Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

6.

Но след Голгота дойде не Разпятието, а Апокалипсисът…

* * *

Беше хубава, здрава зима, от онези, каквито всеки българин обича — сняг до колене и после як студ, дето рисува чудновати цветя по прозорците и кара пъртината да скърца под стъпките.

Бяно не го сдържа̀ до оджака — нуждата му да знае какво става в Сливен го теглеше навън. Облече се, нахлупи старото калпаче, от което тук-там вече липсваха фъндъци кожа, и излезе. Едва пристъпи на хаета, когато гледката на потъналия в белота град грабна сърцето му: красив си беше Сливен, но двойно по-красив под снежната премяна и с виещите се от комините синкави струйки пушек. Спря до пармаклъка да му се порадва, ала още тук радостта му отстъпи място на усещане за близка, съвсем близка злочестина. Усети я вече не с очите, а с носа — над белия сняг се носеше някакво тънко, но трудно поносимо зловоние; през дългия си живот Бяно никога не бе присъствувал, когато буен огън подпали не само дървенията, но и кирпича на къща, пък сега можеше да се закълне, че долавя тръпчив мирис именно на това — на тлеещ кирпич.

Слезе по стълбите без страх да се хлъзне — още по тъмно Таша ги бе премела и прокарала пътека до портата. Старият човек излезе на улицата и хлопна вратата зад себе си. И още в първия момент спря поразен. Силдаровци живееха в, общо взето, оживено място, Кафтанджийската махала, пък сега не се виждаше жива душа. Пустош. Мъртвило. Нито човек да се мерне, нито даже куче да пролае. Бяно разтърка невярващи очи — сякаш нощес бе минал мор през Сливен и бе покосил не само хората, но всяка божия твар.

Бяно Абаджи не беше от страхливите, а сега усети как по гръбнака му минават тръпки, сякаш работни мравчици лазеха нагоре-надолу в неспирния си път. Той си наложи да се овладее, разтърка уши (студът вече ги бе парнал по ръбовете) и отблъсна от себе си внезапно появилото се желание да се върне по стъпките си. Поначало намерението му бе да слезе към Сахатя и чаршиите, но сега, озовал се в този мъртъв град, краката му от само себе си свърнаха на запад, към Мангърската и към Класното — искаше му се да се увери дали навсякъде царуваше това безлюдие.

Измина само няколко крачки, когато някъде напред се разнесе неясна гълчава. Не, не гълчава, защото в нея не можеха да се отличат думи и гласове; това беше някакъв нямащ равен на себе си шум, който можеше да се оприличи на всичко: на рев на диви зверове, на мучене на добитък, на грохот от свличащи се камъни, на тупурдия от бясно препускащо хергеле… Изненадан и объркан, неспособен да разтълкува хаоса от звуци, който идеше насреща му, Бяно спря — самотна тъмна фигурка, изправила се по средата на заснежения сокак („Бях като същински хамсалак“ — щеше да разказва той по-късно в къщи.) И точно в този миг на глупаво бездействие отнякъде се протегна ръка и го дръпна настрана; дръпна го толкова рязко към някакво касъче[1], образувано в кьошето между две съседни къщи, че старият човек загуби калпака си. Щеше да попита за тези, меко казано, странни обноски, но човешка ръка — същата или друга — притисна устата му. И точно навреме. Шумът вече стана по-ясен и в него можеше да се отличи тропот на коне, примесен с дивашки крясъци. След шума се появиха и онези, които го предизвикваха. От скришното местенце Бяно ги видя. Бяха дузина или малко повече ездачи, безразборно размесени аскер и башибозук, всички до един с горящ машал в едната ръка, а в другата или между зъбите — гол ятаган; някои от ятаганите бяха накървавени така прясно, че кръвта по тях не бе успяла да се спече и да почернее, а още беше алена и се ръсеше на капки върху снега при лудешкото препускане. Тук-там някой от конниците опитваше портите, но напразно — намираха ги или заключени, или здраво залостени отвътре. А повечето от тайфата бяха заети с друго — редуваха се да мушват разпалените главни в стрехите на къщите.[2] Докато ги гледаше как изчезват надолу, Бяно се прекръсти — беше се помолил дано не опитат и неговата порта, че както имаха навик да не я заключват… Вярно, Иван си беше у дома и може би щеше да направи нещо в защита, но дали щяха да му стигнат силите срещу тази побесняла сган?

