкова членове, нито толкова читатели. Особено за вестниците — надвечер тук се събира такъв народ да ги прегледа, че библиотеката заприличва на кошер. Понякога се налага да ги изнасяме по за час-два и в църковното кафене. Не, не, досега нямаме нито един изчезнал. Петраки Влахов, който още държи кафенето, бди над тях като орлица.

— Искаш ли да хвърлиш едно око на списъка на членовете и спомоществователите, Гидик? — с нескрита гордост попита председателят.

Не дочака отговор и отиде до читалищната маса, зарови се в чекмеджето й. Нещо, изглежда, се пообърка, забави се, та Аргира Димитрова приближи да му помогне. Разгръщаха папки и тефтери, когато ръцете им внезапно се докоснаха и сякаш ток премина през двамата. Неволно извърнаха глави, погледите им се кръстосаха и всеки като че ли за пръв път видя другия. Не бяха красавци, но и мъжът, и жената, си имаха своята привлекателност. Захария Жечков беше висок и представителен, само дето от смъртта на жена си преди около година бе придобил навик да стои с малко скършени рамене; имаше открито лице и широко чело, късо подрязана брада и тъмни очи, чието обичайно изражение беше спокойната прямота. Аргира също беше над среден ръст, стройна, но не и слаба. Носеше косата си сресана на среден път и силно опъната назад, та ушите й оставаха открити. Беше с тънки и сякаш изписани вежди, права и с естествена червенина уста и поглед, на който не липсваше самочувствие, но без дързост; можеше да мине за хубава, ако не беше долната й челюст — прекалено широка и масивна за лице като нейното. Те останаха няколко секунди така неподвижно, после гъста червенина изпълзя изпод високата якичка на жената и заля прямодушното й лице. Учителката сведе очи и едва сега видя, че ръцете им са се срещнали точно над търсения тефтер.

— Ето списъка, господине — каза тя и не позна собствения си глас.

Докато го преглеждаше, Стефан Гидиков си придаде съсредоточено изражение, но всъщност мислеше за друго.

— Добре е — рече, като остави списъка на масата. — Ако силата на едно читалище се мери по броя на членовете, нашето ще да е башът на читалищата. — „Баш“ или „башове“ тогава наричаха пехливаните с най-голяма сила и най-голяма известност. — Е, също и по книжовното богатство.

Пръв от всички Михаил Икономов усети недоизреченото, онова, укорното, което се спотайваше зад привидната похвала — в цариградското училище той бе усвоил не само френския език и френската култура, но и гъвкавостта и богатата на отсенки и недомлъвки френска реч. И както винаги, когато беше възбуден, гласът му прозвуча пресипнало, докато казваше:

— Вие комай наред със сладостта на меда почувствувахте и горчилка на пелин, господине. Защо не се изкажете направо?

Стефан се засмя беззвучно, но така широко, че под дебелите му мустаци се видяха всичките му тридесет и два зъба, усмихваха се и воднистосините му очи.

— Прав сте и не сте прав, учителю — каза честно. — Няма дума, баджанакът е свършил отлична работа. — Нека припомним, че Мария, покойната жена на Захария Жечков, бе сестра на Щилияна Стефан Гидикова. — Членове, замогната каса, абонаменти… Да, да, всичко туй не бива нито да се отрече, нито да се премълчи. Ала…

— Аха! — обидчиво се обади Жечков. — Значи все има едно „ала“…

Стефан Гидиков предпочете да се престори на глух за вметването.

— Горчилката, за която споменахте, господин Икономов, беше от спомена за собствената ми грешка, която сега е на път да се повтори. Преди десет години ние — или аз, както искате — просто слагахме знак на равенство между читалище и библиотека. Няма спор, народната библиотека е велико нещо, неизчерпаем извор на мъдрост и просвещение. Ала ролята на читалището аз виждам и по-широка, и по-богата. Неговото призвание е не само да раздава книги, но и да стане факел, който да занесе светлина и в палата на богаташа, и в колибата на сиромаха. Точно това не постигнах аз — или просто недовидях — някога, когато носех председателския жезъл на баджанака.

— Звучи добре, но, ей Богу, не е дип много ясно — несмело се обади младият Сава Геренов. — Как го виждате този факел, господин Гидиков? Надявам се, няма да предложите да тръгнем от къща на къща и зорлан да принуждаваме народа да прекарва вечерите си над книгата.