Намери калпака и го надяна върху побелялата си глава. Едва сега забеляза, че в касъчето, дето иначе надали би сместило две кошници на гроздоберачи, се бяха събрали петима. Позна и онзи, който го бе придърпал в укритието. Беше Павел Чамура, съседи бяха, една улица ги делеше. Някога, в страшните дни на „гьоча“, Сотир, бащата на Павел, бе поел с другите и се бе затрил някъде на север, но синът не издържал да е далеч от родното място и след няколко години се върна и постегна бащината къща, подхвана бащиния занаят и зае бащиното място — в махалата и в града.

— Благодаря — каза му простичко Бяно. — Не допущах, че може да има такава зверщина…

— Палят, бате Бяно. Решили са да направят Сливен втори Бояджик.

Чу се трясък, веднага последван от предсмъртни викове и побѐдна варварска врява.

— Къщата на Рандю Папача — прегракнало рече някой от тъмнината на касъчето. — Не са сварили да затворят…

— А ние? — попита Бяно Абаджи. — Мигар ние ще стоим бездейни и ей така ще зяпаме хорското нещастие?

Същият глас му отговори от тъмното:

— Сега никой на никого не може да помогне, човече Божи. Адът е слязъл на земята. В него се разпореждат само дяволи…

Конският тропот прекъсна за малко, отново изпълни смълчания въздух на Сливен, след това постепенно се отдалечи — кеседжиите си бяха свършили работата… На две места лумнаха пламъци над къщите.

— Не разбирам — объркано рече старият човек. — А ти, Павле?

— Нали ти казах, бате Бяно. Искат да оставят прах и пепел подире си.

— Питах за друго. Мушнаха главни под всяка стряха, пък пламна само една къща. На Стоян Рахнеолу. Е, ако не броим Рандювата, разбира се. По какво ги избира огънят, туй не проумявам…

— По хората, които са останали, бате Бяно. Тук-там някой се е пожертвувал, останал. На̀, както ти у вас и аз у нас. Имало е останали вардяни и те са угасили огъня още в началото. Докато Стоянови всички ще да са ударили в Балкана…

— Не може да бъде! Ами че Стоян Рахнеолу има две внучета-близнета, още са в пелени. И те ли са побягнали? Че за такива парчета месо този мраз е готова смърт…

— „Бозгун“[3] — сви рамене Чамура. — Когато е дошъл „бозгунът“, никой не ти гледа старец ли си, пеленаче ли си…

Бяно Абаджи знаеше, естествено, за „бозгуна“. Той не започна от вчера или онзи ден — още в средата на месеца, когато се разчу, че заптисаните от Садък бей били изпратени на заточение в някой си град Болу в Мала Азия[4], мнозина от по-младите и по-застрашените „си взеха очите“ през Балкана на север, като годните да носят оръжие останаха да служат при „братушките“, останалите се разселиха кой където намери между Габрово и Русчук. В последните дни обаче бягството обхвана всички слоеве на населението — хората предпочитаха да мрат от студ и глад, нежели да станат жертва на турския ятаган или на безсмислените палежи. Но да вдигнат в „бозгуна“ чак пеленачета по на месец — това Бяно не го бе допущал…

Той забрави — нещо незапомнено за него! — да поблагодари на комшията си за спасението си и продължи прекъснатата обиколка. Тук-там имаше изгорени къщи, но, общо взето, бяха по-малко, отколкото можеше да се очаква от освирепелите османлии, решили — според думите на Павел Чамура — да превърнат Сливен във втори Бояджик. Слава Богу, Класното училище бе оцеляло. Като го видя, старият човек промърмори няколко думи на благодарност към съдбата: тъй или иначе Класното беше символ на напредъка, на просветата, на цивилизацията. Малко по-късно, когато се приближи, първоначалната радост се засенчи — видя, че чиновете, дялани безплатно от дърводелците и арабаджиите като дар за училището, бяха изхвърлени на двора и, разнебитени, представляваха кама̀ра от дъски, върху която снегът бе разпрострял бял губер.

Бяно Абаджи приближи още малко и заприказва аскера, който стоеше на пост пред Класното. Случи се свястно момче (по говора го определи откъм Стамбул), което не сметна за нужно да показва бабаитлъци пред белокосия посетител.

— И мен ми е жал за чиновете, ама нямаше как, дядо — каза в отговор на въпроса му. — Тук е хастане на войската — трябваше да се освободи място за ранените. И то, мястото, знаеш, пак не достига…

— Също и училището оттатък реката ли е запазено, чоджум? — Бяно имаше предвид Клуцохорското. — Макар и с извадени чинове?

— За запазено — запазено е. Ама по-добре не приближавай нататък, дядо. Превърнато е в джепхане. И стражите могат да ти теглят куршума дори без едно „Дур!“ да кажат.

— Е, берекет версин и на това — тихо продума старецът. — А на тебе, чоджум, пожелавам все да си на крака пред хастането, не и на носилка вътре…

— По-добре ми пожелай да се прибера жив и здрав при нашите — криво се засмя войничето. — Нагледах се на смърт и рани. И ако попиташ — за какъв дявол? Ходим да мрем за оня, дето клати гората…

Бяно свърна наляво и излезе на Аба-пазар. По-право — на онова, което допреди ден-два беше Аба-пазар. Защото Аба-пазар, друг от символите на богатия Сливен, не съществуваше — от край до край представляваше, купчина от димящи развалини, нито един от дюкяните не бе оцелял! Старецът позна вонята, която се носеше от димящите развалини — беше онзи мръсен мирис на горящ кирпич, който бе усетил още от дома…

От мястото си видя, че бе изгорена също по-малката, но по-спретната Бакалска чаршия, ведно с нея бяха предадени на огъня всички къщи, които по-рано ги разделяха, както и ханът и кафенето на Георги Райнов, дето доскоро се кипреше между тях. Като пресметна на ум, Бяно Абаджи си каза, че навярно бяха опожарени до осемстотин дюкяна и поне сто къщи![5] Особено му дожаля, че злосторни ръце бяха полуразрушили и „шадърфана“. Той пък какво им е пречил, за Бога!… Нали нему цели столетия се бяха радвали и турци, и българи!…

Бяно отново свърна наляво — към конака и Машатлъка. Не че не се боеше, но си казваше, че тук тъй или иначе може да се очаква малко повече ред и законност. И наистина той срещна не един въоръжен турчин, но никой не го закачи. Не го закачиха дори тогава, когато прокле високо и ясно. А то бе, когато видя, че бяха опожарили спицерията на доктор Планински:

— Мръсници! Мръсници!… — изруга той с цяло гърло при тази гледка. — Нали тук имаше церове за болни и страдущи!… Не само за българи — за вашите майки и деца също!…

Старият човек с мъка отлепи крака от тази тягостна гледка. А когато беше към Дебоя, чу откъм реката неясен шум и тропот. Полюбопитствува и свърна по Будай пазар. И скоро видя: по Ямболския път на юг се нижеше върволица от два реда коля и талиги, претоварени от бохчи и вързопи, бохчи и вързопи висеха и по самарите на мулета и магарета, завързани зад някои от колите. Впряговете водеха замислени турци, които не се опитваха да скрият угрижеността си, а върху огромните товари се полюшваха кадъни с фереджета и рояци дечурлига, като и едните, и другите зиморничаво трепереха под крехката завивка на черги и козяци.