— Виждате ли — разпери ръце Стефан, — вашата естествена и първа мисъл е пак свързана само с книгата. Както, повтарям, беше и с мене някога. А единствено в нейните страници ли се намира духовната светлина? Не може ли и по други пътища да се стигне до сърцето на българина?

— Например? — предизвикателно запита Захария Жечков.

— Ами например като възобновим славното сливенско театро. То се роди с „Михал“ и пак с „Михал“ си и умря. Не е ли дълг именно на читалището да го върне отново към живот?

— Дявол да ме вземе, ако това не е вярно! — възкликна Димитър Георгакев. Неговото „дявол да ме вземе“ навярно беше най-пиперлията израз в речника му. — Срам за нас, братя, че не се сетихме сами!…

— При това има и патриотични пиеси — замислено се присъедини Икономов, — които ще посеят не само просвета, но и родолюбив плам. „Стоян войвода“, „Райна княгиня“ или… или…

— … или „Покръщението на Преславский двор“ — подсказа Геренов.

— Има и други пътища — все по-разпалено, продължи Гидиков. — Училището, българското училище, прави много, но няма защо да си кривим душата — все още се намират много българи, които са слепи за писаното слово. Защо да не потърсим път и към тях?

— Сказки? — вдигна вежди Захария Жечков.

— Сказки, разбира се. Тук има толкова високопросветени граждани, за които не би представлявало никаква трудност да подготвят една сказка. А в нея за час или два знанието — съвременното знание — ще стигне до ума и на онзи, който сега се подписва с кръст и палец.

Михаил Икономов се почеса замислено зад ухото. Когато проговори, гласът му звучеше ясно, без хрипливост:

— Това е възможно, честна дума. И срам за нас, че не ни е минало през акъла. — Обикновено кротките му очи постепенно придобиваха особен блясък: — Дори като за начало ще е добре да вземем човек, който не е от учителското тяло. — Друг път биха се помайтапили с това предвзето „учителско тяло“, но сега никой не го прекъсна. — Братовчедът Иван например. С малко помощ от мене той напълно прилично ще се справи с една сказка.

— И каква тема бихте му препоръчали? — осведоми се Аргира Димитрова.

— „За личната свобода“ — отговори главният учител толкова бързо, сякаш открай време бе готов с темата. Когато го чуха, във всички глави премина една и съща мисъл, но никой не я изрази гласно. — Да, Иван Икономов ще се справи. И ще постави едно добро начало.^[1]

— Да приемем това за решено, а? — войнствено каза Жечков. — Ще го направим от името на читалището, без да вземаме благословия от този или от онзи.

— Не е така обаче за театрото. — Михаил Икономов продължаваше да се почесва по тила. — За него ще трябва да вземем разрешение от общината, че навярно и от конака.

— И от общината невям ще го получим по-трудно, отколкото от конака — добави замислено Димитър Георгакев. И само след секунда колебание продължи: — Баща ми и неговите единогласници още усещат вкус на киселица в устата, колчем си спомнят „Михал Мишкоед“…

— Следователно не трябва да действуваме слепешката — мъдро каза Гидиков, — а предварително да опечем работата… е, доколкото тя става за опичане, разбира се. Искам да кажа да не си изгърмяваме патроните още утре, а първом да спечелим на своя страна онези общинари, които… които… е, които не усещат киселица в устата. Аз например ще поема обезателство за бабалъка — той имаше предвид Русчо Миркович, — че и за Бяно Абаджи.

— Има и други сигурни хора — подкрепи го Икономов. — Гарантирам за поп Юрдан, за Панайот Минков, за Иванчо Желязков. — Той говореше за сина на Фабрикаджията; без да имаше размаха и дръзновението на баща си, Иванчо никога не странеше от народните работи. — Кой знае, може да се опита също и със Саръиванов, с Михалаки Гюлмязов…

— С Михалаки по̀ може — поклати глава Димитър Георгакев, — докато бай Стефан комай твърде лесно превива гръб насам и натам…

Стефан Гидиков наметна обшитата си с кожи дреха — в стаята бе студено като за мършавото му тяло — и едва после обобщи:

— Да го имаме за решено — каза. — Ти, баджанак, ще си избереш още двоица, които не са трън в очите на „българогласните елини“ и чинно-чинно ще се явиш с просба в общината, ала не утре, а другия понеделник. Дотогава аз ще говоря с бабалъка и с Бяно Абаджи…

— Аз пък с поп Юрдан и с господата Минков и Желязков — предложи главният учител, но Стефан поклати глава:

— Не, по-добре при поп Юрдан да пратим Бяно Абаджи. Той от другиго май акъл не приема.