Двойният поток течеше ли, течеше, ала гласове не се чуваха — така вървят хората, които отиват на погребение. А тези тук дори под яшмаците си изглеждаха така, сякаш отиваха на собственото си погребение…

— Не ти ли прилича на „гьоча“ отпреди петдесетина години, Бяно Абаджи? — попита някой току до рамото му. Бяно се извърна. Говореше му Халис бей, който неусетно бе приближил до него. — Дете бях тогава, още на ашици си играех, ала го помня. Същата скръб, същата тегота, същото отчаяние… Какво ще кажеш, Бяно Абаджи прилича ли на „гьоча“?

— И да, и не, бей ефенди — отговори старецът, след като помисли. — „Гьоча“ помня по-добре от тебе, аз също бях поел тогава към неизвестното, върнах се чак от Балдарамския мост.

— И какви прилики и разлики виждаш, аркадаш?

— Приличат си в страхотията на преселението, бей. Да си живял поколения наред на едно място и изведнъж… А пък не си приличат по друго, Халис бей. Тогава бягаше рая, роби. Да, роби, които векове са живели под камшик, та повече или по-малко са свикнали на изпитни и житейски промени. А тези тук са по-зле. През същите години на тях са им втълпявали, че са господари за до края на вековете, пък сега изведнъж… Разбираш ли? Външно е същото, пък в душата…

— Значи са били ахмаци — по своя ленив начин отговори Халис бей. — Ако имаха ум колкото на една кокошка, нямаше да се смятат за господари и щяха да знаят, че са гости върху тази земя. И като гости рано или късно ще им се наложи да рекат едно „Хошча калън“[6] и с подвити опашки да поемат накъде Босфора.

Без да се уговарят, те се отделиха от зяпачите, които изпращаха тихия и тъжен керван и тръгнаха рамо до рамо по наклонения път нагоре към Сахатя. Кой знае откъде към тях се присъедини и още един техен приятел — Юмер ефенди. Изглеждаше невесел — гледката бе разстроила и него, — но не се бе нито размекнал от умиление, нито изпълнил от злоба.

— Не мога да проумея какво ги е прихванало тези хора — каза Бяно Абаджи, докато пристъпваше между двамата. — За какъв дявол си зарязват къщи и имоти и хукват към тъмнотата и дивото?

— Не стигна ли до ушите ти? — попита в отговор Халис бей. — Дойде по телеграфа заповед правоверните да се преселват на юг. И толкоз заплахи, прокоби за мъст и кланета — колкото искаш…

— А вие, ефендилер? Вие какво решихте за себе си? Ще се подчините ли на заповедта и също да поемете към незнайното?

— Аз — не — решително заяви Юмер ефенди. — Като погледна назад в живота си, няма от какво да се страхувам. Пък ако съм сгрешил и недовидял нещо, нека тук, на тази земя да получа, каквото ми се полага.

— А ти, Халис бей?

— Обратното на Юмер аз съм заповядал вече да съберат гьочовете и сигур утре, стига да дойдете насам, ще можете да ми пожелаете „Йолунуз ачик олсун!“[7]

Изненадан, Бяно спря и потърси погледа на турчина.

— Хайде де, бей! — каза му. — Мислиш ли, че ще ти повярвам, ако ми заявиш, че рече ли да се обърне и тозчас ще притичат неколцина българи да ти отрежат главата?

— Нищо подобно — беше незабавният отговор. — Но тук навярно ще стане българско царство, Бяно Абаджи. Пък мен, не ми се ще да живея в българско царство и под българска управия.

— Чул те Господ за царството, Халис бей! Но ако стане, дума давам и се заклевам, че никой с пръст няма да те докосне и ще…

— И прочие, и прочие — прекъсна го със смях турчинът. — Излишни са всичките ти клетви, аркадаш, защото туй го зная отнапред.

— И в такъв случай защо си решил да тръгнеш?

— Имам две много големи причини, Бяно Абаджи. Живях не „бей гиби“ (както впрочем ми се полага, нали божем съм бей), а като цар, продадох и изпих всичко. И затова не съм като ония нещастници, които — как го рече? — зарязват къщи и имот.

— А втората причина, Халис бей?

— Тя е в песните, приятелю…

— Да пукна, ако разбирам нещо! — обади се Юмер ефенди.

— Наистина за какви песни говориш, бей? — присъедини се и Бяно.

Другият се насмя до насита и после отговори:

— За вашите песни, аркадаш. Давал ли си си някога сметка, че едната третина от всичките ваши песни са все за труда? Докато аз не съм чул нито една турска — ние пеем само за любовта и юначеството. Е, това е, аркадаш. Не ми се остава при едно племе, което оценява хората според труда им. И ще търся такова място под слънцето, дето в песните ще си спомням моите минали любови и моите минали подвизи…[8] — Той се изкиска повторно. — Виждам, сега ме разбрахте. И затуй ви каня у дома. На̀, тук на две крачки е. За да си кажем онова „сбогом“, аркадашлар, за което утре няма да имаме сгода. — Нов, още по-весел смях. — Пък имам и един „остарял шербет“, както казвал някога дядо ми, дето е просто грехота човек да го пие тайничко и сам, без приятели…

Тримата свърнаха към прочутите някога конаци на Тахир ага, дядо му. Докато вървяха рамо до рамо, Бяно подхвърли:

— Дано да имаш повечко от „остарелия шербет“, Халис бей. Зер една чашка няма да ми стигне да удавя в забрава всичките ужасии, които видях през този ден…

Беше казано уж на смях. Но беше такъв смях, от който на човек му се доплаква.

Бележки

[1] Касъче — диалектна дума, която означава малко, ниско, сбутано, но потайно кътче; вероятно произлиза от турското „къзък“ — скъсен, съкратен, притиснат, пресован.

[2] Автентично, срв. Табаков. История…, т. ІІ, стр. 319: „Сливенци са виждали с очите си как турски конници със запалени борови факли са ходели от стреха на стреха и подпалвали града.“.

[3] Според Турско-българския речник (С. НИ, 1962, стр. 73) турската дума „бозгун“ (bozgun) означава: поражение, крах; разорение, разгром, гибел; разнебитен, разгромен, разбит. Именно с тази дума и с вложените в нея кое от кое по-страшни значения сливенци са нарекли периода на ужас в края на 1877 и първите дни на 1878 г., когато градът е бил място на масова сеч и пожари, а населението, потърсило спасение в планината, е било изложено на не по-малки мъчнотии — студа, снеговете и непроходимите пътеки на Балкана, глада, невъзможността да палят огньове поради страх да не привлекат скитащите шайки от башибозуци и качаци (дезертьори), спането в пещери, хралупи или направо върху снега и т.н. Любопитно е, че и днес някои сливналии, предимно между по-възрастните, макар и да са минали няколко поколения от „бозгуна“, още говорят за него като за време на нечовешки страдания.

[4] Болу не е бил толкова страшно място за заточение като например Диарбекир, нито толкова далече — градът, който съществува със същото име и днес, се намира в сравнително по-цивилизованата част на Анадола, на около 100 км по въздушна линия южно от Измит.

[5] Данните — автентични. Срв. Табаков, История…, т. ІІ, с. 316.

[6] „Довиждане“ (тур.).

[7] „На добър път!“, „На добър час!“ (тур.).

[8] Малко отклонение от истината. Халис не се е подчинил на заповедта и е останал известно време след Освобождението (освен ако не се е върнал за кратко специално за това), което личи от факта, че именно след Освобождението е продал на Сливенската община последното наследство от дядо си — „Лъджите“ (Сливенските минерални бани) и конаците.