— Ако не възразявате — плахо се обади Георгакев, — аз ще опитам при Саръиванов и Гюлмязов. Но не гарантирам като господина Икономова, само ще опитам. Ако не успея да ги придумам за подкрепа, поне, надявам се, ще изкрънкам от тях да не бъдат против.

— И ще искате позволение за някоя от родолюбивите наши пиеси, „Райна княгиня“ и другите.

— Ами ако откажат? — колебливо попита Захария Жечков.

— Тогаз нека бъде за каквато и да е пиеса — избърза дрезгаво Икономов. — Сега-засега най-важното е да възобновим театрото, нека то отново да плисне светлина сред народа. По-подир ще дойде време и за „Стоян войвода“, че, ако щете, и за „Битката при Върбовка“. — Гласът му пак възвърна обичайната си мекост. — Но ние мислим само за разрешението, а забравяме самото театро, господа. Пък то не е като да отидеш в дюкяна да речеш „Дай ми една ока сол“. Разбирате ли, ние нямаме право да се провалим. Инак вместо да сторим крачка напред, ще се върнем десет назад.

— Вярно е — тихо го подкрепи Сава Геренов. — Ние толкова сме зяпнали в хоризонта, господа, че не виждаме камъка в краката си.

— Мога да предложа нещо — със свойственото си стеснение каза Димитър Георгакев. — Добием ли разрешението, всичко останало да поверим в ръцете на Злъчката.

Говореше за даскал Димитър Инзов, по прякор Бурунсуза или Злъчката, който преди тридесетина години бе изнесъл на плещите си борбата за прогонване на гърцизма от българското училище.

— Добър съвет — съгласи се Гидиков. — На времето Злъчката сам игра Михал, пък и изобщо му иде отръки театро и карагьозчилъци. Той ще подбере артистите, ще ги научи как да говорят и как да действуват, ще поръча и на учителите що да подготвят за сцената.

— И е ревностен отечестволюбец — продължи Георгакев. — За доброто на народа ли е, никакви пречки, нито годините връз гърба му ще го спънат.

— Е, като че разрешихме всичко за днес — засмя се Жечков и седефените му зъби лъснаха сред черната брада.

Неизвестно откъде в десницата на Геренов — най-младия, ако не се броеше застаналият мълчаливо настрана ученик Добри Минков — се появи плоско шише. Той го размаха и каза весело:

— В такъв случай редно е да сръбнем по глътка за „на добър час“, нали?

Разнесоха се смях и поздравления и няколко ръце се протегнаха към стъкленицата, но по-бърза от всички се оказа Аргира Димитрова. Тя грабна ракията и с нервен жест я скри зад гърба си.

— Как не ви е срам, господа! — каза гневно, но без да повиши тон. — Разговаряме за толкова свети неща, пък вие… Уж говорехме за факел, който да освети и колибата на сетния сиромах, пък в ръцете ни — ракия. Няма що, хубав факел е нашият!

Протегнатите ръце се прибраха гузно. И пръв Михаил Икономов има̀ доблестта да признае правотата й:

— Госпожица Димитрова ни зашлеви плесница — произнесе бавно, — но аз й целувам ръката, с която го направи. Читалище и „бяла Рада“ — е, наистина не са си лика-прилика. Благодаря ви за урока, що ни дадохте, госпожице. — И се размърда: — Какво, да ставаме ли, господа?

— Не! — продължи с предишната острота Аргира Димитрова. Стиснатите устни и гневната бръчка между веждите отнемаха от женствеността на лицето й, но затова пък го озаряваха с някаква вътрешна светлина. — Господин Гидиков ни поднесе наготово някои идеи и хвала нему, че с тях ни извади от летаргията ни. Ала ние се задоволихме само да ги превърнем в план за действие. Мигар не могат и нашите глави да родят нещичко полезно?

Захария Жечков я гледаше с очаровани очи, когато каза:

— Може би госпожица Димитрова ще ни даде пример за това?

Внезапният изблик на раздразненост отшумя и младата жена отново изпадна в плен на затвореността и свенливостта си.

— Отдавна ме измъчва изостаналостта на българската жена, господа. Наистина Баби-Иванкиното училище е пълно, но колко девойчета се учат в него? Каква част са те от девойчетата на двайсетхилядния наш Сливен? Другите не тънат ли в безпросветност и душевна тъма, както са били бабите ни и бабите на нашите баби? — Аргира бе започнала свито и неуверено, но постепенно се разпалваше. — А преминала през школото или не, жената все още е разплодно добиче, нищо повече — да ражда деца и да стопанисва къщата, това е цялата и наука. Тук говорим за театро и сказки, но кажете, господа, ще има ли една-единствена жена, която да види театрото или да чуе сказката? Глупости! Жената, даже в храма Господен е затворена отделно, камо ли…

— Горчив, но справедлив укор — поощри я Жечков. Каза го по-възторжено, отколкото самите думи го изискваха. Тя му поблагодари с кимване, но отбягна да срещне погледа му.

— Можете ли да ни предложите нещо, госпожице? — попита Икономов.

Оживлението на младата жена отстъпи място на нов пристъп на свян, но тя си наложи да продължи ясно:

— От много време се таи неясна мисъл в главата ми. Виждам, не е по силите ни с едно махване да въздигнем жената по ум и положение до нивото на мъжа.

— И положение? — стрелна я с поглед Геренов.

— И положение, разбира се. Ами че кажете по съвест, господа: колко са жените в Сливен, които могат да си позволят като мене да бъдат например тук, сами сред толкоз мъже? Но това, повтарям, не сме в състояние да го променим изведнъж. Обаче защо поне да не направим нещо за духовното обогатяване на българката?

— Чини ми се, че започвам да ви разбирам — с присвити очи произнесе Гидиков. — Продължете, продължете, госпожице.

Аргира се възползува от поканата му:

— Можем да започнем с едно благотворително дружество на жените. Нека то да закриля и подпомага вдовиците и сиромахкините, но постепенно да захване да сее и просвета, и умения. Например шев и готварство за младите, може също детегледане и здравни привички, А и Бе за онези, които са останали слепи за четмо и писмо…

— … а защо не да се повтарят пред тях и сказките, които ще се изнасят пред мъжете — подкрепи я Гидиков. — Аз например ще се радвам моята Щилияна да чуе каквото има да каже Иван Икономов за личната свобода.

— Полезна, но трудна задача — замислено проточи главният учител.

— Готова съм да се нагърбя с нея — заяви решително Аргира.

— Въпреки плачевното положение в Баби-Иванкиното?

Разбраха го. Разбраха и признанието в думите му, но и тревогата. Аргира Димитрова бе минавала за най-личната ученичка на Захарина Яндова и Елисава Желева, а от четири години с чест и сполука ги бе отменила на учителската катедра. В последните години обаче девическото школо залиня — някои от учителките се преместиха, други се изпожениха и мъжете им ги спряха в къщи, та сега цялото Баби-Иванкино училище се крепеше само на труда на младата Аргира.

— Надявам се да се справя — каза тя по-просто и по-делнично, отколкото бе съдържанието на изречението. — Разбира се, ако мога да разчитам и на вашата подкрепа…

— Иска ли питане? — избърза да потвърди Захария Жечков.

— Ще получите подкрепа и от по-будните сливенки — обади се и Димитър Георгакев. — Например поръчителствувам за сестра ми Стилиянка. Тя не блести с ученост, но спокойно може да ви отмени в заниманията по шев и везба. И в същото време положително няма да изпусне нито една сказка…

От всички страни се разнесоха одобрително възгласи. Когато се поуталожиха, Стефан Гидиков потърси погледа й и каза развълнувано:

— За втори път днес ви благодаря, госпожице Димитрова. Докато има в Сливен жени като вас, факелът на познанието и напредничавостта наистина ще грее под всяка българска стряха.

Есенният мрак неусетно бе изпълнил стаята, но никой не го забелязваше.